Така е!

                                                                                            

   Двама самоковци водили диалог, като единият все се съгласявал с мнението на другия.

-Така е! –казвал Първанчо и добавял отново по-самоковски: „Т, кае!“

Слушал Огнянчо, слушал за „Т,каенето“, не издържал и казал:

-А, бе Първанчо! Ще тъка е, я! Ако не тъка е, нали гола ще ходи?

-А нема! –засмял се самоковецът. –Нема!

-Що?

-Оти вече е облечена! За това нема нужда да се мори толкова! Пък и становете нали отдавна изчезнаха! Изгориха ги. И помен нема, вече на тая тема, сгодната -приватизационната!

В.СОФИН  

Изместване на въздуха!

      Всеки от нас, хората измества въздух. Някои успяват, повече, други по-малко. А има и такива, които въздухът ги измества.

  Вървиш, дишаш, изместваш, неусетно почти! Може би! Но едва ли, когато въздухът стане прекалено горещ и труден за дишане. А когато той е откровен и измества силните на деня, става неудобен. Става „гадина“, която трябва да бъде задушена в зародиш. Да но, как да спреш словото? Все го гонят, палят, забраняват, а то „дяволското“, намира начин да вземе глътка въздух и излиза на свобода. Може и кратко трайна да е тя, може, но за това пишат журналисти те, които искат да се знае истината. Цялата, такава каквато е, а не украсена, напудрена и разбира се удобна в ушите, на тези които, всекидневно дърпат килимчето под нозете на всички мислещи за любов.

   Местя и аз въздух. Местя го полека, неусетно почти! Може би не достига до всички. Може би! Но все пак пристига и мъничко въздух в гърдите на някои около мен. Може би! Не знам!?

 Но да изместиш въздуха на други, не ви ли се струва, не правилно? Да ги оставиш на произвола на съдбата? Може би все пак е правилно? Да накараш хората да пълзят в краката ти, чувствайки се божествено... Нима това е правилно? Да унищожиш родителя, който те е създал и унижиш майка си с груби слова, това ли е правилното? Все въпроси, които всеки днес у себе си носи!!! Задава въпроси, а отговорът е един: Малко въздух изместваш братче! Какво да те правим? Или клошар пред контейнера трудно оцеляващ, но с идеите си, които никой не иска да чуе, или послушник, който брои пари, не е щастлив, но го прави заради семейството си. Не за себе си, не...! За бъдещето го прави. За ония, „които храбро ще вземат, поста ни!“ и ще продължат да бъдат не хора, а просто човеци, които обичат малките, неща, не ги изместват, харесват истинската дружба с всички, в това число влизат, животните и Природата около нас;  

Всеки измества въздух! Някои повече, други малко! Така е нали?

Но не всеки става човек, въпреки, че е роден такъв.

    Няма нужда от омраза, нито пък от завист. Всички сме във времето. То е в нас. Някои не го разбират това. Но всеки живее, когато се е родил. Тревожи се! Изкачва върхове, измества въздух, но и прави нещо друго, успява да даде частица от себе си за всяко изтерзано мъчно, биещо сърце. Прави го не за себе си. Прави го за любовта, която властва над всички ни... Само тя единствено е в състояние да спаси света. А парите, парите са болест родена в обществото от хора обичащи да се наслаждават на мъката на други. Други, които те определят, като мравки... Мравки, но мравки без които светът и днес не може въпреки всички изречени думи. Думи които парят, които галят, но без тях не е възможно да продължи напред обществото, ако това обществото го има все още, нали?

В.Софин 

Облеклото което радва, но и тормози...

       Облеклото, когато рече да тормози човек или пък да го глези с прищявките си, не забравя да го стори, безпощадно!

    Когато бях млад, все още неопитен младок, дрехите тогава сами при това доста влюбено превземаха тялото ми. Скачаше чевръст панталона, криеше стройните крака, потника, лепнеше здраво на гърба ми, а ризата не забравяше горда при хубаво време, да се развее пред всички погледи, които я зяпаха. Естествено аз не бях важният. Дрехите бяха на първо място. Все пак по-тях посрещат и по-акъла буден изпращат, нали!?

   Чорапите също обзети в надпревара с дрехите, бързаха да мушнат на топло ходилата ми, които тогава бяха горещи. Обувките дремещи самотно в коридора едва видели сутрешната моя физиономия, тръгнала на работа, скачаха чевръсто от рафта и хващаха прасците ми и ги заклещваха безпомощно в себе си.

