Стъпка по стъпка или една запомняща се история - трета част.

 

                                                                                                           

    Връх Кабул се намира в северозападния  дял на Рила планина. Билото му е заето с обширни пасища. На запад и на север се спускат полегати склонове, а източната му страна представлява отвесна скална стена. От подножието на  Кабул извират няколко притока на река Джерман. Най достъпен и лесен за изкачване е от юг-югоизток.

Кабул е пазач  на Седемте рилски езера от запад.

   И именно тук са зараждат необикновени легенди. Малко информация или отклонение от интернет за любознателните:

    В Българския тълковен речник с автор Асен Ботев е записано, че кабул е дума, която преминава от арабския в турския език и на български има следните значения: облог, бас, уговорка, съгласие, а кабуля е обяснено като търпя, понасям. В  речник на Н. Геров кабул е изяснено чрез два израза: „не чиня кабул, не кабуля” и „чиня, струвам кабулъ”. Първият е обяснен като не приемам, вторият – като приемам. Към това значение ни води тълкуването, дадено и в речника на редките, остарелите и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век на БАН. Там значението на кабул е струвам, ставам, съм кабул, съгласен съм, приемам, а кабулявам, кабуля – приемам, съгласявам. В турско-българския речник //кabul lii, i е изяснена като приемане, одобрение а Kabul etmek – като приемам, прием, съгласие. Всички тия значения разчитаме и у един от изследователите на Рила – Живко Радучев, който в своя „Географски речник на Рила” определя върха като „достъпен, гостоприемен, предлагащ добри пасища връх”. Макар и висок (2531 м), за разлика от съседните му върхове Отовишки, Калините, Харамията, Ташмандра (Баба Рада), които имат типично алпийски форми – скалисти, начупени, остри, назъбени, Кабул прилича по-скоро на родопски връх – мек, закръглен, тревист. На юг от Кабул е Отовишки рид, зад него – долините на Голямата и Малката Мокрица. В миналото тия места са наричани Голямото и Малкото Пазар дере. Тук е бил един от най-големите пазари на добитък от Беломорието до Тракия. Ако някой стопанин е искал да купи ново стадо, идвал тук, договарял условията със стария му собственик, двамата си стискали ръцете и казвали „кабул” – съгласен.    

.                                                        Нека направим следващата крачка към Кабул. Тя е в странна посока – към Азия. В началото на тоя път е Мадарският конник. Преди всичко Мадара е място светилище. Там са открити следи от древно тракийско светилище – нимфеум, тангристко светилище (капище), а след ІХ век под конника се съгражда манастирски комплекс. Самото изображение на релефа се определя като прабългарско. Според някои изследователи конникът от Мадара държи в ръцете си ритуална чаша от череп – символ на канската власт. Като оная, която познаваме добре от учебниците по българска история – чашата, която държи в ръцете си кан Крум. Това не е единствената чаша-череп в българската история. Подобна чаша по-късно е направена от черепа на Балдуин. От сребърна чаша-череп пиели мъжете, поканени на пир от цар Иван-Александър, както свидетелства един кръстоносец. У древните българи, пише Дориан Александров, е съществувал стар обичай да изработват от черепите на убитите си врагове, на своите герои, владетели, светци, духовни водачи, специални ритуални чаши, с които пиели при специални случаи. По-рано даже подобен обичай е засвидетелстван у траките.

