Удобна приватизация

-Що си толкоз омърлушен приятелю? –попита ме приятел срещнал ме в кръчмата да се наливам, сякаш алкохол не  бях близвал.

Отвърнах му с пиянски глас:

-Приватизираха свободна, мисълта ми...!

-И за колко пари я даде?

-Не я продадох...! Дарих я без пари...

-Толкова евтина ли струва, мисълта ти...? –учуди се приятелят.

-Не! Напротив! Съвсем не е евтина. Какво приказвам, не продаваема е... И затова просто я дарих...

-За себе си какво остави?

-Общата мисъл на другите...

-И коя е тя, приятелю? Коя е?

-Каквото кажат, каквото сторят... Все са прави...

-Кои?

-Ония най-правите, дето ни напътстват да вървим, дали вляво или вдясно, за тях няма значение. Важното е да ги следваме. Това е...! Друго няма!

В.СОФИН 

На лов за слънчеви зайчета!

                                                           

      Ех! Ако знаете как обичам лова...! Какво приказвам? Едва дочаквам да сипне зората и хуквам буквално за зайци в близката борова гора. И за да не скучая взимам с мен на разходка, верния помощник Бъки, който не се разделя с усмивката си през целия път. Пускам го свободен пред мене да надушва следата на зайците. Вместо да се впусне усърдно в преследване, той търси някъде по-пътя кален гьол, където се къпе. Да но затова пък аз, не дремя, а пробвам да уловя скачащите покрай мен, слънчеви зайчета. Гледам ги с жаден поглед как бягат по пътеката, скачат по-тревата; мушкат се в клоните на боровете; крият се показвайки единствено слънчевите си лапички от храстите; играят по-върховете на цъфтящите билки, и дори се осмеляват не само да галят тревите, ами и скачат мигновено в очите ми, които безпомощно се опитват да ги задържат. Направо не само, че ми се присмиват, а дори виждат в нас с кучето ми, пишман ловци. Да но ние или поне аз не се отказвам. Пускам на високо, хвърлям ласо от очите си върху  един ствол, където подскача мило, мъничко слънчево, зайче. Тъкмо го докосвам, какво приказвам, почти го бях уловил и то скача на съседния дънер с усмивката си, която не спира да извира от муцунката му.

  Внезапно зад мен изкача щастлив от банята си в калния гьол Бъки и се отърсва в мен с цел да освежи действията ми. Е да, усетих пръските, но бях толкова зает да преследвам слънчевите зайчета, че почти не обърнах внимание на усмивката и закачката на кучето, щъкащо щастливо до мен. Обърнах се за да видя дали е останало нещо от гьола зад мен. Видях как отгоре му жадно плуваха лъчите на слънчевите зайчета. Направо облизаха водата почти до шушка. Опитах с дебнеща походка да ги уловя, докато пиеха. Хванах рядка кал, а те хукнаха някъде между боровете с кикот като, че ли бях успял да изкарам гъдела в тях. Внезапно ги видях как от преследвани станаха преследвачи.  Водно конче уплашено изхвръкна от гьола и се вдигна във въздуха. В копринените му криле играеха безброй бляскави, слънчевите очички на присмехулно, подскачащите, зайчета. Подгоних ги въодушевен, съвместно с Бъки. По-чевръст от мене, той почти ги хвана, но почти, защото стигна до ленивия, кротко дремещ поток, видя зайчетата вътре, как плуваха безметежно и скочи за поредната си баня. Изплашени от неочакваните действия на кучето, дългоушковците избягаха в близката ливада, където ухаеха полски цветя и билки.  Няколко особено трудолюбиви пчели също жужаха наоколо, събирайки цветния прашец. Вечно закачливи зайчетата играеха с крилата им, които прозрачни блещукаха примамливо като диаманти.

  Наблизо вдигнали главици, първите есенни минзухари напразно се опитваха да  скрият лицата си от зайчата, гладна захапка. Изцяло пометени, те бяха мило опоскани и дори росата криеща се в тях, бе погълната от вечно жадните „Слънчовци“.

