Резен щастие
Когато имаш сладък резен
отрязък в щастието малък -
усещаш, че наистина полезен,
е твоят труд изкаран с залък!
Щом сгряваща усмивка имаш
отрязък в щастието малък,
усещаш как със шепи взимаш
от живота нужния ти, тласък!
Щом сърцето бие за любов -
с отрязък в щастие желано -
усещаш, че наистина готов,
ставаш в чувствата, избрани!
В.Софин 9.10.2021год.
Преброяване на питомния заек у нас
Една тиха
октомврийска вечер бяха дошли да ме бройкат. Сиреч питомния заек вкъщи. Викам им,
че това съм аз и живея сам. Няма нужда да се напъват с броене, но преброителят
настоя с думите:
-Съседът Генчо Генчев Легенчев твърди, че имате жена и тъща.
Спомена съща така и за дете…
-Ама моля ви се! Та вие знаете повече за всичко от мен. Ама
да ви кажа правичката, те моичките не влизат в бройката.
-Как така!
-Лесно излиза като се замислите. Апартаментът е мой. Един е.
И аз съм един…. -обяснявам спокоен ситуацията на питомния заек. Сиреч мен.
-Ами другите?
-Другите, които живеят тука са под наем и не се броят.
-А къде? Моля ви? Къде? -любопитен е преброителят.
-При съседа Генчо Легенчев се водят. Тоя дето ви е светнал
за жената, тъщата и детето…
-Хайде бе!?
-Хайде бе, ама все пак детето е негово и той плаща издръжката. Така, че редно е да му ги
заведете и по документ!
-Добре ще видя какво може да сторим, а сега това там дето го
виждам в ъгъла, телевизор ли е? -пита преброителят и бърза да отбележи
придобивката. Но отговорът моят го смайва:
-Не. Това е екран.
-Екран?
-Монитор на компютър.
-А компютърът къде е?
-Вчера го продадох много изгодно…
-Хайде бе! А лаптоп имате ли?
-Не. Не мога да ви услужа с него…
-Значи имате?
-Как ще имам лаптоп като не мога да ви услужа с него.
Пишете, че нямам.
-Някакви нововъведения у вас? -интересува се преброителят.
-Ако не се смята безплатната ваксина срещу грип поставена ми
срещу подпис, имам и ново чене с много пари…
-Чене!? -чуди ми се преброителят.
-Да бе. Викат им тука у нас, държавни зъби…
-Добре, а какво вероизповедание имате господине?
-Пишете българско….!
-Не! Питам ви дали сте католик, православен или атеист?
-Това последното какво е?
-Атеист ли?
-Да.
-Това е човек който не вярва в нищо.
-Е бъдете спокоен, аз вярвам в парите.
-Ама господине…
-Хм! Да сте виждали нещо по могъщо от тях? Така, че
запишете, вероизповедание парично!...
-На колко години сте?
-Вие не можете да смятате? -задавам веднага контра въпрос.
-Мога…! Как да не мога! -обижда се преброителят.
-Тогава, защо мен питате? Сметнете сам, все пак сте ходили
на училище или сте проспали някогашната, училищна програма? -нападам го с
въпрос.
-Ами щом аз ви броя -започва да мънка преброителя, но аз го
прекъсвам:
-А бе… вие не ме броите. Бройка ме държавата. Имам ли повече,
трябва да давам излишното в данъци. Така, че разберете просто нямам нищо за
деклариране пред държавните институции…
-Ама моля ви се господине… -почти плаче пред мен
преброителя. -Не желаете никак да ми съдействате.
Вместо да отрека, казвам е добре, питайте!
И преброителят ме почва отново:
-Пол?
-Не, не съм Пол, някакъв си французин там. Казвам се Петър Агрономов.
Българче при това!...
-Но моля ви се, аз ви попитах за пойла!?
-Е и аз ви се моля! Не съм жена и пойла не носим…. По удобно
ми е с панталон.
-Така значи ще запишем мъж! -опитва се преброителят да
смекчи положението, но веднага го нажежава с друг въпрос:
-Как се казват, жена ви, тъщата и детето?
-Но моля ви се, питайте съседа Генчо Легенчев, той знае. Не
ме замесвайте в чужди работи…
-Но нали живеят тука?
-Абе те спят тука, ама нали ви казах водят се при съседа… И
много ви моля, не ми задавайте повече този изнервящ за мене въпрос!