               „Една пролет, преди няколко години, няколко души поели към Седемте езера през връх Ташмандра и Кабул. Преминавайки под един снежен тунел на Кабулски поток, се натъкнали на изрисувана каменна плоча. На нея била издълбана квачка с пилета. На следващата година, когато снегът се стопил, разказвачът повел нагоре двама-трима иманяри. Но за добро или за зло, знакът не бил открит. В иманярството квачката с пилета играе особена роля. В народната ни астрономия този знак означава съзвездието Плеядите. То е наричано в миналото кокошка, власи, власци, стожа/е/ри. Някога по него „селяните разпознавали кое време е през нощта и кое през годината”. Плеядите изчезват от небето на Гергьовден и се появяват на Димитровден. Така те разделят годината на два сезона. Съзвездието било наричано още хайдуци, или хайдути, защото то било откраднало едно влахче – най-слабо светещата звезда, и били гонени от власите (така наричали и съзвездието Телец), които искали да си вземат назад влахчето.(Ковачев,193) Последното име на съзвездието – хайдуци – ни връща към върха Харамията и към... старобългарското шаманство. Връх Кабул, връх Харамията и Седемте рилски езера са част от старо и значимо в миналото култово средище. (Анчо Калоянов) Едрите звезди над върха и слънцегреенето над него, ниската облачност, липсата на мъгли са осигурявали отлични условия за шаманите звездобройци, изучаващи небето. Подобна роля – на обърнато небе, са играели нощем и спокойните води на вътрешния Близнак и на езерото Окото. Каменната плоча с квачката, водните огледала на езерата, имената на скалите Гарвано и Шаино, истории като тая за улов на елен чрез свирня (чист Орфеевски мотив), разказвана от един местен жител, са все шамански реалии. ....
Следващато иманярско предание ще ни изкачи по-високо. Край Кабул трябва да дирим голямо царско съкровище. Към него водят тунели, които са скрити под водите на едно от близките езера. В друго сведение също се говори за тунели и подземни пещери под Кабул. Според него, под върха има огромни зали – космическо-земна лаборатория. В нея светли същества работят за свързване на материалния свят с духовния. Това сведение влиза в диалог с беседите на Петър Дънов, в които за Рила се говори като врата към Агарта. Н. Рьорих ни съобщава, че Агарта е подземен град, намиращ се недалече от главния град на Тибет – Лхаса. Там, в подземните пространства на свещената планина Кун Лун, пълни с несметни богатства, работят за благото на човечеството „осемте безсмъртни”. Навсякъде в Азия, където Рьорих минавал, дочувал да се споменава за тайнствена страна или град, където са събрани мъдри хора, посветили мъдростта си в служба на човечеството. До тази страна се стигало по подземни коридори, а в приказните й пещери била събрана цялата мъдрост на света. Хората там владеели вътрешните си сили и знаели как да ги съединяват с космическите токове. Името на тая страна – невидима и недостъпна за обикновения човек, е Шамбала. Шамбала на санскритски се превежда като Калапа. По-горе стана дума, че едно от значенията на Кабул се свързва със санскритското капала – чаша, череп. Близостта на двете думи едва ли е случайна. Дали тогава несметните богатства под  Кабул, за които споменават иманярите, не са събраните знания и мъдрост в пещерите му. И това отново ме връща към другото значение на Кабул като чаша на знанието.
Съвременният човек е в ролята на библейския Мойсей. Той се изкачил в планината, за да получи десетте божи заповеди. Едва когато чул гласа от горящата къпина „Изуй обущата си. Мястото на което стоиш е свещено”, го разпознал като такова.
Свещените места са места на специфични енергии, чрез които земята получава енергия от Космоса. Това са места, които пречистват и зареждат човека. Един от най-добрите познавачи на планините у нас – Райчо Гънчев, пише: „Планинските била и върхове носят една друга енергийна особеност. Там, където различни енергийни полета и нива се пресичат, се осъществява връзката между земята и космоса. Тези свещени за древните места са ползвани за медитация и проникновения. Тяхната роля и днес смътно се долавя от посетилите ги, чрез успокоението и благоразположението, което придобива организмът им на това място”. В тоя цитат разпознаваме една изчистена и обеднена представа за Кабул, бледа отсенка от усещането за простор, спокойствие, хармония, полет на духа, които ни дава върхът, когато не се сърди. Говорейки конкретно за енергиите на Кабул, друг познавач смята, че върхът уравновесява мъжката и женската енергии в района на езерата и/или над цяла Рила. Това е друга гледна точка към онова, което разказахме по-горе – за посвещаването на младите овчари в мъже, обясняваща избора на мястото.
Извън населеното място свещените места най-често приемат формата на оброчища. Днес те са свързани с християнството, но в тях все още личи връзката им със старите езически (предхристиянски) светилища. Обикновено оброчищата се изграждат на високо място и имат няколко задължителни елемента – изворът, вековното дърво или група вековни дървета и камъкът. В литературата и в стария разговорен език като синоними на оброчище се използват курбанище, подкръс, запис, камик. Последното име идва от белязване на мястото с някакъв камък – по време на християнството с каменен кръст. Най-често оброчището е посветено на светец, който е покровител на дадена местност или по-голяма територия.
И една нечута досега легенда. Тя е свързана с кан Тервел. Владетелят получил вест от сваления византийски император. Той помолил Тервел да му помогне да се изкачи отново на трона си. По заръката на съвета на великите боили, Владетелят поел към Долната земя – така наричали някога Македония. Искал да се посъветва с чичо си Кубер. За по-бързо избрал по-пряк път – през една висока планина. Местните траки я наричали Майка на водите. Скоро попаднал в местност със седем езера. Водачите му разправяли, че тия езера са свещени. И че достъпът на хора край тях бил забранен. Когато хората се опитвали да проникнат до езерата, от близкия връх на запад от развихряла страхотна буря, която покривала и тях с мъгли и облаци. Канът бил чувал подобна легенда преди. Тя идвала от земята, която българите владеели преди да основат Велика България – една от техните прародини. От там те донесли със себе си малко неща – шепа пръст и свещения,камък, взети от планината на дедите им. Откъснал се от спомените си Тервел и поел към върха. Сам. На мръкване било. Скоро след това водачите и воините, които останали долу чули, как три гръма проехтели над върха. И три светкавици прорязали небето над него. На другият ден, когато Тервел слязъл при хората си, казал: „Тангра ми даде знак. На този връх ще донеса свещения камък на българския дух. 
Минали години, може би векове. Променили се хората, променил се и езикът им. Променило се и името на върха – от него изпаднала една буква. А камъкът? Камъкът поставен от кана може да се види там и днес.“                    http://www.bg-tourinfo.com/ugltth195.htm   

