Омръзна ми...!

Омръзна ми да бъда само звук,

крещящ за помощ сред реката.

Омръзна ми да бъда вместо чук,

наковалня бита злостно в тъмнината.

Омръзна ми да бъда зеленчук,

дърпан силом от съдбата.

Не искам да бъда и боклук

стихийнно влачен от водата.

Омръзна би да бъда, нечий шут,

мачкан безмилостно в зората.

До скоро скрит, трябва  да е чут -

гласът ми, жадуващ свободата!

В.СОФИН

ОСВЕЖАВАНЕ

   Нужно бе, някой да го подкрепи. Нямаше друг начин, иначе изпускаше ситуацията от контрол. Почти се бе просълзил от създаденото напрежение разстилащо се във въздуха. Езикът му изцяло вързан на фльонга се опита да помогне. В резултат се чу фъфлене, което не разведри атмосферата, а само успя да я нагнети достатъчно,  защото няколко едри сълзи без милост, паднаха пред него и го озадачиха.

  В този миг единствен, ненадейно прозвуча освежаващ смях. Най-обикновен нищо не значещ за никого, но облекчаващ. Не беше неговият, който би прозвучал като плач на недоволно дете лишено от любимата играчка, а нещо мило, което спаси положението. Бликналият като фонтан, дързък смях на служителя, реши затруднението, възникнало пред всички.

    Шефът се почеса, небрежно избърсвайки потта от челото си. И в този миг набрал неимоверно сили от чутия освежаващ смях, ревна заповеднически:

-Какво гледате? Какво зяпате безцелно? Бързо на работа всички! Да не би, да искате от мене да се лиша от удоволствието да почивам и да бачкам вместо вас?

Загледан в ниско сведените гърбове на смутения колектив, шефът проследи със задоволство как всички се пръснаха, ничком по-работните си места.

   Чудно нещо стори бликналият внезапно, облекчаващ ситуацията смях. Не само успя да изкара търсените, до скоро скрити от езика на шефа думи, а дори накара мързеливия колектив да раздвижи системата, носеща пари. Пари, които топлят студени, сърца не можещи да вникнат в простите откровени, неща за тях, които са: Вяра, Надежда и Любов!

В.Софин 

Душица-мушица! -трето продължение

                                           Душица –мушица –част четвърта

      Душица-мушица или Душка-плюшка, която обича на топло под юргана да се гушка, така я наричахме по-някога със сина ми, обичаше да бъде майка. Малките, нейни и внуците, тя търпеше благосклонно. Качваха и се на главата, хапеха усърдно ушите и, опитваха се да я накарат да играе и наистина по-някога успяваха. Зорко тя следеше за реда и дори когато я наболеше от грубото отношение на малките, само измяукаше в знак на протест и оставяше челядта да се боричка.

  Сутрин ме изпращаше до вратата на работа. Долу на входната път Бъки кучето ми не ме пускаше, докато не му дам закуската. Едва тогава облекчен от домогването на любимците си успявах да тръгна на работа. Още не дошъл си вечер но близо, отнякъде изникваше с мяукане Душица, която ме посрещаше отдалеч, щастлива, че ме вижда. Много пъти вечер ме приканваше да си лягам, защото просто не искаше да е сама. Чувах я сякаш да казва: „Мотаеш се, а утре си на работа! Лягай, защото на Душка и е студено!“ –след тази настоятелна покана естествено бе да се усмихна и после я придружавах до леглото, където тя не губеше време като мен с пижамата, а наблюдавайки ме съсредоточено стъпила отгоре на завивките ме чакаше.

Учудващо е, че животните у дома пък и навън избираха, а и днес избират да се закачат и идват при мен. В планината никога невиждано от мен котенце, дойде и скочи в скута ми да се погали. Семейството ми ме гледаше учудено. Имах крава преди няколко години, която ходеше по-мен като кучето Бъки. Дори да се опитам да отблъсна животните, те пак упорито се връщат при мен.  Странна работа! Може би защото усещат, че не мога да мразя. Пък и не е необходимо. Животът е кратък и ако започнем с обиди и завист далеч няма да стигнем.

  Малко се отклоних от темата но, както казах в края на трета част Душка беше първата ми котка разболяла се при това в жегата на август от котешки грип.

  Никога не напускала дома си тогава тя бе принудена да посети ветринаря. Той я прегледа, изписа хапчета и каза, че е необходимо да пие много вода. Лошото бе, че когато се разболя я нямаше цяла седмица. Не беше яла, отслабнала, обезводнена. За съжаление предаде вируса и на другите мои малки, мъркащи приятели. Синковчето а и майка му Демонка бяха болни. За капак Чуца най-едрата ми котка последна се разболя и не оцеля. Другите се спасиха благодарение не само на хапчетата но и на това, че пиха вода. Чуца изчезна и я нямаше никъде наоколо. Търсих я. Открихме я късно. По-скоро тя дойде, едва мяукайки. Въпреки хапчето, което насила успяхме да и дадем, тя отказа не само да се храни но и да пие вода. Няма да забравя, когато дойде при мен последната си вечер. Сви се на кълбо и не мръдна от нозете ми. Сякаш усещаше, че се разделя с мен завинаги. Когато на заранта заминах на работа, късно след обяд сина ми се обади да ми съобщи за не поправимото. Чуца беше неговата любима котка.