-Добре де. Няма! -обещава оклюмал глава, сконфузен,
преброителя. И ме почва пак:
-Кола имате ли?
-Не имам хладилник втора употреба.
-А тая кола, отвън пред блока ви?
-Тая е на Легенчев.
-Ама той твърди, че е ваша.
-Ако сметнете това, че той я кара сутрин заедно с жената,
тъщата и детето, значи е негова…. Аз само дето и плащам данъците. Така, че
пишете я нему! -настоявам аз а преброителят вече е потънал в пот от
притеснение. Подавам му кърпа да се избърше и му казвам, че вече нямам време за
бройкане. Изтече му мандата също като на последния парламент у нас.
-Когато минат изборите може пак да дойдете. -изпращам
преброителя да си върви, а той в движение започва да се кръсти.
-Я виж ти! Тоя бил набожен. -констатирам аз преди да си
влезна в апартамента си, и да извадя от гардероба скритото, което естествено е
компютър, лаптоп и система за екрана на който пускам телевизионни програми от
целия свят.
-Така де…. Ще ме
бройкат те мене… Е там Легенчев, той е широка душа, нека го потят с въпроси. Мене
няма как! Все пак съм служил войник и знам, че тайна лесно не се издава. Особено
домашната. Ако има бълха вкъщи моя си е… Айде де! Ще ми я броят откъде накъде…
-смея се аз и си пускам по телевизора, екрана де, сериалчето „Новите съседи“.
В.Софин 8.10.2021год.
Хуморът някога
Когато освободен хуморът пристигаше
от смях въздухът не ни достигаше.
Когато погледът към нас си вдигнеше
с очи дяволити сладко, мигаше.
Когато арестуван хуморът не идваше
в очите, слънце не пристигаше.
Когато някой някъде, докрай обичаше -
любовта му хумор се наричаше!
Когато с хумор животът ни увличаше
по поляните зелени всеки тичаше.
Системата в тревоги ни обличаше,
но всеки в мъка - всекиго, обичаше!
В.Софин
Нашата преброителка, симпатична
млада дама ни хвана половин сектор за преброяване в кварталното кръчме. Тя
доволна, ние преброени
Тука в Англия не се ли преброиш, глобата е 1000
пандура. Няма значение откадя си, живееш ли тука си длъжен да се бройкаш.
......не ти фащам мисълта...........моите питиета
ги знам, преброй си твоите..........може и електронно, таман ше ми кажеш
как............
В къщи дойде преброителка. Мало остана да счупи
вратата и звънеца от звънене и клопане. Добре, че е метална. Нямаше маска. При
въпроса ми къде и е специалната маска по която да я разпозная, че е преброител
тя ме увика и си сложи медицинска маска от еднодневките. Поисках да се
легитимира. Извади от чантата си нещо като бадж увит с една връв и ми го показа
от около 3 метра разстояние защото вече звънеше и на комшиите. Как щеше да ни
преброи едновременно не ми стана ясно. В края на краищата не пожела да ми вземе
кода. Сега съм преброен, но никой не ми взема кода. Дано нямам проблем.
С Ганя трябва компромиси - или
преброяване, или ваксина.
Това е най-бездарният и тъп
народ, който може да съществува в целия Космос. Той даже е неспособен и да се
преброи.
Извинението не се приема, Иванов!...
След няколко
поредни закъснения за работа на служител, Шефът го вика на килимчето пред него
за обяснение:
-Иванов, защо закъснявате за работа?
-Извинявайте Шефе, но се наложи да изпратя тъщата до гарата.
Влакът имаше закъснение, а пък аз трябваше да се уверя, че си е заминала…
А-а… Добре! Но друг път да не се повтаря! -казва шефът,
който влиза в положението на подчинения си служител, защото и той има тъща.
След три дни,
ново закъснение и Иванов отново мига на пресекулки, стъпил на килимчето на
шефа.
-Аз казах ли ви… Предупредих ли ви? Да не закъснявате за
работа, Иванов… ? – крещи бесен Шефът.
-Да, разбира се Шефе! Бяхте добър с мен… даже прекалено. Но
тъщата внезапно се разболя и се наложи да я закарам в спешното на градската
болница….
Леко омекотил тона Шефът казва:
-Може и така да е, но друг път внимавайте, не ми излизайте
отново с обяснение за тъщата!