 

       И след разходката в Интернет ето ни отново на върха Кабул.

Туристите, които ни бяха изпреварили тъкмо свършваха със снимките за спомен. Гледам, ги че грабват раниците си в посока Отовишки връх, който ни гледа отпред.

Нашата посока обаче не е натам. Спираме. Вадя от раницата малко шише с домашна ракия. Ритуал мой си, който винаги ме просълзява. Изсипвам част от алкохола точно на  върха и с думите, това е за приятелите, които вече не са сред нас, отпивам и аз.

 Докато правим това, заедно със снимки от Кабул и местността, пристигат двама младеж и девойка, или пък младо семейство. Отстъпваме им купчината камъни, които обозначават върха, а ние стоим отстрани и се наслаждаваме на гледките. Харамията се вижда идеално, а зад него части от Мальовишкия дял на Рила. Там са и горе в далечината, Купените надвиснали над Страшното езеро, което не се вижда оттук. Красота пред нас и зад нас.

     Погледът ми се спира и на фотосесията направена от младия мъж на приятелката му. Стъпила на купчината камъни и в позата на артистка, тя завладя с усмивката си апарата на приятеля и. И двамата в червени якета, открояващи се на върха. Заговорих ги. Разбирам, от думите на девойката:

–Бяхме тръгнали към „Калините“ /Върхове в Рила/, но се оказа, че от тук има доста път и ще се откажем…

    Въпреки това на изпроводяк не забравят да ни се усмихнат мило и да ни пожелаят приятно пътуване и ден. Отвръщаме им сърдечно и ние с Боян.

