Седим с приятел в заведение и спорим, за вечната тема: "Как с
жена да се преборим!"
Толкова години минаха...! Минаха, преминаха! Сгазиха ме и в
ума, пролазиха!
Цял живот съм се питал, едно? Какво по-дяволите най-много
обичат, жените?
-Парите! - веднага
споделя приятеля пред мен отпивайки от чашата с ракия в заведението. Явно се
чувства в свои води, защото е препатил, явно. Да но, моето:
-Едва ли! –го озадачава и кара езикът му да пита:
-Какво толкова?
-Знам ли!. Вдигам озадачен рамене, донякъде, учуден и добавям:
-Кажи ми нещо друго, ако искаш да ме впечатлиш!
-Децата!!! –казва въодушевено приятелят ми и ме гледа право
в очите, сякаш е хванал тройка от тотото. Отново го разочаровам с моето, вечно,
постоянно натрапчиво, съмнение:
-Едва ли! Всеки знае у нас че, жените особено майките,
най-обичат децата.
-Какво тогава? –налива огън в маслото приятелят ми,
подтиквайки езикът ми към откровение.
-Знам ли! Ти ми кажи!
-Ами... Като се замисля, май ги влекат, имотите на
приятелите им!?
-Едва ли! –подлагам тезата му на съмнение, карайки го да се
изпоти при следващата чаша с ракия. –Имотите приятелю, често се продават и това
значи, че не е най-обичаното от дамите...
-Какво тогава? –раздразнен от моето питане, почти с
обвинителен тон ме пита, приятелят.
-Ти кажи! Аз не знам! –продължавам да го мъча с чашка
откровен, сипан отново алкохол.
-А ми! А ми...! Да видим! –клати глава той сякаш го боли и
казва:
-Власт!
След кратък размисъл се чувам как отговарям леко затруднен,
но уверен в правотата си:
-Вярно! Опияняват се! Но едва ли е това! Нима е хубаво, нима
приятелю да смачкаш муха, която не ти пречи, трябва да ти харесва?
-Защо не?
-Защото мухата познава ъгъла си и не го прекрачва... Пък и
ако погледнеш другояче. Щом бог е решил да я създаде, кои сме ние, за да я
унищожим просто за забавлението си?
-Ами!Да! Ами...! Щом мислиш, по-добре от мен кажи ти, какво
най-обичат жените!
-Тъй като сме на мастика и мента... Спирам се...
-На какво? Изплюй камъчето най-сетне!
-На КОМПЛИМЕНТА!
-Комплимента? –озадачен от отговора приятелят ме зяпа като
премигва често, сякаш почти е изгорял, като крушка.
-Ами да! Кажи на една жена независимо коя, че е рошла,
повлекана и облечена безвкусно и завинаги, ще те накара да я забравиш. Но пък
от друга страна, ако си успял да налееш огън в чувствителните, нейни нежни уши,
като и кажеш, че е единствена, неповторима... Как само блести с новите си „Доспехи“,
дрехи които и стоят тъй добре, че не виждаш отстрани как можеш да станеш жертва
на пътя, който пресичаш, тогава и като добавиш замечтан, че и небесата
бледнеят пред красотата и с озарени очи, тогава като нищо, любовта у нея, ще
запламти...! Ако успееш да добавиш впечатлен за финтифлюшките украсяващи
роклята, тогава, едва тогава, приятелю, ще успееш да впечатлиш жената... Едва
тогава...
-Значи изводът...?
-Ами! Просто най-обичат, комплиментите! Колкото повече,
наливаш откровения приятни, толкова повече, ще те харесват!
-Ами! –осъмни се приятелят ерген. Пък може и да си прав! Аз
не мисля чак толкова далече, като тебе. Стига ми ракията.
-Ами! И тя не стига! Никога! Но все пак пристига, когато е
необходима. Също като комплимента, защото без него, без него, няма любов, няма
разбирателство.
Остава само тъгата! А защо пък да и даваме шанс, щом може да
се забавляваме и да даваме това, което дамите искат от нас. Комплимент и цвете
и усмивка естествено, но не ракиена, а истинска, дори притеснителна да бъде, но
от сърцето...!
-Ей! Ти ме разби! Наздраве! –вдигна полупразната си чаша
приятелят ми и бавно отпи от нея замислен за бъдещето си, което неизвестно го
чакаше. Някъде там в мрака, може би, той щеше да успее, да каже комплимент и да
забрави самотата си... Самота, която пълзи навсякъде, но не е в сърце, което
знае да обича!
В.Софин