Само след
няколко дни обаче, ново закъснение. Иванов пак пристига половин час по-късно за
работа. Естествено погледът му е забит в килимчето на шефа, който го почва
веднага:
-Каква стана тя, Иванов? Защо закъсняхте отново?
-Причината шефе е, че майката на моята жена… -мига притеснен
Иванов.
-Какво за нея? -гледа с изпепеляващ поглед служителя си, Шефът.
-Ами наложи се да се разведа с жената…
-Аз пък си помислих, че вече си успял да се отървеш от тъщата.
-Отървах се от жената, но не и от тъщата… -шепне Иванов
сякаш е направил престъпление.
-Защо така Иванов? Защо?
-Ами с нея ще сключвам нов брак…
-Моля!? -шашнат е Шефът. - Вие да не сте полудели, Иванов?
-Не Шефе. Влюбен съм. Затова и я изпратих до гарата; затова
я и заведох до болницата, да дадем кръв за изследване; затова ѝ закъснявах за
работа, досега…
Успокоен но и шокиран донякъде, Шефът казва:
-Е сега поне няма да ми закъснявате за работа…
Да но…. Само след
няколко дена, Иванов пак закъснява и трие с крака килимчето пред шефа:
-С какво оправдание ще ми излезеш днес, Иванов? -подсмихва
се Шефът, решил, че е хванал служителя в непозволена крачка.
-Нали знаете Шефе, тъщата….
-Хайде бе! Да не се разведе и с нея?
-Не! Бременна е и се наложи спешно да я водя на лекар…
-Стига бе! -шокиран е шефът. Кога успяхте толкова бързо да
свършите, работа!?
-Ами бившата ми жена е сестра в болницата и това ѝ налагаше
да дава нощни дежурства…
Веднъж, когато я нямаше стана студено на тъщата… Вмъкна се
при мен в леглото да се сгрее и работата стана… Все пак съм мъж и не устоях!...
Невярващо Шефът гледа в Иванов и мига на пресекулки:
-Ай, ай! Иванов какво да ви правя? Ще ви уволня!
-Но моля ви, Шефе! Нали и вие имате тъща?
-Е, че имам, имам… Но не ми е жена, нали?
-Така е Шефе, но все пак и вие я изпращате понякога до
гарата, и вие откликвате на заповедите ѝ, когато е болна….
Ядосан Шефът крещи:
-Млък Иванов! Да не съм ви чул повече! Още малко и ще ми
излезете с мисълта, че съм длъжен да ѝ предложа брак, а?
-Човек никога не знае Шефе. Тъщата ви е още млада, при това
вдовица, а вие не сте от дърво и може да изпитате чувства…
Побеснял Шефът гони, Иванов да работи:
-Вън! Да не съм чул повече извинения за закъсненията ви!
След няколко дена, когато Иванов отново не идва на време за
работа. Докато Шефът го чака вече е
написал молбата му за уволнение. Когато Иванов влиза в кабинета и стъпва на вече
почти изтормозеното от стъпките му, шефско килимче, Шефът е почти щастлив. Да
но служителят носи бонбони в едната ръка, а в другата си е позволил да държи
бутилка с уиски.
Изненадан Шефът пита:
-Какъв е тоя маскарад Иванов, за какво черпите?
-Имам наследник, Шефе! Роди се четири килограма и половина…
Истински юнак! -хвали се служителят.
-Значи тъщата е родила? -пита впечатлен шефът.
-А не още е рано за нея… Детето е от бившата ми жена.
Слисан шефът отново мига на пресекулки:
-Кога успяхте бе, Иванов? Кога?
-Ами преди тъщата да дойде за сгряване при мен, бяхме с
бившата на почивка на море. Там знаете, алкохол, жени, карти… Карти, алкохол,
жени… Моята бивша жена се присламчи до мен, а аз бях тогава пиян като талпа!...
Не разбирах какво върша… И ето ти наследник!
С поглед, който убива, но с глас смекчен Шефът склонява да
остави на работа Иванов и тоя път.
-Добре! Измъкна се и тоя път, но следващият запомни, Иванов!
Следващия подписваш молбата за напускане….
Ясно!
-Като бял ден, шефе! -измъква се Иванов и отива на работното
си място.