Решаваме да опитаме нещо екстремно. Знаем, че няма път по картите към най-високата част на Скакавишкия водопад, но това не ни пречи да се пробваме. Иначе, къде ще отиде приключенския дух в нас?

     Ще изчезне, яко дим. Тръгваме надолу в посока връх Харамията. Долу пред нас се намира един от притоците на река Скакавица. Слизаме в дерето, където малък водопад смущава обстановката с песента си. Красотата на пенещата се стихия очарова и двама ни с Боян. Успяваме да направим снимки и дори, малък видеоклип за спомен. Встрани намираме останки, скелет на дива коза. Сини камбанки намерили заслон цъфтят и радват погледите ни. Слизаме надолу. Гранитът от, който са образувани скалите преобладава, тук. Вниманието ни е съсредоточено. Ако човек тук се подхлъзне като нищо ще се нарани. Затова бих посъветвал тези туристи, които нямат опит да не рискуват. Ние обаче със сина ми Боян сме авантюристи по дух, или търсачи на силни усещания.

 На изхода, където дерето се дели на две, единия край нагоре води към двете заблатени малки, Скакавишки езера и разбира се, познатите на всички ни, Седем, рилски езера.

  Тук срещам с усмивката си странна личност. Млад мъж с раница. След поздрава ми, той само ме изгледа и също се усмихна. Явно чужденец. Заприлича ми на мигрант. Гледай ти, помислих си с усмивка, вече щом и планините качват значи спасение няма. Нашия маршрут е обяд на Скакавишките езера и после надолу към същинския Скакавишкия, голям водопад.  Тъкмо бяхме седнали и погледите ни се отклоняват към човека, който преди малко срещнахме да катери дерето, от което слязохме. Явно се беше заблудил. Мислеше, че има път, там където няма, или има, но трябва здрав приключенски дух и разбира се риск от негова страна.

  Позасмиваме се от мисълта за тия неща със сина ми, и обядът ни вече е готов за унищожение. Докато поглъщаме припасите, които носим погледите ни се радват на есенна красота. Боровинкови храсти оцветени от сланите в червено, пожълтели към върховете си треви, но и все още цъфтящи в синьо камбанки. Малки островчета с мъх намерели място в заблатените води на по долното от Скакавишките езера също радва очите ни с непресъхваща, извираща от недрата на планините, красота!

Стъпка по-стъпка или

Следва продължение.

 

 В.Софин

 

Една запомняща се история - втора част

 

                                                                                        

     След упорито изкачване стигаме на открито. От тук вдясно от нас в далечината виждаме планината Витоша. А отпред сияе в зеленото си чисто, полегатия връх Ташмандра с надморска височина 2167м.

 От интернета научаваме, че „Таш“ означава камък, а в миналото във високопланинските мандри тук млякото се е превръщало в сирене и кашкавал. Името на върха е дадено от „юруците“ – номадски народ, който в началото на османските завоевания е бил заселен на Балканите. Били са опитни пастири с многохилядни стада. Тук са прекарвали и по голямата част от живота си. Логично те са дали имена на много върхове и местности, тука. Седловината западно от върха не случайно от тях е наречена Юрушки гробища.

      Докато преминаваме покрай връх Ташмандра забелязваме разпръснато стадо пасящи коне. Явно и сега дори, местността се ползва за лятна паша. Съзираме нещо като барака, но без покрив. Стърчат голи, греди. Но това не е най-важното, защото там пред погледите ни се открива закачен високо веещ се българския флаг.

    Впечатлени от видяното, следваме упорито посоката, напред и после вляво. Пътят ни е обрасъл с хвойна. Срещаме погледите на разцъфнали сини камбанки. Студът, който ни мъчеше в гористия склон, когато се изкачвахме изчезна сякаш не е бил. Смъкваме якетата, но не и шапките с които сме оборудвани и продължаваме напред като завиваме вляво и оставяме връх Ташмандра зад нас. Вдясно погледите ни се спират на друг двухилядник носещ интересното име Крива соспа с неговите 2389,6м. надморска височина. Името му идва от Пиринска Македония, като „Соспа“, значи пряспа или лавини, които падат тук през зимата.