    Видял това се втурнах на помощ на минзухарите, преследвайки отново зайчетата. Срещу тях се зададе стадо овце и те не забравиха да се заровят в руното им. Гледах безпомощно отстрани как щипеха телата им с топлата си зайча закачлива, слънчева усмивка. Не устояли на подигравката овцете се скриха в гъсталака заедно с овчаря, където се изтегнаха на сянка. Зайчетата се опитаха да ги последват. Едва няколко успяха да се промъкнат, но съвсем за кратко. Слънцето техният най-мил покровител и родител, който ги създаваше, контролираше закачливите им действия. Внезапно разсърдено от нещо, то скри лъчите си зад задалите се облаци и зайчетата, милите дългоушковци, изчезнаха сякаш никога не са били.

   Изумен от преживяното подканих кучето си да си ходим. Усмихнат той не се помая, а скочи върху мене, улавяйки ме в лапите си. Дори успя да оближе лицето ми, което бе успяло да се изпоти от напрежението при лова. Почувствах се като негова законна плячка. Все пак Бъки успя да хване нещо, докато аз гонех „Михаля“ през цялото това време. Доволен от разходката си той скочи пред мен и хукна към вкъщи, където котарака Тошко дремеше щастлив на терасата.

   Да но слънчевите зайчета бяха успели да превземат и неговото убежище. Прибирайки се видях как топло небесното светило внезапно изплува от облаците и хвърли колебливо лъчите си, към Земята. Няколко палави зайчета подигравателно разрошиха козината на котарака, мушнаха се проверяващи за кал в ушите му и дори нагло го дръпнаха за мустаците. Тошко не им обърна внимание. Все пак зайчетата макар и закачливи топлеха козината му която обичаше да ги лови, явно с търпение.

   Впечатлен от цялото това видение и разходката която бях направил, ми стана безпределно ясно, че когато отново съмне и Слънцето ококори очи, двамата с Бъки, ще бъдем пак там сред боровата гора, потока и ливадата, готови за новия си пореден лов на слънчеви, любопитни, не обикновено мили, зайчета.

В.СОФИН 

Много съм добър!

           Веднъж един скромен на вид човек си повярвал, че е много добър във всичко. Каквото и да сторел, каквото и да създал, все намирал повод да развесели съседа си Гошо с думите:

-Е-е! Нема друг човек, като ме нека! Много съм добар!

-Хм! Добар си у приказките! Видим я! –усмихвал се Гошо и отминавал комшията, който се перчел.

Вкъщи намирал повод да усмихне и жена си с думите:

-Скъпа, мила! Да знаеш, колко много бех днес добар! Шефо ми вика работи и ще те похваля...

-И какво? Похвали ли те? –попитала обзета от любопитство Ганка жена му, която знаела колко нейният Гьоре е мързелив.

-Забовари он. Забовари. Оная стажантката дето я взе. Все у нея му са очите. Току виж изпаднали нека де...

-Абе я като те гледам. Май тебе некаде са ти паднали очите...

-Дека може?

-У мързела, там! Я покриво тече на кащата, дръвата не цепени чакат зимата, а ти се фалиш...! –изсъскала Ганка фучейки и изскокнала да иде на фризьор.

Гьоре се замислил.

„Ами я и у това съм добар, да не върша нищо. Секи мое да работи, но Гьоре знае и да почива. Я да ида до кръчмата със съседа Гошо, да черпи по-едно.“

Кой кого черпил не се разбрало, но когато си тръгнали развеселени от там с песен на уста, внезапно завалял проливен дъжд. Гьорето който се считал за добър познавач на времето се обадил между гърмотевиците:

-Виде ли Гоше? Много съм добар. Още преди да влезем у кръчмата ти рекох, че ще вали, а ти викаш, нема.

-Нема, ама пък я нали ти казах да си вземеш чадъро, щом че вали. А ти го остави дома. Нека сега те вали!

-Оно и тебе вали. Я ела тука да се скрием на кмето под широкио покрив. Тука нема как да не останем сухи. Видиш ли, колко съм умен и добар?

-Убаво, да ама обущата ти не мислат така! Виж пливат у вода! –показал с пръст Георги на Гьорето галошите му, които бъкали от влага, защото дъжда безпощадно се изливал навсякъде около тях.

-Е па и ти Гоше! Та нали днеска бех решил да ги изперем. Оно като се замислиш, нали видиш, дъждо свърши, сам тая работа. На мене остави само да ги турна, да се сушат. Виде ли сега колко съм умен и добар?