Да но, както е
тръгнало следва ново закъснение. Шефът крещи и плюе на килимчето, а служителят мълчи с наведена
глава.
-Иванов, ще ви убия! Все ми излизате с едно и също извинение
с тъщата. Какво ще ми подхвърлите тоя път за нея?
-Нищо…
-Нищо!?
-Просто се успах…
-Успали сте се!?
-Да и не само днес, а и предишните ми закъснения….
-А тъщата?
Няма, тъща няма бивша, няма дете… Аз съм ерген. Вечер се
събирам с приятели на алкохол и карти, и на заранта всеки от нас е заспал на
стола си..
Възтържествуващ, почти щастлив поглед шефът хвърля на Иванов:
-Аха! Пипнах ли те? Най-после ще разпишете молбата си, за
напускане….
Спокоен сякаш не чул какво му приказва шефът, Иванов казва:
-Не знам дали Елзи ще се съгласи с това ваше решение, шефе…
-Коя е Елзи? -озадачено е шефското тяло.
-Нима не познавате тъща си, Шефе? Оная мила хубава вдовица
със зелени чувствени очи, крещящо червило и не на последно място изкушаваща
къса, кожена пола…?
-Какво означава това, негоднико? – не жали килимчето
пръскайки слюнки на него, Шефът.
-По-леко с епитетите Шефе! Ще ви ставам тъст така, че
внимавайте какво ми казвате! -смее се под мустак, Иванов.
Бесен Шефът иска отговори:
-Кога успяхте да извършите мерзкото си деяние, Иванов?
-Ами аз ви подсказвах отпреди още, че имате хубава тъща,
вдовица при това, но вие не ми обърнахте внимание, защото бяхте зает с лъжите
ми за моите закъснения.
-Да не ви виждам повече тук на килимчето, Иванов! Но я
почакайте да чуя, тъщата! -Шефът звъни на телефона пред него и пита:
-Ало, мамо Елза, вярно ли е това, което ушите ми отказват да
повярват?
-Да ще се омъжа. Самотна жена като мен има нужда ат мъж до
себе си…
-Значи с Иванов! С този плазмодий, с това говедо и не на
последно място, нищожен червей! … -пени се от ярост, Шефът.
-Внимавайте с епитетите зетко! Все пак Иванов ще ви стане
тъст… Не го забравяйте!
-Само през трупа ми…. -крещи прегракнал в немощ, Шефът.
За да го успокои донякъде или да го ядоса повече, Елза му
съобщава:
-За твое сведение ще ти каже, че днес Иванов закъсня, защото
подписахме договора за брак. Вече съм щастливо омъжена…
В този момент прозвучава изстрел от пистолет и се чува
тупване. Уплашена донякъде тъщата пита:
-Ало зетко да не взехте крайно решение?
От другата страна на линията прозвучава спокоен глас. При
това на шефът.
-Свих му сърмите!
-Какви сърми? -хълца изплашена, тъщата.
-Ами гръмнах…
-Убили сте Иванов?
-Не! Прострелях тавана. Полюлея падна и се разби на
килимчето. Да беше само видяла, колко бързо подписа молбата си за напускане, Иванов…
Така де! Ще ми излиза той вечно с извинения. Днес закъснях, утре в други ден
пак… Извинението не се приема Иванов!
Веднага след тия
казани словоизлияния в ушите на тъщата Елза, Шефът слага успокоен телефонната
слушалка на мястото ѝ, без да слуша повече обясненията ѝ, и заплахите ѝ…
В.Софин вместо
фейлетон 3.10.2021год.
В
края на годината
Щом видя слънчевия бяг
да милва чайките превзето,
а недалеч от пясъчния бряг
да плаче вятърът в морето -
усещам как изчезва в мрак
лятото, което бързо си отива.
Единствено и днес с мерак
в жълто есента, ръце извива.
Щом видя звездните простори
да крият очите си в мъглата,
а недалеч облаци с истории
да казват приказки за светлината -
ми става ясно, че сме в края…
Почти премръзнала зората,
милва есенно, цветята.
А близо в опадалата шума –
на топло е скрита земята,
която в бяло зимата, сънува…!
В.Софин 1.10.2021год.
Без щастие в живота
Един ден без да искам се замислям
впечатлен от рекламите по телевизора. Задавам си въпрос:
„Кое е по прилепчиво вирусът или любовта?
