Сънувам!!!

    Спя! Сънувам. Пред мен се ширнали макови полета. Цъфти люляк омърлушен. Лалетата плачат, обезводни. Навсякъде родила се суша! Другаде, наводнения. Кошмар!

Гледам! Портретът изпъчил гърди. На него "Тато" усмихнат! Щастлив съм! Утре е първи май!

Да! Ама не! Някой трябва да носи портрета. Уви! Пак съм аз!

  Страх ме е не от друго, а от глобата при която, ще олекне почти празен, джобът ми... Моят изтъркан от пране джоб!

Какво да правя? Как да се усмихна? Как да продължа нататък?

  Към празните от смисъл полета!!!  Към дъждовете киселинни! Към мисълта, само за война и пари! Как?

Нямам избор! Или пък имам! Знае ли човек?

           Полудял ли е светът или не? Тази мисъл не само в ден идва, не само нощем, не и в съня, а винаги, когато се почувстваме обичани и необходими!

  Вече съм буден! Прекалено буден! Зяпам се отстрани, учуден! Първи май ли е, или краят ни, безумен!!!

    Май някой движи перото ми, приятели?! Не не съм аз! Помислете кой мърда с ум историята и гласи нещата от живота, който днес идва с неохота?!

В.Софин  

Рай!!!

В освободения от въшки рай

трудно диша се през май.

На първи в родния ни край,

трудовакът, знае и си трай!

Сънуват пилците просото.

Петлите гребена си вдигат.

Снасят ярки само от теглото...

Яйце едно със труд, постигат!

Плаха демокрацията трае.

Старци псуват под сурдинка.

Европа ухилена, не ще признае,

България за първа половинка!

С мъглите паднали в живота,

трънливи нивите пустеят.

Децата липсват, пие скотът,

а встрани, руините се смеят!

В.Софин  

Откъсната въздишка!

Пролетни усмихнати лалета

блестяха в градината с живот.

Гълъби лишени от клишета,

гукаха неспирно за любов!

Времето намръщено докара

сънливи капките, дъждовни.

Вятър мил, подшушна вяра,

в очите прелестно чаровни!

От устните откъсната въздишка,

търсеше сред люляка  живот.

Там паяк пуснал тънка нишка,

правеше всекидневния си ход.

И в тази пролетна идилия

момиче разплакано едно,

тихо хлипаше за милия,

заминал в чужбина за добро!

В.Софин 

Обиколка

                                                                                       

       Всичко започна от краката. Ако не бе бързал толкова много, нямаше да усети нищо. Но ето че, и коленете протестираха, като се огънаха на пътя.

   Коремът и той огладнял почна да мяучи, като караше, червата да куркат не естествено.

Докато си поемаше въздух усети, студения вятър как се вмъква в гърлото, щипва белият дроб и  удря, неприятно чак в диафрагмата.

В ръцете пропълзяха нежелани тръпки, които доказваха, че товарът, който носят, изобщо не бе лек.

Слънцето стигнало обяда, изкарваше потта от челото. Горкото то, заплака с тънка струя и се стече по-сгорещената шия.

Главата останала съвсем без косъм, пламна ударена като патица удобно застанала на гюме.

Обиколката на болката приключи долу при сърцето, което трепна изненадано при срещата.

  Две мили очи се взряха в неугледното остаряло мъжко лице и усмивка на радост цъфна на едни съвсем познати нему, девичи устни. Гласът който го свари неподготвен, го накара да изпусне оцелелите до този момент, пълни пазарски чанти.

-Хайде бе татко...! До кога ще те чакаме с мама?!

На входа пред къщата го чакаше изненада. Дъщеря му се беше върнала от Америка и търпението и бе, напълно изчерпано. Имаше защо! Все пак виждаше баща си за първи път от пет години.

В.Софин  

Разплакано лале

Едно разплакано лале,

дарил бих в твоите ръце...!

Едно окъпано от дъжд небе,

с дъга бих  сложил на сърце...!

Сърце което знае да обича...!

С чувство в ритъм уловена,

уста с червило да изрича -

любовта изцяло, откровена!

В.СОФИН  

Необикновена поръчка...

        Прегладнял влизам в ресторант. Веднага любезно пъхат под носа ми менюто за разглеждане. След кратък размисъл казвам, яйца. Виждам повдигане на рамене и чувам въпрос:

-Извинете! А как да бъдат приготвени яйцата?

-На грил! –пускам усмивка и искам в добавка пиле.

-А пилето, печено ли да бъде? –притеснява ме сервитьорът.

-Не го искам сурово, но може да бъде добре объркано със сирене!...

След кратък размисъл виждайки соченото питие от мен, сервитьорът отново любопитства:

-А водката?

-Може и без лед да бъде, ако не ви притеснява това!...

Съвсем учуден и почти притихнал сервитьорът едва намира сила да пита:

-Какво ще кажете за салата?

-Да! Защо не! Дайте една с киселец!

-Моля!? –диви се сервитьорът и зениците му за сетен път се разтварят учудено.

-Нямате? –продължавам нападението аз.

-Нямаме...

-Каква салата, имате тогава?

-Шопска! –отвръща с облекчение сервитьорът и ме зяпа вдъхновено, но това е за кратко, защото устата ми бликва:

-Разбирам, но бих искал с краставици и домати!

-Значи шопска! –успокоява се сервитьора и тъкмо да я запише, казвам:

-Само ако ми я сервирате с шопи!

-Шопи...? –диви се той за пореден път и като преглъща на сухо, чувам да казва:

-Нямаме!

-Нямате шопи?! Какво имате тогава?

-Домати и краставици...!

-Не! Аз поисках краставици и домати!

-Не е ли едно и също? –губи търпение сервитьорът.

-Не е, защото, нямате шопи! А щом нямате, сервирайте, Снежанка!

-Снежанка? –пелтечи изнервен, объркан до крайност, сервитьорът.

-Салата „Снежанка“, но без дядо Коледа! –пускам поредната си ирония в ушите му, и виждам как почти просълзен, но не от бликаща радост, да се отдалечава към бара, където си налива порядъчно ракия за успокоение на нервите.

А пък аз изморен от словесния двубой оставам гладен, не

обслужен и с „голям пръст в устата“!

В.Софин  

Избор

      Седяха притихнали. Очите и шареха наоколо, търсеха, но като не намираха друго интересно в салона на ресторанта, пак се връщаха при него. Привлечена от неговия безупречен чар, тя не можеше да устои. Повикът в кръвта я тормозеше дори през нощта. Лизи беше пристрастена. Дори готова да убие за него, ако се наложи. Обичаше го, но и презираше слабостта си.

Отстрани изглеждаше луда любов, от която няма отърване.

   Не издържа и примирена посегна с ръка. Докосна и погали замечтано студените му леко изпотени, страни. Взря се с въздишка на облекчение в неговият зашеметяващ, кехлибарен цвят, който опияняващ се отразяваше в очите и в които горяха, откровени пламъци.

   Треперейки като току що отбрулен лист при буря Лизи, отсипа от полупразното шише в чашата, уиски с кехлибарен цвят, гаврътна го наведнъж и без да се срамува от неодобрителните, погледи наоколо, които и хвърляха другите хора в ресторанта каза:

-Какво зяпате бе? Не сте ли виждали жена, която обича уиски! То човек ако не се напие вечер друго какво му остава? Да слуша рекламите, гласа на вечно недоволните деца и съпругът, който с всекидневното си мърморене, става толкова отегчителен, толкова досаден, че просто няма как да не направя своя избор!...

В.СОФИН