 Минаваме покрай водохранилище. Земята под на вибрира странно със звук от водата. Сякаш някой разказва легенди за отминали времена, но нищо не му се разбира.

  Между билото, които предстои да изкачим към Кабул и връх Крива соспа погледът ни се спира на буйна рекичка с името Горица, която е приток на „Джерман“. От далеч забелязваме как се пени и нервира, неспособна да ни стигне и ощипе за петите.

Тук започваме шегите със сина ми Боян.

–Как се казваше оня връх покрай, който току що минахме? -пита ме той.

–Май беше Тартарен или нещо такова! – свивам аз рамене, сещайки се за роман на Алфонс Доде,  „Тартарен Тарасконски“, но после осенен казвам  част от името.

–Завършваше на „дра“

-Ташандра беше… -съобщава синът ми с усмивка и нашето устремно изкачване или планински мазохизъм започва. Горе пред мен виждам двама туристи, изглеждат ми не като мравки, но достатъчно далече за да се чудя дали ще успея да кача връх Кабул.

Имам чувството, на моменти, че изкачваме прекалено трудни, стълби. Тук синът ми ги отбелязва, с думи като площадки, които има и пред връх Белмекен. Тъкмо си мислим двамата, че сме успели да се качим горе и пред нас отново се изправя не покорения поглед на Кабул.

Не издържам на темпото на младостта. Тежат годинките. Краката отказват, но упоритостта у мен надделява. Скоро сме настигнати от други туристи.  Първият отминал ни, се оказва млад, русоляв с брада. След него помъкнал тежка раница, мъж на около четиридесет години с бръсната глава. Чудя му се, защото вятърът, който духа тук на моменти е доста студен. Може би бързината, с която се движи не му дава повод за оплакване. Малко след него с поздрави към нас премина или почти ни прегази, млада жена. Всичките са екипирани с тежки раници, а не като нашите малки, щадящи, позволяващи на краката да не се олюляват от тежестта им.

Изведнъж се почувствах остарял. Искам да литна като тях на върха, но не мога… Дали изобщо ми беше тука мястото? Дали не рискувах много с това изкачване?

Но, ако човек иска да се докосне до Боговете, сиреч да усети живеца в себе си не трябва да се отказва. Стискам зъби заканително и продължавам изкачването. Синът ми е доста пред мен, но ме изчаква на моменти.

Много скоро и други туристи ни отминават. Въпреки това успявам да им кажа с поздрава „здравейте“, че много мина, но мъничко остава. Мисълта, че вече сме съвсем близо до върха ми дава стимул за последни стъпки към купчината камъни, които обозначават мястото горе.

И ето го, Кабул с неговите 2531метра. Връх с история.

Една от легендите казва, че Кабул значи: „Съгласявам се“.

   Млада мома по време на робството е била преследвана и настигната от турците на този връх. Тя е била доста смела и се изправила срещу гонителите си, които очаквали от нея да се предаде. Тя ги спряла с ръка и казала: „Кабул“, което означава „Съгласявам се“. Турците се спрели като си помислили, че момата се предава. Вместо това, тя с един скок се хвърля от височината в пропастта.

И се казва, че оттогава името на този рилски връх е Кабул.

Но това е една от версиите, има и друга.

Но за нея после… Или стъпка по стъпка!

Следва продължение

 

Болката в сърцето

 

                                                                                           

Болката в сърцето

Когато в сърцето болката познах

не подозирах, че тя ще е доволна.

Неусетно щом веднъж я проумях

прозрях, че тръпката била любовна.