  Да не забравя и якето, което също се включваше в надпреварата. Правеше го не за друго, а защото често навън времето студено щипеше обръснатата до лъсване моя физиономия и тръпки на мраз пълзяха по-гърба ми, който се чувстваше защитен само, когато дрехата стоеше здраво на мен.

    Преди това, когато бях обаче в казармата, униформите на войниците между тях си, често водеха сражение. Всяка се над преварваше с колежките си, като постоянно се доказваше. Толкова натягане никъде не бях виждал. Може би куртката тръпнеше от желание да бъде наградена с почетна значка за спортни успехи, а обувките похвалени за усилията сутрин винаги да бъдат първи след бягането в сутрешната физарядка. Може би? Знаех ли?

   Помня само, как моята униформа една вечер успя да пребори другите и скатана правилно за отрицателно време, минута само, успя да сложи измореното ми тяло в леглото за почивка. Горда с постижението си, тя зяпаше безпомощните действия на другарките си от високо на шкафчето и тихо им се присмиваше.

  Ех, славни времена бяха тогава! Млад силен, всичко ме слушаше. Виж днес се промениха нещата.

     Рано сутрин мързеливи дрехите ми не бързат да скочат върху ми, обличайки ме прилично. Напротив вършеха нещата насила. Панталонът притеснен от наедрялото ми тяло полека превземаше краката ми, а коремът, по-скоро търбухът се свиваше болезнено сторвайки път на копчето горе, което едва имаше сили да влезне в илика, държейки смъкващите се гащи. Ако не дай си боже, чорапите бяха забравили да превземат прасците ми предварително, като нищо копчето на панталона се късаше и времето за стягане за работа излиташе, докато иглата щастливо влизаше в ролята си на покровител и зашиваше в здравата си хватка, сторената от мен злина. Потника пък упорит объркваше посоката и вместо да легне правилно на гърба ми, заемаше любопитно стойка, обратно. Докато губех от времето си за подготовка, ризата неизгладена отстрани се мръщеше. Сякаш аз и бях виновен, че не се бе сетила предишната вечер да предяви правата си за гладене. Когато най-после свършвах и тази работа, тя упорито отказваше, да погали с топлина, раменете ми. Добре, че фланелата донякъде благосклонна към остаряващото, безпомощно мое тяло, успешно вършеше това.

   Якенцето пък, когато скочеше върху гърба ми, с вечно кисела физиономия, отказваше да даде шанс на ципа отпред, който упорит не желаеше, да се закопчае. Напълно отчаян оставах разгърден, сякаш бях отново двадесет годишен хлапак и се озовавах в коридора, където обувките ми заспали още от предишната вечер, чакаха полагаемата им се сутрешна вакса за закуска. Мърморейки, за правата си, те не оставяха на мира ръцете ми, докато не удовлетворя желанието им да бъдат лъснати до блясък. Все пак шефът щеше да го оцени и похвали тях, а не мен дъртият повлекан, който често забравяше, дори да се усмихва на колежките си, които сутрин ме поздравяваха мило с добро утро.

  Добро да бъде, отговарях, мислейки си за младостта, която някога ме глезеше и облеклото радваше всички около мен. Славно време беше тогава, славно нали? Но днес е друго намръщено, отвън вали...!

В.СОФИН

СТРЕМ -"ЕЖИ"!

Моите вечни стрем –„ежи“,

за стих-"чета" бодри и свежи!

По-някога искат кърпежи,

изграждат се с нови строежи.

Правят се в странни кроежи,

изникват с мечтани копнежи.

В гърдите говорят с бодежи!

Упорити са тез, таралежи!

Ръката драска в сърбежи.

В главата никнат, златни залежи.

Избухват в душата кипежи.

Бълбукат в мисли кълн-"ежи".

Но стига с тез, неумели брътвежи!

С ярки пейзажни градежи,

пълзят в очите мои стремежи,

за любовни стих-"чета", свежи!

В.СОФИН 

Есенно приключение

     Няколко изморени през нощта от битката с вятъра пожълтели листа се отрониха от плачещата върба и паднаха с въздишка на облекчение върху мокрия тротоар, който мило ги приласка в скута си.

   Отекващи стъпки на бързащи за работа хора в ранната сутрин алчно, придърпаха листата с подметките на обувките си и приключението за тях започна.

     Първите успяха да се качат в Метрото, където вече изсъхнали от топлината на вагоните и човешките тела, останаха  там. Може би времето отвън ги смущаваше и те също като клошарите, търсеха място, където да се подслонят.

