Не мога без него...!

      Не знам защо...? Объркан съм! Но интересното в случая е, че без него, не мога! Докато съм жив, мечтая за всекидневното му докосване! Дишам, вдъхвам пресният му аромат и се наслаждавам...! Носът ми поел от чувствата бликнали от него се чувства вдъхновен и забравя за кихането. Лежа в кревата. Мисля. Пак за него! Сърцето ми страда. Ами ако утре го няма? Дали съм влюбен? Не! Въпреки това не спирам да мисля и се терзая всеки божи ден. Измъчвам се, че ако някога усетя липсата му и не го срещна отново, знам, че това, ще бъде гибелта ми.  Не мога да си представя живота сутрин, ако носът ми да не докосне и открадне от мирисът му.

  Раздразнен от завистта и омразата около мен, не бих могъл да просъществувам без него. Мой приятел! Вдъхновител! И могъщ съюзник, едновременно!

 Внезапно един ден откривам, че липсва. Избягал е! Предал ме е?! Едва ли! Търся го! Къде ли не. Даже в гардероба надникнах, макар да знам,че не там е неговото място. Озадачен клатя глава неразбиращо. Та снощи беше тук, а сега го няма?! Моят постоянен гост, липсва! Толкова важен, необходим... Свършил!

   Изведнъж дочувам гласът на жена ми от спалнята:

-Не се мотай в кухнята! Няма смисъл!

-Гладен съм! –просълзен от тази мисъл преглъщам горчиво кафето си и слушам:

-Нали и аз това ти казвам! –обажда се леко раздразнен гласът на жена ми.

-Какво? –питам като първолак, не разбрал още значението на буквата „А“. Чувам:

-ХЛЯБ!

-ХЛЯБ?! –повторям нищо не разбиращ думите на милата, като папагал, който се учи да приказва.

-Не помниш ли, че снощи ти казах, че е свършил? Последното парче изяде, Бъки, кучето ни.  Сега отвън, скимти от глад.

-Ами то и аз скимтя...! –проплаквам аз над последната си глътка, горчиво кафе, защото и захарта бе свършила.

-Чувам! Вместо да скимтиш иди да вземеш! –безкомпромисен гласът на жена ми ме праща отсреща, до най близкия магазин.

  Едва надникнал вътре, усещам как ме блъсна, ароматът му. Не устоявам! Нахлувам съвсем внезапно, без церемонно като гамен, който не знае правилата, но знае, как се яде хляб. Грабвам без мисъл първият попаднал пред очите ми и хвърлям парите на касата преброени, предварително.

 Лошото в случая се оказа после. Вместо от пресния ХЛЯБ, бях успял да взема, престоял. Нетърпеливи ръцете ми късат плика, устата ми се пълни със слюнка. Посягам да отхапя от него. От милия, необходимия и вдъхващ вяра в човека ХЛЯБ. Изведнъж носът ми уловя като мощна антена, мирис на плесен. Устата ми в изненада сама продума:

-Пеницилин!

  Кучето ми Бък доволно, пое в уста изпуснатия от ръцете ми плесенясал ХЛЯБ и се скри в колибата си на спокойствие. Скимтящ от глад, недоволен от осъществената, среща се върнах за нова, където отново долових дразнещ ноздрите ми мирис. Вдъхновяващ,  и засищащ  глада на всеки разумен човек, аромат на пресен ХЛЯБ!

В.СОФИН 

Двама на море

    Изкарах я насила... Нека види плажа. Недоволна от отношението ми, тя през цялото време не спря да сумти, изнервящо. Твърдеше, че у дома  има толкова много работа, а аз глупакът съм тръгнал да се забавлявам. И не само това. Разправяше в ушите ми небивалици. Пари нямало. Че, кога ли ги е имало?! Въпреки протестите и да бъда разумен; въпреки нежеланието и да дойде, аз направих решителна крачка. Изтеглих кредит. Вместо да въздъхне с облекчение като мен и да следи летящите чайки и разголените млади дами по-плажа, тя не престана да мрънка с протестите си. Дърпаше се през цялото време, като мома която не е щипана.

  Въпреки всичко изкарахме си двамата, добре. Все пак за да не се окажа егоист и тя, да не се чувства съвсем самотна и зла, осигурих и гадже.

  Хареса и. Не искаше да си тръгва накрая. Бе съвсем отпуснала юздите, забавлявайки се за моя сметка. Накрая почти разочарован се опитах да я озаптя. Но озаптява ли се развихрена хала?!

