Да яхнем споменът,
казват не е трудно. Невъзможно е да го задържим дълго. Споменът е като летливо
облаче, явява се на моменти, изгаря душата и после се изплъзва. Изпарява се,
подушил пресен въздух. Идва внезапно, подкосява краката, бърка в сърцето на
всеки от нас и когато усети полъха на сълзите бликнали топли по-лицата ни, бяга
панически. Сълзите го правят особено лепкав, откровен и дори бих казал,
неприятен.
Естествено е че, макар и остарял понякога ни идва на гости дъхав, като баницата която някога майка
ни месеше с любов за нас. Освежен, отдалечен но не винаги загубен повей, споменът ни връща в младостта. Удря ни здраво в сърцето и ето че...! Отново сме
деца! Пак ни се карат за глупостите , които тогава често вършехме. Прескачахме,
сковани от борови капаци, така наречените /пармаци/, огради, късахме панталонки,
рокли... Не ни се прибираше от улицата, където лятно време кипеше животът. Животът
на децата, които не можеха да спрат. Игрите си и да мечтаят, зяпайки звездното
небе.
Събрали сме се там на улицата на която няма асфалт, защото и никога
тогава не е имало. Събрали сме се и играем на прескочи кобила, криеница
/жмичка/, народна топка, футбол. Дори строгият глас на бащите ни късно вечер,
не бе в състояние да ни откъсне от магията обзела детските ни души. Макар и
наказвани после, ние не се сърдехме. Стояхме в ъгъла избран от родителското
тяло, като целта бе да се срамуваме за поведението си. Да не послушаш майка и баща,
да не откликнеш веднага, естествено бе, да носи последствия. Но въпреки всичко на
нас малките, честно казано не ни пукаше. На другия ден историята се повтаряше.
Пак молби от страна на майките и едва, когато прозвучеше не търпящ възражение
бащиния глас, се прибирахме... Сладък спомен, който и до днес кара очите ни да
се просълзяват.
Навсякъде около нас
тогава вреше, кипеше.... Животът на прашната улица. Всеки от нас се стремеше да
вземе от него максималното. Прескачахме локви, пръскахме се с вода, пробили първите
пластмасови капачки на шишета от безир. Играехме с момичетата на деление.
Чилик, "Кралю порталю" и какво ли още не. Общувахме истински по-между ни.
Уви! Днес всеки
втори блуждае в Интернет пространството забравил не повторимия вкус изгубен във
времето. Споменът който ни помагаше да пазим уважението към по-възрастните от
нас. Батко, како, майко, татко, чичо, лелко – бяха ползвани от всички не без
срам. За голямо съжаление демокрацията наруши правилото. Прякорите станаха
ежедневие, а имената с постоянство ползвани и от най-малките. „Здрасти Пешо!“-
казва тринайсет годишен малчуган на двадесет и няколко по големия от него. Даже
и помен няма от Батко, нали?
Ловецът на спомени,
на отдавна изгубени изчезнали без възвратно в миналото сладки неща все още
витае в нас. Дали го искаме, или не това няма значение. В съня виждаме
по-някога отдавна забравени мили лица. Те идват не само да ни смутят душевно,
те пристигат за да не забравим откъде сме тръгнали и какво сме постигнали.
Какво сме днес? Дали родителите ни, които не са до нас биха се гордели с нас
сега, или просто биха махнали безпомощно с ръка виждайки ни пропаднали в свят на
алчност, измама, лицемерие...
Чувствата на
спомена трябва да се уважават! За да остане, нещо да се съхрани, за да бъде
историята ни истинска и непоколебима и написана правилно, не трябва да
пренебрегваме преживяното. Вярно бъдещето ни вълнува, защото всеки търси
мястото си под Слънцето. Не всеки го открива навреме. Пътят за всеки е труден, но не и невъзможен.
Докато човек диша се надява. Да уловим споменът и да го запазим, казвайки
цялата истина на младите!
В.СОФИН