   Няколко от другите листа се качиха в автобуси, други в трамвая, а тия с повечето пари, дори в местните таксита, които ги отведоха до местоназначението на хората. Някои тръгнали на работа, други на разходка. Всеки поел на някъде.

   Имаше и други листа, които пред почетоха макар, че бе особено студено да продължат пеша, радвайки се на шума наоколо и зяпайки свенливо изпод подметките на обувките белият свят ширнал се пред тях.

   Много от пожълтелите листа на плачещата върба, не успяха да стигнат до предназначението си. Повечето опадаха безпомощно и бяха подети от същия вятър, който рано сутринта ги бе накарал без милост да скочат от топлите си легла на майчиния дом. Пътешествието за тях почти приключи, но неизвестно как някои от по-опитните скочиха в близкия канал, който ги поде и отнесе към края на града. Там ги напъха в голямата местна река и те продължиха пътя си към не известното, което ги чакаше нетърпеливо някъде далеч от града. Част от листата бяха изхвърлени на брега, други бяха удавени от въртопите и напъхани на студено в пясъка. Едно единствено успя да продължи пътя си, носено напред. Може би то копнееше да стигне морето? Може би, но то бе прекалено далече, така, че колкото и опитно да бе, нямаше как да стигне до там. Прилепи се уморено до една плуваща клонка от върба, която също бе тръгнала нанякъде. Неизвестно откъде на нея бе изпълзял червей, който бе обзет от предчувствие и трепереше от страх. Реката безмилостно тласна клонката към завоя, който бе ограничил действията и, и клонката, червея и нашият пътешественик, Листото, бяха изхвърлени на брега. Едва отдъхнали си от напрежението двамата неопитни в приключенията току що станали приятели, свързани от съдбата се опитаха да продължат пътя си. Не успяха, защото отнякъде се появи орел, който грабна клонката и отлетя високо към планината. Все пак въпреки страха си червеят набрал кураж скочи, но падна в реката, която начумерена от лошото време, бучаща и страховита го отнесе в неизвестното.  Малкото Листо, обаче вкопчено в живота, не само се задържа, но и впечатлено от гледката се радваше на открития простор пред него. Никога то не бе подозирало, че светът е толкова огромен. Необятен почти. А то горкото, милото си бе представяло, че ще стигне, близкото, далечно море. Вятърът, който от високо надул свежи бузи духна мощно, разроши перата на орела, опита се да му отнеме клонката, но не успя. Все пак листото , изморено от преживяното се отрони и пое надолу право към града откъдето бе тръгнало. Повъртя се вихрено като балерина на сцената без да е аплодирано от публика, погледна красивите запалени току що светлини на града, защото все пак, вече денят наближаваше края си, и съдбата го отведе в клоните на плачещата върба, където се бе родило. Опита се да се задържи там, но всичко бе напразно. Хлъзна се, безпомощно и падна върху тротоара, който отново го приласка мокър в скута си. Приключението свърши за него! А може би не? Никой не знае къде съдбата, ще го тласне. Дали в чужбина, някъде далече, дали в други градове на страната, никой не подозира, бъдещето си, което всеки иска да изгради бляскаво за себе си.

   Листото не знаеше отговора на тези въпроси, но не се предаде, а рано на другата сутрин се вкопчи в първите стъпки, на човек тръгнал на работа. Хвана се здраво за едната обувка и продължи пътя си, неизвестно някъде там напред, където приключението на живота го очакваше отново...

В.Софин  

Изкушението!

      Изкушението идва и си отива едва, когато бъде задоволено. Изкушавам се от мисълта, която идва неочаквано грабва сърцето ми и ме праща в градините на любовта. Дори неволно се ядосвам, когато изкушението бяга от мен. Виждам го особено красиво, когато се материализира пред погледа ми като красива млада жена, която неизвестно защо се усмихва.      Прави го доста привлекателно и аз в един момент тъкмо мисля, че съм птица уцелена в сърцето, когато виждам нежният поглед как гледа някак си през мен. Обръщам се. Някакъв голобрад младок, стоящ зад мене също се усмихва. Дали пък на мен се подиграват. На стария човек, но все още с младо сърце жадуващо за обич. Не! Двамата припнаха пред мене като две палави козлета сплетоха ръце и неочаквано се прегърнаха. Стоях под падащия листопад на едно кестеново дърво и улавях погледите, които двамата влюбени си хвърляха. Струваше ми се, че се изяждат с очи. Явно всеки беше открил изкушението в другия и му се поддал. Обзет и аз от него, не свалях очи от търкалящите се от вятъра жълти листа, които играеха вихрения си танц в краката на влюбените, докосваха трепета разлял се в телата им и после изморени се пъхаха под близката пейка, където намираха за момент, спокойствие. Гледах и завиждах. Не за любовта на младите, а на изкушението, което се подиграваше с мен. Виждах отстрани не опадали още от сланата, цъфнали, бели, червени и жълти рози, които изкушени също наблюдаваха красивата палитра на любовта. Внезапно изтрезнях. От някъде точно в ушите ми прозвуча груб глас:

-Какво гледаш бе? Що зяпаш? Не си ли виждал влюбени?

