Веднъж на няколко години Добринчо, умно селско момче, или
за да го вземат за такова, ходеше на театър в столицата. И днес се беше
приготвил пак-да отиде. Светлините на големия град го примамваха с невероятната
си коледна украса. Накичени елхи, от прозорците, разноцветни светлинки ухажващи
мрака и студеното вън с усмихнатата си топлина, също допринасяха за
невероятното чувство което изпитваше човек докоснал очите си, до наближаващия
новогодишен празник.
Добрин имащ се за
сведущ, слезе от автобуса и побърза да хване Метрото, което щеше да го отведе
до желания за него театър. И понеже бързаше, обърка посоката. Усети се вътре,
когато гласът на диспечерката предупреди, за следващата спирка.
-какво пък! Не може ли човек да сбърка?! –мислеше си Добринчо
слизайки на следващата спирка. Прехвърли се на другата линия и най-после
въздъхна облекчено, когато стигна до мястото от което щеше да поеме към младежкия
театър. Почти на свечеряване, светлинките на многобройните разноцветни малки
лампички правеха впечатление на селския ерген. Все пак подготвен, извади цифров
апарат и започна да снима, въпреки безкрай любопитните и учудени очи на
преминаващите покрай него хора. Какво пък. Добрин да не би, всеки ден да е в
София. Не може ли и той да разпусне. Да се почувства турист. Свободен на воля.
Вярно миришещ на оборски тор, но за това бе виновна кравата, останала неука и
не образована на село. В движение Добринчо взе един сандвич, колкото да убие
глада. Все пак цените на големия град възпираха, част от нещата да изскочат на план.
-Брей че скъпотия! –коментира той купеното, докато
преглъщаше с усилие закуската и крачеше с достойнство към театъра, който го
примамваше със светлините на надписа си, отгоре.
Без да се огледа
хвърли мазната хартия насред пътя и ни лук ял, но чесън мирисал се шмугна на
топло. На вратата строга лелка, поне на него му се стори така го упъти.
-Да не би да съм пеленаче... –засегна се Добрин. Гледа вътре как хората, оставят връхните си
дрехи на гардероб. Подаде и той шубата си, почти разколебан. "Та знаеш ли ги, тия..."- мисълта му беше за другите хора дошли да се докоснат до
красотата на театъра – "знаеш ли ги какво мислят...!" Току виж отмъкнали шубата. А
в това студено време вън, като нищо човек настива. "Нали ги чувам, какво кашлят.
Давят се почти.. А и някои в метрото с маски... Че купете си кислород, бе!
Елате на село!Въздух та, дрънка!"
След тези размисли, прибрал в пазвата на топло
кесията с парите, стиснал в ръка цифровия апарат Добрин се добра до
определеното от билета, място. Там седна бързо и се огледа наоколо. Млади хора, явно
безработни мина му в главата, дошли като него да видят постановка та. И какво
име само: "Някои го предпочитат...!" –какво точно, той не знаеше, но се надяваше
да разбере. Близо до него вдясно седеше млада дама с оголен крак, показващ другата
красота на града. Добрин селски ерген не устоя и хвърли бегъл поглед натам, но
срещнал неодобрителния на младата дама, отвърна засрамен очи напред пред
него, където видя, остриган до голо мъжки врат.
Добрин тъкмо
отваряше уста да попита, къде са рекламите, правейки се на остроумен, когато
строг глас предупреди, телефоните и апаратите за снимане, не само да се
изключат, но и да се забравят по-време на постановката. Все пак нашият човек
успя да снима набързо и хоп кулисите се вдигнаха... Опулил очи като копчета, Добрин се взря в танцуващите младежи на сцената. По-скоро се опитваше с поглед
да повдигне ефирните роклички на младите дами пред него. Когато това не му се
удаде се опита да проследи действието. На моменти не му се удаваше. Почти бе успял да заспи, когато нагъл глас на един от артистите изскочи близо
до него и запали любопитството му. Ставаше дума за някакъв контрабас. Момъкът
толкова се беше впечатлил от ролята си, че търсеше инструмента сред публиката.
По-точно, почти обискираха обръснатия врат пред него с думите: :"Да видим, къде сте
скрили инструмента!" /Контрабасът де!/ На човечеца с добре обръснатия врат, миришеш на одеколон, му стана неудобно, сви се долу
почти легна, но любопитния артист продължи да го тормози. Вярно, за още малко
време, но майтапа си е майтап, нали. Добрин знаеше, че не би преживял такова
унижение. Щеше да пусне в действие здравите селски юмруци, които и сега
стискаше обзет от съчувствие към зрителя превърнат в парцал между седалките.
Най-после мъчението свърши и постановката продължи. Ушите на Добрин неволно
уловиха хилещо, цвиленето на младата дама с впечатляващите изкушително, зашеметяващи, глезени до него.
"Кво се хили тая бе?" –мина мисъл в селската му неразбираща
главица. "Тия оплюха зрителя, а тя вместо да го подкрепи се смее... Ама, че
нрави!"