Решавам да пробвам това лято.
Хората вървят на площада без маски. Минават покрай мен млади дами облечени
ефирно… Тяхното прозрачно играе в очите
ми. Не издържам и питам едно стройно момиче, което уверено четка пред мен
площада с токчетата на високите си токове:
-Извинете! Може ли?
Казвам го смутен, сякаш буца е застанала на гърлото ми.
После чувам твърдият ѝ отговор:
-Не! Моля ви се бързам… -стига в ушите ми по-бърз, отказът.
Срещам втора девойка с изразени от спирала мигли, които чупят и сърце от
камък. Пробвам и нея с думите:
-Може ли?
-Но, моля ви! Не! За каква ме мислите?
-Красива сте! -четкам я, аз с комплимент.
-Гледай си работата, старче -чувам нейният откровен, отговор.
Веднага след това се замислям.
Аз се присламчвам, а тя всъщност любовта бяга панически от мен. За мое успокоение решавам да ударя една ракия, вместо да пия кафе самичък.
Сядам отвън пред едно бистро. Сервитьорката, млада, стройна и красива се
притичва да вземе поръчката:
-Може ли? -съвсем плахо и почти нечуто пускам, вече познатата ми до болка,
научена, фраза.
-Да господине… Какво моля ви, ще желаете?
-Ами… -колебая се аз. Какво ще кажете за сто грама, бургаска мускатова и
една шопска салата…?
-Добре! А друго ще искате ли? -пита ме девойчето с крещящ в червено маникюр
и впечатляващи окото, чорапи от ликра.
-Ами, седнете при мен! Аз черпя! -казвам аз.
-Вие за каква ме мислите! -дърпа се сервитьорката почти ужилена от сластния
ми глас. -Не виждате ли, че съм на работа?
-А след работа… Какво ще кажете? -муча важно с приповдигнат, глас.
Следва бръз отговор, който кара очите ми да мигат на пресекулки:
-Заета съм!
-Кога ще сте свободна…? – дълбая копнеж с настойчив въпрос, който идва направо
от сърцето ми.
-Никога в тоя живот! -категорична е сервитьорката, която колко и да мигам
влюбчиво с очи едва ли успявам с нещо да я впечатля, освен с оредялата си от
времето, коса. После преди да сложи на лицето си маската в защита от ковид19,
киха насреща ми.
-Наздраве! -казвам аз с усмивка. Но сервитьорката лишена от чувство за
хумор просто отбелязва:
-То пък, едно здраве… Преди малко на джиесема ми излезе резултата от писиар
теста… Положителен! Все пак добре е, че с гаджето ще бъдем заедно под карантина.
-усмихва ми се почти любовно сервитьорката и се отдалечава с поръчката, докато
аз почти парализиран от чутото продължавам да гледам тъпо в една, точка.
Преди да донесе ракията и шопската
салата почти уплашен се изнасям бегом. Все пак се чувствам джентълмен и затова
хвърлям на празната маса скромните, двадесет лева.
Ами сега!? Кое е по прилепчиво? Явно вирусът, защото започвам и аз да
кихам.
Внезапно мъжки глас близо до мен изхриптява сякаш нещо му е застанало на
гърлото:
-Наздраве, приятел!
Усещам, че ме напушва смях. Чувам се как изхриптявам с глас и аз:
-То пък едно здраве… Вчера правих писиар тест. Днес разбрах, че съм
положителен…
-Моля!? -дърпа се уплашен мъжът. -И имате наглостта да се разхождате и
дишате свободно без маска, разпространявайки вируса?
-Защо не!
Вдигам примирително рамене и добавям:
-Щом любовта бяга от мен, поне вирусът ми прави компания… Хваща за носа
всеки непредпазлив, позволил си да търси мъничко щастие в живота…
Веднага след думите ми, които
стигат на мястото си в ушите на мъжа виждам как той клати невярващо глава и се
отдалечава с голяма бързина от мен, сякаш съм прокажен. Това разбира се не знам,
още. Но утре на теста, който още не съм направил ще разбера истината… Истината
за любовта и вируса и кое е по-прилепчиво? Но като се сетя за парламента,
разбирам, че и там нищо не е ясно.
Всичко плува в мъгла или подчинено вече силом на новия установен световен, ред.
А дали е така? Времето ще ни покаже.
В. Софин 1.10.2021год.