Отместих поглед. До мен стоеше неизвестно откъде дошъл и материализирал се клошар.

-Я дай! Дай некой лев брато, че съм го закъсал... –прозвуча отново загрубелият останал без чувство глас на гладния клошар.

„Явно оцеляването днес е много по-важно от любовта“. –премина бърза мисъл в главата ми докато вадех кесията си с пари и се разделях с петте лева вътре в нея. Клошарят ги грабна бързо от ръката ми с опасение, че може би ще размисля и не ще му дам нищо. Без да каже и дума повече той се отдалечи с бързи стъпки, но не към близката хлебарница, а към кръчмата на „Петте кьошета“. Явно бе повече жаден, отколкото гладен. Изкушението е нещо велико!

   Докато мислех за това, обърнах поглед към кестена и пейката, където преди малко бях видял изкушението да трепти в гърдите на двамата млади влюбени. Уви! Погледът ми улови есенния пейзаж, плъзна се по-падащите листа, отклони се с тъга в далечината към притъмняващата във вечерта улица и за някакъв миг само успя да зърне любовта, която вече завиваше по-другата. Отдалече само успях да доловя чаткането на токчетата по-паважа, които грабнаха с изкусителна сила ушите ми и после настана, миг тишина. Когато се осъзнах, само вятъра останал верен другар до мен тихо шепнеше в листата. Смъкваше ги от клоните и ги пъхаше на различни места под пейките, на пътя и дори някои от по-нахалните скочиха изтрезняващо в моя топъл врат. Въпреки всичко единствено изкушението остана с мен макар и не задоволено докрай. Въздъхнах примирен и се отдалечих към вкъщи.

     Все пак в мен остана някакъв, спомен в душата ми, който насън знам, ще ме стряска понякога. Ще виждам любовта на двамата и протегнатата за помощ ръка на клошаря. Ще мисля за изкушението и избора ми, да отклоня поглед от него за да бъда човек. Човек който колкото и изкушен да бъде, трябва да остана земен, давайки спасение на другите.

В.СОФИН   

Изтичащ живот!

      За мое съжаление се оказа, че мразя. Седя си тихо кротко с поглед вторачен в далечината. Гледам есенната палитра разтлела се шеметно пред погледа ми и въздишам. Мразя да усещам как животът изтича... Секунда по-секунда, минута по-минута, час по-час, капе бавно но наистина сигурно.

   Опитвам се понякога да не го зяпам право в очите, то уви нагъл той, превзема без пощада мислите ми, и те потичат не въздържани като река.

   От толкова гледане се чувствам изкуфял. Знам че, всеки изстискан миг, всяка секунда, минута, час, никога не ще се върнат при мен.

   Помня някои бяха особено приятни, а за другите въпреки волята у мен се сещам пак от време на време. Последните тормозят често съня ми. Милите те, отдавна ме избягват; детството, младостта, чара на едва раз зеленилата се тръпка на любовта; майка, баща, близки до сърцето ми хора, за съжаление вече ги няма, не са до мен.

  Мисля за това и виждам как проклето и моето време изтича...! Бавно, неусетно почти, то пълни често очите с влага, спъва натежалите от чувства крайници, блъска бъбреците като безскрупулен боксьор. Дори вълнува с безпощадна кашлица белия дроб, мушка се нагло чак в дълбините на сърцето, удря право в главата и обърква мислите. Толкова много сладки мигове, прахосани...

Работа не щадяща... Време за разходка, ограничено. Въздух често пъти отровен. Храната заразена, фалшива и при това скъпо струваща...!

Какво ми е останало?

  Някакви си там изпаряващи се бързо мигове на зяпане до обезумяване или напълно изтичане...! После? Нищо!

Всичко изчезва зад хоризонта чист! Изпарява се, изгасва, изгубва се!

  А животът продължава да тече и изтича, все някъде като река вливаща се в море от чувства, които остават нейде високо в небето, истински малки пухкави облачета, радващи очите на останалите зяпащи Земята - живите!

В.СОФИН