На косъм бях да изпусна превоза си, за моя невзрачен, провинциален град. Гаджето, което заедно с нея бяхме забили, остана разплакана на плажа. Но уви и тя остана с него. Нямаше възможност да си тръгне с мен. Времето и бе изтекло.

  Почти обидена от грубото ми отношение към нещата от живота, „ПОЧИВКАТА“, защото това бе „ТЯ“- въздъхна за последно и умря изцяло, за тази година.

 Остави ме самичък в лапите на омръзналата работа, която не забрави да ме посрещне ехидно на вратата, заканвайки се да източи докрай нервите ми. Гадината искаше да изсмуче и силите ми, изкарвайки през носа, преживяната, морска идилия.

Едно знам. До година, когато „ПОЧИВКАТА“ възкръсне отново, мисля пак да тегля, кредит. И не само това. Знам че, пак ще я взема със себе си, там сред гларуси и чайки, разголени тела на млади момичета, сред воя на вятъра хапещ брега и вълните танцуващи под блясъка на Слънцето, усмихващо се в изгрева си...! Знам и друго, че ще протестира. Но пък едно ми е ясно. Никога няма да се почувствам другаде толкова добре другаде както с милата, единствено любимата, идваща веднъж в годината, да ме навести и прегърне, „ПОЧИВКАТА“.

В.СОФИН 

Интелигентна глътка

    Всеки повече или по-малко гълта боб! Но е важното, колко поглъща! Интелигентно с малка скромна глътка или пък без насита.

   Така е и с книгите. Някои предпочитат красивите любовни стихове сгряващи сърцето. Други хапват вдъхновено романи от историята. А има и такива, които закусват с вицове. Мисля си и за тези хора, пиещи мисли от велики автори. Всеки взема, каквото може. Казвам взема, а не краде, защото все пак интелигентният човек, обича да се храни с букви. Някои влизат бавно, други по-нахални разбиват представата му за времето и пространството. Но най-любопитни, налитащи с юмруци в стомаха, любовните, са склонни да разкажат пикантни истории от които, на не изпиталият истинска тръпка, човек му става толкова горещо, че отскача до хладилника, вади недопита бутилка уиски, пуска ледче и си капва, точно петдесет грама. После сякаш уловил нишката на времето ползва интелигентна глътка, докато съдържанието се изпари изцяло и останат пред него в книгата, единствено написаните с чувство думи на влюбените: „Обичам те!“

 И сякаш другото няма значение... Чашката с уискито е изпита, докрай и без остатък. Ползвана е интелигентна глътка, която е казала всичко...!

В.СОФИН  

"Въшките"!

„ВЪШКИТЕ“

Не ме харесват...!

Но вечно гладни -

„въшки“, искат да ме сресват!

Не ме обичат...!

Думите си в гняв,

навъсени, безсмислено изричат!

Не ме преглъщат...!

С неволи често,

мили, ме прегръщат!

Въпреки това...

Вечно ненаситно гладни,

все при мен се връщат!

Не ме почитат...!

Може би защото считат,

че в банката, ще се отчитат!

Измислени парите предпочитат,

да убиват с пипала душата!

Освободени „въшките“ се стичат -

пълзят, превземайки Земята!

В.СОФИН  

Колко можеш да носиш?

-А бе синко... Колко пъти, требе да ти оратим! /казвам/ Пий колко моеш да носиш!

-Па я тате, моем и цело буре да носим... Ама не знам дали моем да го изпием, сичкото!

В.СОФИН  

Интригата

    Не я обичам! Не я харесвам! Но не знам защо не я и мразя. Идва често пъти не подготвена. Жили сърцето, отслабва краката и кара главата да бръмчи от чувства. Не и стига това, обаче мушва се в бъбреците, изтегля непозволено ушите и се хили насреща ми. Толкова безсърдечие има в нея. И всичко прави с ехидна усмивка. Гъделичка нервите на шефа, удря в сърцето няколко приятели и вместо благодарност за усърдието ми да мълча,  разтваря непочтително и моята уста с думите:

-Какво интригата ли? Какво толкова, всеки я ползва, всеки я прави!

В.СОФИН 

Нещастен човек!