Живеем със семейството ми, наблизо до гора.

  Днес Чуца почива заедно с Люси, Непослушка и двете други котета, между два близки един до друг борове. Но животът макар и прекрасен, понякога е и тъжен приятели.

   Душица обаче сякаш наистина имаше девет живота, защото оцеля. Все пак моят любимец Тошко още не беше тогава роден. Оздравяха напълно и Демонка и Синковчето, който тогава за разлика от ден, бе доста боязлив.

   Имаше дни, когато Душица изчезваше някъде и се връщаше след седмица или две. Топлината на август я смазваше. Беше пипнала някаква алергия, която и действаше зле. Въпреки взетите мерки, така и не се оправи. Щом застудеше обаче, тя се прибираше отслабнала но щастлива, че е отново сред нас.

 Интересна котка, бе Душица-мушица. Със своите добра, към чуждите безпрекословно зла. Вечер лятно време, обикновено вратата на терасата стои отворена. Често пъти чужди котки се опитват да стигнат до паницата на моите любимци. Там винаги имаше, а и днес има храна. Готованците тихо стъпвайки на меките си лапи се промъкваха не дишайки. За тяхно съжаление обаче  Душка ги усещаше и ръмжейки скачаше от кревата, гонейки ги вън. Като истинска тигрица, защитаваше, не само дома ни, но и всички нас.

Един ден случайно синът ми подсвирна в двора на кучето. Познайте кой се отзова мяукайки. Душка се появи внезапно и втренчи в очакване зелените си очи питайки ни сякаш: „Какво сте се разсвирили? Тука съм наблизо“. От тогава, когато искахме да я повикаме свирвахме с уста. Бъки веднага се отзоваваше мислейки, че викаме него. Някъде от ниските покриви на бараките зад къщата ми се появяваше тя. Скачаше и бързаше да се погали. Да се отрие и в двама ни. Това ни разсмиваше и синът ми казваше умилен:

-Е е! Няма такава котка, като Душка, няма! Сякаш е куче усеща и разбира всичко!

Най после дойде и годината, когато последното котило родено от Душица беше факт. Едно временно с Демонка станаха майки. Но...!
В.СОФИН  разказ с продължение

Да затвориш миналото в чекмедже

      С години не отваряно чекмедже изскърца неистово в съпротивление на ръката, която го отвори със сила. За момент очите на внука, които се бяха проточили жадно вътре, не можаха да проумеят видяното. Малък склад от миналото, блесна пред него и почти изгори ретината му от блясъка на медалите на отдавна починалия дядо. Той бе участвал някога, в някаква война.... „Дали не беше втора, или пък първата...“ –замисли се внукът. „Все тая. Войната си е война и е безсмислена, защото загиват хора!“

   Разрови нетърпеливо пръсти, търсейки ценности в чекмеджето. Бръсначът на дядо. Немски. Плячка от войната. „Солингер“ –мина през ума на внука, прочел надписа. Документи. Кръщелно и брачно свидетелство. Стотинки жълти от времето на Живков. Прозираха и няколко пожълтели от времето снимки, на които едва се виждаше силуета на дядото. Другите физиономии му бяха неизвестни. Съзря и една на баба си от някога, когато е била млада девойка. Бегло видя и надписа отзад: „На Борис от Васето!“

Мило. Трогателно.

-Глупости! –измуча на глас недоволен от видяното внукът. –Какви са тия боклуци?“

Дръпна изнервен чекмеджето към себе си. Не подготвено за грубите му несръчни действия, то падна на пода, разбивайки се с протяжен, сбогуващ вик.

    Изцяло проядено от дървояди чекмеджето се разпадна напълно. Полетяха на свобода пуснати до скоро затворени на тъмно спомените. Няколко писма също, усетиха твърдостта на пода. Ядосан внукът промърмори на глас:

-А така! Кой, ще го мете това сега?

Огледа се за помощ. Нямаше никой друг вкъщи. Взе без желание метлата, смете спомените и раз падналите части от чекмеджето и доволен от свършената работа ги изхвърли без жал в кофата за боклук на двора, която зееше отворена, при това пълна догоре.

Обърна се на влизане. От някъде из шептя вятър. Най-отгоре като гълъб литна подплашен бял лист изписан със ситен, почни неразгадаем, избледнял от времето почерк.  Внукът взря за момент любопитни очи. Любовно писмо от дядо му, посветено на бабата, която той обичаше.

