Жълта любов!

Очи разтворила в наслада

Любовта в утрото не спеше.

Видях я близо до площада

гласът и радостен кънтеше...

Дървета чудото видели

в жълто взеха да се стапят.

Есенни целувки неумели,

от тях започнаха да капят...!

В.Софин 

  

Есенна тъга

                                                                         

Тихо отронват се сълзи...

В душата тъжно е, вали!

Животът оставен да пълзи,

удавен днес е във мъгли!

Облаци оловни над земята

изсипани, безпомощно кръжат.

А хората усетили, че са виновни

за времето отминало, тъжат!

На пътя хвърлен сивия прах

се влива в човешките души...

Листопадът само е без страх,

не знае в жълто да мълчи...!

В.Софин   

Издишано с целувка...

         Усетих учестено дишане зад врата си... Мравки пропълзяха по тила ми.... Някой или нещо се опитваше да проникне в гънките на моя мозък. Стараеше се да ме хване неподготвен за защита.

Неудобните щипци с които се опитваше да бръкне в душата ми, му пречеха да разбере усмивката ми, която все му се струваше като подигравателна.

Моите въжделения написани във Фейсбук и качените снимки на цъфнали рози не му даваха възможност да диша свободно. Сякаш в просъница дочух неусетно изпуснатите негови, нерви:

„Тоя за какъв по дяволите се мисли!? Хм! Писател...!? Глупости!!! Поет!? Как пък не! Само дразни публиката с напразни усилия да усмихне някой... Някой като него идиот, който не знае защо лайка писанията му...

Мисли се и за фотограф!? С жалкия си цифров апарат, с който разиграва снимки, направо изглежда смешен.

Внезапно повя хлад. Все пак октомври имаше право да се озъби. Почувствах се лесна плячка. Неговата незаконна, плячка...

Че кой бях аз!? Никой!!!

Някаква пихтиеста слуз позволила си да изтече от  наклонена дупка, където трябваше да си лежи... Ако не беше Слънцето смилило се, никога нямаше да види белия свят!

„ Не са хубави тия работи!“ – достигнаха случайно думи изпуснати от колега зад гърба ми, който мислеше, че аз съм виновният.

Виновен бях! И такъв ще си остана... Все пак опитвам се да дишам, въпреки усещането за студ зад врата си; Все пак ще пиша... Щом перото иска това! Пак ще снимам розите, които се усмихват срещани по пътя ми и нямат нищо против, че апаратът ми не е професионален.

Ще се усмихвам, защото няма завист и омраза в сърцето ми. Както поетът, Вапцаров: „Ще чувствам приятния гъдел, че още живея, още ще бъда...“ Независимо кой каквото мисли за мен...

Интересно ми е, защо птицата лети!? Няма ли си друга работа?

Човек защо мечтае!? Не може ли просто да следва и се подчинява на наложеното от други хора статукво!?

Защо обича? Защо са му чувства?

Лесно е... То и животните имат характер. Трябва ли да бия кучето, затова ,че ме среща на вратата и се усмихва, а пък аз съм кисел, защото съм наказан от шефа си?

Нужно ли е да ритам котките на пътя, само защото искат да се погалят в мен?

Въпроси, които имат своите отговори. Кой съм аз, да преча на някого? Всеки лети към мечтите си. Желае ги, страда за тях... защо да ги спираме?

Вярно е, че всички сме различни. Но тъкмо това е хубавото, което някои от нас не осъзнават.

За да го има светът по-добър, приличен и се движи напред, трябва да бъде еднакво обичан и за всички, птици, животни, хора и Природа. Различията движат развитието напред само когато са разбрани и приети от всички нас!    

В.Софин  

По устни се разтече...

Когато слънце пролетно напече,
страните на разцъфнало кокиче,
щастливата усмивка се разтече
по устните на влюбено момиче!
В.Софин

Тъжен ден!

Денят пристигна тъжен...

Слънцето не се усмихва.

Вятърът макар и южен -

без настроение утихва!

Дъждът се крие в сянка.

Забравена чешма тече...

На двора плаче майка,

изгубила, единствено дете...!

В.Софин

Не казвай...!

                                                                       

Не ми казвай че обичаш.

Млъкни поне с очи!

Докато думите изричаш...

Обърни се! Замълчи!

Не казвай че не мразиш.

Дори с цената на сълзи,

когато любовта пълзи,

научи се, да се пазиш!

Обичай! Не защото мислиш,

че светът прекалено скучен

върти се, единствено за тебе,

а защото е... за  любов – научен!

В.Софин 

Най-обичам...!

Най- обичам вечер със поезия...

С мерак, със писане се глезя,

докато любовта ми милата,

отстрани ме гледа със надежда!...

................

Най-обичам строги правилата:

Седя във хол на масата с мерака.

Жената прави за ракията салата,

с парите от последната заплата!

..........................

Най-обичам сутрин тишината.

Когато в ранно утро, вън в росата

загрижен за мене по съседски,

комшия събужда ме с колата!

..................................

Среща ме усмихната жената,

всеки ден с песничка позната.

Преди да ме пусне през вратата,

за пари, вади ми с памук, душата...!

...........................................

Добро в живота не видели

най-лошото от мене взели,

проникват понякога незрели

объркани, не щадящи, цели:

пристигнали са мислите ми...

временно, частично, избледнели...!

.........................................

Най-обичам в сутрешен резерв

да държа гладен, моят нерв!

За милата, скъпата, непоколебима -

жена, която буди ме, любима!

В.Софин