      Чувствам се нещастен.... какво говоря? Направо съм убит! Пари!!! Огън да ги гори! Аз ги мразя, те ме ухажват! Харча ги безразборно като целта ми е, да ги махна от себе си. Но те „Гадинките“, вместо да се гътнат, продължават да се увеличават. Взимам вестник с промоция билет. Печеля! Да ама не я искам печалбата. Натъпкват ми я насила в кесията. Опитвам да се усмихна на красива жена. Не става. Но като надушат пълната  кесия не мога да се отърва.  Е защо ми е? Та аз искам истинска любов. Изкуствени колкото щеш. Силиконови, надути и с чорапогащи, обути! Виждам даже, че усмивката на президента към нацията е фалшива. Тогава? Отчаян седя на тротоара мислейки се за клошар. Хвърлил съм шапката си с широка дълбока периферия долу пред мен. И тъкмо да отроня честно истинските си сълзи от гняв срещу парите и няколко, преминаващи хора, усетили душевното ми неразположение вземат че, хвърлят пари. Шапката се напълва и аз я дарявам на първия грешник, който видя гол. Стои пред контейнера нещастник и бърка, търсейки щастие... Давам му го!

    Хвърлям при печеленото за него,едва дишащия отровната смрад на боклука.

   Да не би да съм влюбен в парите бе? Мразя бизнеса, но той ми идва отръки. С каквото и да се захвана все пари, пари и няма капка чист въздух в тях. Задушавам се. Доли заплахи почнах да получих по телефона си. Не трябвало да давам лепта на бедни. Та парите нали са мои!? Чудя се. Да но така съм бил нарушавал статуквото на богатите.

  Е, аз не искам да съм с пари. Не желая ей Богу! Но те пущините ме ухажват. Аз ги харча, те се връщат при мен. Доброволно се пързалят в джоба ми и го късат. Но не изпадат. Стоят в тъмното и си мислят, как още да ме притеснят. Подарявам ги но те пак скачат в джоба ми! Лепкави и неприятни! Паля ги, но те оцеляват. Изскачат със застраховката, която предвидливо съпругата ми е направила. И е хитруша гадината...! Изкара ме невменяем. Не съм могъл да управлявам империята си. Бил съм откачил. Болен съм бил за усмирителна ризница. Аз , който на мравката правя път. В усмирителна ризница и на  опиати и се иска...!

 Тия по-луди от мене, повярваха. Дотърчаха и ме мушнаха в усмирителна риза. Аз който съм толкова скромен! Аз, който обичам живота! Пъхнаха ме в лудница. За всички мои нещастия бяха виновни, парите.  Алчността към тях уби чувството на любов у хората. Пари за колата, пари за жената, пари за данъци, за къщата, любовницата и за... гроба! Да но точно за него понякога, няма.  Трябват авоари за установяване на смъртта и акт. Трябват за ковчег и не на последно място, пари за копаене. Двата изкопани без чувства метра и те, трябва да се платят. Печалбата е, че няма как да установите нещастието на хората които вършат нещата станали след вас. А животът продължава да омайва.

    Нещастник! Ей на това съм аз. Излязох в позволен, отпуск от лудницата. Надрусан с успокояваща дрога.  Представяте ли си. Но излязох, не за друго, а защото бях скрил в чорапа си печеливш билет. Билет , който ми купи свободата. Въпреки това не ги обичам парите! Топят се в джоба ми , а се мътят бръмбари в главата ми. Мътят я! Може и да измътят нещо, но какво?     Политиката съм я загърбил, нещастието на земята не ме вълнува. Интересува ме кога хората ще прогледнат.. Ще видят и усетят подушили гнилото в живата наложен от парите... Алчност! И за какво! Гледам в небето и не я виждам. Взирам се в цветята и там я няма. Гледам никнала пшеницата, и там липсва... Тогава остава човека.  Взирам се в чертите му и не ги разпознавам. Превърнал се е в оцеляващо,  животно. Само пари са му в главата. Друго не го интересува. И защо ли? Промиване на мозъци, бомби, нещастия, тероризъм... И за какво иде реч? Пак за пари! Като, че ли всички отровни нишки са пуснали те... Парите! Многото, които раждат нещастника в мен. Пък аз бих искал да съм просто човек! Човек който обича не само другите хора, човек който люби природата, красотата на залеза, изгрева и любовта без която не може.... Не трябва онзи малък, незабележим човек да страда заради грешките на алчните. Не бива защото обича и не може да мрази живота...!

  Бомби пак ще има, алчност също. Защото както сомът в реката се лови на червей така и обикновения и необразован човек се хваща за парите, които дори и да напълнят стомаха му с храна, едва ли ще му донесат щастието за което бленува. А то е единствено в любовта към природата и сливането на човека към мира и създаването на един свят в който няма омраза, но няма и пари...!

В.Софин