„Не бих могъл да забравя ликът ти... –зачете внукът. –Когато те видях за първи път на седянката отвън до реката... Не бих могъл и да си представя, че ще ми откажеш, да бъдеш моя невеста...! Сега знам, че те обичам и ти ще бъдеш моя...!“

„Виж ти!“ –замисли се внукът.Кой да повярва, че дядото е бил такъв романтик. Да но книги днес не се четат. Романтиката избяга при парите, а любовта угасна, защото все по-трудно може да бъде разбрана...

-Уж единствена, мила пък все с вирус нов, друга мацка се внедрила...! –изрецетира отегчен внукът и натъпка избягалото писмо в кофата за боклук в която нямаше място за повече изтлели спомени.

В.СОФИН 

Чорбата вряла

Разлиствах любовта заспала.

Чудех се, къде ли се е свряла?

Навсякъде я търсих, засияла!

Пък  тя вкъщи, тихо беше спряла.

 В тенджера не цяла, от печката

към мен леко огладняла,

дружелюбна, боб чорбата,

зяпаше ме, изкипяла!

..................................

Изкушение:
Обзет от старание
в голо съзерцание,
мъжът трепна с желание,
почувствал сладкото внимание...
на Шоколад, съблечен с внимание!

В.СОФИН

Колко може да понесе човек

Какво  би настанало, ако хората не се сърдеха по-между си. Навярно пълна скука.

            На среща съм в кафене с приятел.

За да не обидя човека срещу себе си, мълча и го оставям да приказва. Той не издържа и ме пита засегнат:

-Защо мълчиш като риба?

Отпускам свободен език и се унасям до толкова, че  отново ме прекъсват:

-Много приказваш!

Спирам рязко и сменям тактиката. Говоря от време на време. Това го обижда, защото не следя внимателно неговите думи, а само моите, с цел да не сгреша. После се усмихвам пред разполагащо. Уви! Моят приятел станал по-кисел от лимон, изригва срещу мен:

-Ти, кво се хилиш бе? Мен главата ми е пламнала от проблеми, а той се смее.

Опитвам пак да променя тактиката, придавайки на физиономията си тъжен вид и чувам:

-Кво се мръщиш бе? Да не са ти потънали гемиите?

В отговор пускам, лека изтормозена усмивчица. Пак отзив:

-Кво се подсмихваш като момиче на първа среща?

Решавам да заплача с цел да го умилостивя.

-Я па тоя! –чувам. –Що ревеш бе? Да не е умрял някой?

Чеша оредялата си тиква, леко смутен. Дочувам:

-Въшки ли имаш?

Удивително!

След толкова усърдни атаки срещу мен, все още не се чувствам обиден. Да но това отношение засяга човека срещу ми, и той бликва изнервен:

Много си щастлив бе!? Аз тука се мъча да преживея с жълти стотинки, а той баровеца се радва... Пие капучино, докато аз сърбам постния чай...!

Смутен неохотно бъркам в едната си ноздра необмислено, търсейки полезни изкопаеми.

Реакцията не закъснява:

-И това ли трябва да изтърпя? –прогърмява недоволно гласът на обидения приятел.

Кашлям притеснен от чутото.

-Ти да не си настинал бе? Не кашляй в чая ми! Ще ме заразиш!

    Естествено е човек да не може да угоди на всеки. Особено на капризният, изнервен до не май къде приятел.

-Ставам! –казвам с цел да се махна, не допил още изстиналото отдавна капучино.

-Стой! –чуват ушите ми заповед. Ти къде хукна бе? Аз само се пошегувах...

-За моя сметка –казвам аз без апелационно. После хвърлям с достойнство пет лева доскоро свити от джоба ми срамежливо. Плащам общата сметка и се изнизвам през вратата, оставяйки по шегувалият се с моята скромна личност, сам и с отворени уста от изумление.

В.СОФИН 

Душица -второ продължение

       На следващата година Душица изненадващо стана баба. Чуца роди три красиви котета като едното се оказа с окраската на Люси. Сложихме кашон с парцали в една от стаите, където спяхме с жена ми и идилията котешка започна. Едва надушила ги Душица легна до дъщеря си и не мръдна от там. Обзета от силни майчински чувства, тя мислеше че котенцата са нейни. Отвън до стената на къщата старо ябълково дърво опираше клони до прозореца на банята. Лятно време той все зееше отворен. Намерили брод котките ми влизаха и излизаха нощно, а и през деня, от там.

    Една сутрин бяхме неприятно изненадани. Две от котетата ги нямаше. Останало бе само най-голямото мъжко с окраската на Люси.

