Озаптените думи!

        Затвориха думите! Забраниха ги! Не всички хм, естествено. Но...! Най-важните, бяха озаптени, успешно. С окови, накичени, като заточеници...!
Лична мисъл, полет на духа, свобода и иронична усмивка, бяха забранени. Сякаш бяха цинизми, които смущаваха задремалия живот у хората.
Въпреки адекватните мерки на власт имащите все се намираха личности, които употребяваха именно, неудобни думи.
Да но , всичко бе напразно.
Затворът бил затвор!
-А правото?
-Правото ли?!
То трябвало да духа горещата супа за деня измислена от удобен закон.
-А мислещите братя?
-За тях има манастири. Да вървят и се молят. С молбите си към Бога дано стигнат до мисълта, че свобода няма. Докато човек диша, се надява. Но не винаги вдява, че му се забранява да освобождава думите си от устата.
Някои са прави! Другите са още повече, защото ползват финикийски знаци.
- А думите? Те нямат право на собствена изява! За това и трябва да се държат заключени с вериги, забранени във вестници, книги, но не и в устни вицове, където всеки се усмихва, но не всеки смее да коментира: Свобода!!!
В.СОФИН

Необичайна тренировка

       От началото на миналата година тренирам. Не забравям и ден. Гледам да не пропусна и месец. Старая се. От време на време подивявам. Това на пречи на тренировката ми. Правя странни знаци понякога. Реагирам често пъти спонтанно на обидите. Все пак най-важното е за мен и си остава, тренировката. Опитвам се да разгадая чувствата си. Не ми се получава. Все пак след особено усилена тренировка при смяна на задължителните уреди ми се удава. Краката се заплитат от умора, устата пресъхва за вода, мислите заспиват блажени, а главата танцува от болки. Да но, това не пречи да продължа с тренировките. Все пак правя от време на време и състезания. Нали трябва да съм пръв. Та кой ли ще ме изпревари? Дали може да удържи на устрема ми? Ще може ли да глътне толкова много наведнъж? Да се справи с проблемите, бъкащи край него? Едва ли! За това и аз, а не някой друг държи, палмата на първенството. Изцяло съм отдаден на каузата. Давам всичко от себе си. Не жаля здраве и пари. Все пак първото място е мое, нали? За това и казвам често спечелил двубоя в надпиването в кръчмата, че никой не е в състояние да ме гътне от там.

  Оказва се ,че сърцето ми не е съгласно с моите доводи, защото внезапно подкоси краката ми и ме спъна право пред вратата на къщата, където зад вратата вечно трезва с мисъл и точилка в ръката, ме чакаше за наказание, не друг, а моята възлюбена съпруга въздаваща, нейното право за първо място.

В.СОФИН  

Девизът на шопа -"Мога!"

А бе, я моем!

-Какво можеш?

-Моем от вода да направа ракия...!

-Де бе!!! Не съм чул рецептата!

-Па я съм кръчмар... У наше село... Ливадово се вика! Ако не сипем у истинската ракия вода, нема да става за пиенье...

В.СОФИН    

Плетяха...

Едно време жените плетяха...

-Какво?

-Чорапи на мъжете си!...

-Е, и днес плетят! Дори повече от преди.

-Какво?

-Как какво бе?! Как какво? Интриги във фейсбука... Тоя с оная, оная с тоя... пък оня, какво намерил в тази...? А онази, в глупака с визия...?!

-Тиливизия... Тиливизия, с рекламна визия, брато!!! Кво друго?!

В.СОФИН 

Всесилната...!

      Не я търся! Мразя я! Дори я презирам до някъде. Упорита, тя все се пъха в мислите ми. Идва в спомените, трие ги, после скача надолу по-тялото ми и го спъва. Въпреки усилията ми, да се справя с  нея, чувствам се безнадеждно предаден. Опитвам да се усмихна на воля, сред Природата. Не ми се получава особено. Все пак глътка свеж, въздух. Пробвам да се скрия в тоалетната. И там ме намира. Крия се по-време на работа в кабинета си. Идва внезапно и там и ме приспива. Пускам телевизора с цел да си почина от нея. Не ми се получава. Боде очите ми и ги затваря, тъкмо когато са свършили рекламите. Излизам на двора зяпнал. Докато се усетя ме хваща под ръка и ме изпомпва докрай. Чувствам се безсилен да се справя с проблема. Изход няма! Или може би има? Явно е необходимо да се науча, да не я уважавам. Все пак след като я мразя, значи се оказва, че дори я презирам. Тогава? Нямам избор! УМОРАТА идва, когато си иска и си отива, когато пожелае!

В.СОФИН  

Малкото козарче

Когато бях козарче

И чуждите кози пасях,

бях много благодарен,

на воля, книгите четях!

Когато пукнеше зората,

подкарвах ги навън.

Разлиствах книгите в гората,

подпрян на някой пън.

Макар съвсем за кратко,

страници шарени разстлал,

усещах приказките сладко

принцеси, принцове видял!

Днес когато в мене виждам

козарчето пораснало комай,

не знам защо, сега завиждам

на малкото овчарче -

тръгнало с книгите, през май!

В.СОФИН

Не мога без нея!

     Все още не знам, защо я обичам. Обаче се оказва, че изобщо не мога да си представя живота без нея. Чувствам се уплашен, когато е далече от мен. Страдам  без нея на работа. Дали пък не съм влюбен? Опитвам се да овладея чувствата си. Вдълбочен в работа, забравям за нея. Въпреки честото ми пренебрежение , тя пък, не забравя да ме посрещне на вратата. При това го прави, спонтанно с изненада. Още не смъкнал обувките си, чувам протяжен, нейният зов. Вика ме! Не заповядва ми, да откликна веднага. Не търпи, закъснения. Готова е, да ме накаже, ако се забавя. Бързам. От вълнение, дори чорапите ми се чувстват, изпотени. Отварям вратата. Гледам. Пред моя замъглен от умора, взор се материализира любимата ми котка, която всяка вечер ме посреща, не с усмивката си, а с гладното си мяукане и острите си добре наточени нокти, на които няма как да не откликна с леко смръщване на вежди или с неизменното  изохкване от моя страна.

В.СОФИН