След кратко изригване на нерви, Добринчо отново впери
впечатлен поглед в младата играеща плът пред очите му. Имаше какво да се
види... Все пак нали, Добрин е ерген. Гледа той зяпа и понеже беше на първите
редове, артистите вдигаха от време на време, бутилки с някакъв алкохол. Видя му
се уиски. Не беше това, въпреки жълтият му цвят. Има си и предимство да си на първите
редове. Внезапно един артист разклати едно от шишетата и то избухна. Няколко
пръски удариха костюма на Добрин и той усети бирата - капки само, които се
разтекоха жадно на лицето му. помисли ги за уиски, и езикът му ги облиза. Разочарован,
Добрин измъкна ракиено шишенце от вътрешния джоб на сакото си. С него почти
никога не се и разделяше. Смукна набързо, доволно премлясна въпреки явно неодобреният от зрителите поглед върху действията му. Но нали не му пукаше.
"Щом ме дразнят, кой съм аз да
устоя!" –мина тази мисъл в него и като видя, че на сцената един от играещите
артисти вади апарат за снимане и той измъкна своя. След няколко то бързи снимки,
които направи и след забележката която получи, почти засрамен Добрин прибра
цифровото апаратче. Тъкмо го стори, когато до ушите му стигна звън от джиесемът му.
"Кой идиот ,по-дяволите се обажда тъкмо сега?" –трепна, тревожна мисълта у него. Не само
че не бе изключил, телефона си, а дори го беше активирал на най- силната му степен на
звънене. Отново не одобрителни погледи проследиха ръцете му, които най-после
успяха да изключат кънтящата със сила машинка. Нейсе! Най-после антракт. Бързо
в коридора. А сега пък къде е тоалетната. Подвоуми се той. Съзря дамската,
където тъкмо влезе младата госпожичка която по време на постановката го
мъчеше не само с чувствените си глезени, но и с не вероятното си хилещо, "цвилене". Стиснал напрежението в себе си, най-после Добрин откри, писоарите. Облекчен
потърси чешма. Пред очите му блеснаха, неочаквани кранове. Завъртя ги вдясно,
завъртя вляво. Не и не! Не пускат вода и грам. Какво е това чудо бе? Всеки път,
когато идвам в столицата, тия столичани ме правят на маймуна. Никъде обяснения.
Да бяха сложили надпис някакъв. Нищо. Докато се двоумеше, ядосан зрител използвал
услугите на писоарите, също като него, натисна отгоре крана и водата потече.
-Брей оно било лесно, бре! Лесно, но ако го знаеш!Току виж
съм пропуснал второто действие на постановката. Щях да си седя тука и какво...?
А в салона вече се вият без мен следващите танци на младите госпожички,
артистките... Нима това е за пропускане?"-това последното го изрече на глас, съзирайки учудения поглед на човека изсулил се от тоалетната.
Облекчен Добрин намери мястото си в залата и се ококори в учудване.
Този път,
младите момчета артисти, за радост на част от женската публика демонстративно
хвърлиха ризи и показаха добре оформените си мускулести тела. В ушите на Добрин,
се промъкнаха няколко ахвания и дори изохквания от страна на дамите зрителки, вперили
влажен, премрежен от чувства поглед на сцената.
"Виж ги тия, кобилки, нямат срам!? – мисълта преминала като
лъч, изгори мозъка на Добрин, забравил, че и той преди малко преглъщаше и пъшкаше, впечатлен
от разлелите се меко пред погледа му, невероятно красиви, женски глезени. Явно
това беше.... Идеята на постановка та. Заглавието де! "Някои го предпочитат
горещо!" Нали? Явно не само Добрин се потеше от постановката, но и дамите също.
-Е ясни ми сте! Ясни! Разбрах я бе! Постановката! Има да се
диви Гошо на село. Може да е хитрец, но това което преживях, мое само тука да
се усети. На сцената, където театърът излива чувства... -промърмори с устните си тихо, Добрин проследявайки докрай действието на сцената.
След
прозвучалите, неистови аплодисменти, артистите изиграли докрай пиесата, се скриха
зад кулисите. Добрин преглътна на сухо,
защото отдавна изпразнено стоеше в джоба му ракиеното шишенце. Веднага се нареди пред гардероба за
кожуха си. Притеснен донякъде за него, облекчен въздъхна, когато успя най-после
да го наметне на раменете си. Излезе навън и се закашля. Ама че столица. Няма
въздух. И в Метрото, невероятен задух.
„Да се спасявам...!“ –мина бърза мисълта през него, докато са
отправяше към спирката. Там някъде в покрайнините на големия град го чакаше, старата
му, добре поддържана кола.
Усмихнат под мустак,
събрал гледки и чувства, Добрин се отправи към селото си. То го срещна радушно
със светлините си. Малко на брой, но успокояващи.
А на другия ден, на
следващия...! Добрин знаеше да разказва. Знаеше и как за си изкара безплатно
пиячка. В селската кръчма, щеше да разкаже, за столичните, коледни светлини, за
не вероятните женски глезени и просълзените очи, на човека с голия врат, на
който явно постановката, не хареса. Въпреки това на всички, там им беше горещо.
Защото все пак, някои, ако не всички го предпочитат именно така...
В.СОФИН