 Какво ли бе станало? Кой ли ги открадна? Мисълта ми търсеше някакво обяснение. Внезапно нещо в мен проблесна. Та нали и Душица я нямаше. Знаех че обича из стаите да разнася котета и дори да ми ги носи. Дали пък тя не ги открадна? Опитах в двора да я търся. Нищо. Бях отчаян. И с право. Точно след три дни една вечер току що се бях върнал от работа, когато дочух мяукане. Душка припна по-пътеката отзад покрай градината и дойде да се отърка в мен мъркайки.

-Къде са внуците? Къде се децата Душке! –запитах я с надежда, че ще ме разбере.

Дали наистина стана така не зная, но много скоро след това тя се шмугна някъде по-покривите  и докато се маех донесе котенцата, едно по-едно. Погледна ме мяукайки в очите, сякаш ми каза, че се е опитала да ги отгледа, но не е успяла.

-Опитай да ги спасиш! –това ми се стори, че чух да ми казва.

Опитах! Уви! Не хранили се няколко дена котетата, не издържаха и когато нощта отмина се преселиха, отивайки си завинаги...

Наедрялото мъжко коте, получило от мен името Брус доста игриво се мушкаше между двете баба Душка и Чуца.

   Скоро след това мои роднини дойдоха от Дупница. Като видяха Брус те просто се влюбиха в него. Макар че донякъде бяхме свикнали с него все пак решихме да им го подарим. Разбрахме после, че са го нарекли Самоковчето. Все пак от град Самоков го бяха взели. После разбрахме че се бе оказал добър ловец, като Баба си Душица.

    Чуца също обичаше лова. Лежеше  безмълвно на близкия гараж на комшиите и дебнеше врабчетата на ябълковото дърво. Лично аз не съм я виждал какво прави, но се доверявам на думите на моя син.

     Винаги след това, когато някоя от другите ми котки имаше малки, сякаш родена само за деца и поемане на грижи Душица никнеше все там. Нищо не можеше да се направи. Дори да я гонехме след малко издебнала ни, отново посадена, лежеше в кашона. За разлика от другите котки, които обичаха да забиват нокти по-краката ми, когато вечерях Душица не го правеше.

Изправеше се на бедрото ми гледаше ме умолително в очите и леко ме тупнеше с лапа мяукайки, да не би да съм заспал. Ако не удволетворявах желанието и на момента избираше друга тактика. Скачаше на рамото ми и надничаше любопитно във вечерята. Чувах я сякаш да казва:

-Вие хапвате тука, а мен ме забравихте!

Когато стигнеха до мен, умолителни погледите и не издържах. Бръквах на момента в хладилника и режех от салама там, или давах кашкавал, а понякога сирене.

Все пак тя беше ловец и много често се отчиташе носейки плячката си за да я раздели с мен. По –някога със семейството отивахме на планина. Душица и кучето Бък оставаха да пазят двора от пришълци и да се грижат за останалите членове на малкото котешко, общество.

  Когато усетеше, че съм на входната врата, изникваше внезапно мяукайки, придружена по-някога и от другите членове на нейното семейство. Котките по-принцип правят по-някога и пакости. Съпругата ми бе оставила да се суши суджук в банята. Естествено е Душка да не устои на миризмата. Бе нахапала до каквото бе успяла да се докопа. Не я винях. Поне аз, но съпругата ми беше без компромисна.

  Прибирам се и котката я няма. Ами сега! Знам аз. Няма как да не си дойде. Предчувствие някакво. Мина седмица, мина месец. Ни вест ни кост! Дали пък някой не я е прегазил! Разтревожен обсъждах това с членовете на семейството си. Дори не издържах и се оплаках в работата си.

-Голяма работа! –ми казаха там вместо подкрепа. –Ще си вземеш друга!

Да но аз не желаех друга. Нали си имах Чуца. Имах си и Демонка.

  На четиридесет и петия ден Душица рано една сутрин, цъфна на прозореца, на спалната, където спях. Отслабнала горката, но жива!

Скочих като попарен. Отворих и. Побърза да се гушне в  мен и да се оплаче.

Разбрах после, че е била отнесена чак в другия край на града от съпругата ми... за наказание. Да но тя си искаше у дома и го намери. По-щастлив човек тогава нямаше от мен.

  Как да не се радвам та нали тя бе моето папагалче стоящо на рамото ми, което правеше живота да не бъде обичайно скучен и сив. На другата година Демонка роди Синковчето и го заряза. Нямаше такива сили които да откъснат Душица и Чуца от внука си. Двете го отгледаха.  Опитаха се и да го възпитат с често потупване с лапи върху главата му когато се хранеше. Искаха от него да спазва йерархията, да не бъде лаком. Синковчето само свиваше уши примирено, затваряше очи и се оставяше на милостта на бабите. На другата година внезапно се появи някакъв вирус, който успя да разболее всички. Душка беше първа...
В.СОФИН