-Хм! Добар си ти у приказките Гьоре. Само у них! –усмихнал се Гошо, развеселен не толкова от думите на съседа си, колкото от появилото се след дъжда топло Слънце, което ги накарало да се размърдат към домовете си, където отдавна ги чакали половинките им с приготвени ядно реплики, че и двамата са много добри, но само у пиенето.

В.СОФИН 

Замечтано утро!

Отвори утро очите замечтано,

пръстите погали вдъхновено!

Слънчевия лъч събуден рано,

ухапа небето във червено!

Замислен вятърът въздъхна,

изгони облаци насред полето.

Розовеещ там, успешно пъхна,

блясък в сивотата на градчето!

В.СОФИН   

Съвестта!

                                                                                    

     Съблякох я! Какво приказвам! Не и оставих дреха. Ей така я пуснах, гола. Съвсем сама на свобода. Съвестта! Огледа се тя и ожаднял във мен, съзря. Усмихна се мило на шега. Мушна ме приканващо в ребра и ме вкара в кръчма, да я разбера. След три ракии, беше тъй добра... Обясни ми Съвестта, че няма по-голяма глупост на света от алчността на живеещата в корупция, душа!

В.СОФИН

Не ме е страх...!

 Днес не ме е никак страх,

защото знам, че те обичам!

Виждам в сълзите ти, смях,

защото мила те наричам!

Чувам стъпките ти, идват плахи,

объркано до мен, сега сноват.

Усещам мили твоите заплахи,

с обич към мене се множат!

Докосвам с пръстите си потни

оставени следите ти в пръста.

Красиви някак си охотни -

малки, приветстват ме с шега.

Опитвам се да те догоня,

но стига ли се, бързата сърна!

Чувствата си няма да прогоня,

защото знам, обичам те, жена!

В.СОФИН 

Галопиращия Залез!

                                                                      

          По-някога Залезът изненадва хората с действията си. Ето и снощи, бързо се спусна като галопиращ кон. Тъкмо посягах да го хвана за повода и задържа поне за малко, когато той неочаквано се дръпна, погледна ме за миг, мило в очите, намигна ми свойски и внезапно изчезна. Избяга зад хълма мълниеносно. Със сигурност е тръгнал да гони Слънцето. Него не можеш стигна. Да но Залезът е упорит. Всеки ден идва бързо, дебне уверен в действията си и хуква неочаквано. Въпреки упоритостта си, все още не съм чул, нито пък видял Залезът да хване Слънцето. Ако го стори дори за час, ще бъде интересно. Залезът държи, Слънцето се опъва като магаре на мост, а човекът, тая прашинка долу на Земята наблюдава прехласнат и мисли за любов. Красиво нали? Но не е позволено от законите. Пак те спъват всичко. Та нали на тях се крепи Земята. Да но те не важат за Залеза. Той ще продължи да си идва всяка вечер, ще продължи да гони Слънцето, а човекът прашинка, ще продължи да мечтае за любов. Не за друго, а защото така е устроен светът. Всеки преследва щастието. Не всеки го стига обаче. Но казват, че достатъчно е да видим днес, поне една мила усмивка предизвикана от нашите поздрави на благо пожелание и тогава, наистина ще бъдем щастливи, поне за миг.

   Мигар Залезът не иска същото. Иска го, мечтае за него и естествено го преследва, защото той приятели наистина е влюбен в Слънцето. За това и го преследва. Не бива да му се сърдим, когато бърза вечер и бяга от нас. 

    Лятната нощ също има своя чар. Милостиви звездите, които ме упътиха към вкъщи, показаха пред невярващия ми вторачен поглед и лунната пътека, която се появи внезапно и усмихна сенките встрани от мен. Далече пред мен грееха вече светлините на града, който чакаше посетители от други населени места. Чакаше и мен да се прибера с празни ръце.     Отново ми бе избягал Залезът. Отново утре вечер ще го дебна. Пък кой знае, може и да го докосна някога. Дори само за миг. Тогава може би наистина ще разбера, какво значи да гониш Слънцето, което вечер бяга на запад за да се усмихне сутрин рано от изток на изгрева, който също панически се изнася преследван.

В.СОФИН