 

Когато чашата на мъката разлях

не знаех, че тя ще има сълзи.

Но щом почувствах нейния размах

сълзите изскочиха ми бързи.

 

Когато одата на радостта познах

не мислех, че тя създава стиховете.

Но щом роди се първият ми стих,

разбрах, че болката била в сърцето !

В.Софин12.10.2022год.

 

 

Стъпка по стъпка или една запомняща се разходка - първа част

 

                                                                                  

Една запомняща се разходка

 

     Началото на октомври. Есента пее жълтата си песен. Листата преливат в червено. И в тая красота мира не ми дава една мисъл. Това е мисълта за планината в близост до града на „Самоковите“.

   Време е за пътешествие или да разходим крака преди зимата да влезе  в правото си.

Моя милост, синът ми и „Пежака“ /Пежото, както той ласкаво нарича автомобила си/, тръгваме от Самоков към върхове и изненади в Рила планина.

  За целта избираме ранен час. Денят и без това е кратък, защо е нужно да го срещаме у дома си. 

Ставаме в шест. Снабдяваме колата с гориво, а ние се зареждаме с припаси за деня. Не забравям да сложа в раницата освен вода и по глътка ракия за отпускане.

Така въоръжени минаваме през град Сапарева баня и поемаме нагоре към Скакавишкия дял на  Североизточна Рила.

Пътят ни е обсипан с есенните багри, в които прозират вече първите слънчеви лъчи. Времето е обещаващо. Тук там розови облачета подсказват за вятъра, който ни чака горе в планината. И за да бъда по-точен връх Кабул, двете малки Скакавишки езера и разбира се красивия и най-висок водопад в рила. Скакавишкият водопад е известен освен с дължината си, и с голямата си красота. Да не забравяме и грохота на водите падащи от високите скални участъци.

   По пътя на „Пежака“, който е асфалтиран и дупки не прозират срещаме момиче и момче, спрели колата си за да се порадват на изгрева и гледката долу, Сапарева баня и околностите ѝ.

  Отминаваме с мисълта, че не сме първи, но така е, когато има съревнование в тоя съботен ден на седми октомври 2022год.

Стигаме разклона за  вилите при Паничище. Нашият маршрут продължава вдясно към хижа Скакавица. Тук пътят е тесен и дупките по асфалта личат най вече в гумите на „Пежака“, който протестира недоволно разклащайки ни вътре в него.

Оцеляваме все пак. И ето ни вече в местността Зелени Преслап, откъдето започва и приключението ни. Тук на тази поляна паркирала една, единствена кола среща погледите ни. Някой вече ни е преварил. Тук  правим кратка почивка като закусваме. След кратък размисъл поемаме вдясно към връх Кабул с неговите 2537метра надморска височина. Идеята е да не се върнем  по същия маршрут. Една обиколка в Рила, която трябва да се запомни.

Пътят се изкачва устремно нагоре. Погледите ни срещат бялата мура, която преобладава в тази местност. Отначало срещаме и лески, смърчове и няколко буки в златистожълто. Есента в разгара си ни посреща с красотите, преобладаващи тук.

   Чудя се дали годините ми натежават вече или просто стъпките ми не свикнали на такова натоварване. Стръмнините тук обаче не ме плашат.

Срещаме табели, които ни дават уверението, че сме на прав път.

 Следва продължение

В.Софин

Оскъдни снимки

 

                                                                 

                      

                                                    Оскъдни снимки

         Най-обичам леко облечени неглиже, снимки.

Тъмен параван и ябълка. Никакъв простор. Да, но ето, че виждам ябълката  в зелена дреха.

Прекалено облечена е. Смъквам зелената ѝ дреха. Правя го с нож.

Слагам я отново на тъмния фон и снимам.

Хм! Какви са тия ръбчета!? Ножът е оставил следи на места. Виждам леки кратери, неправилни черти. Грозно е. Чудя се. И докато почесвам оредялата си откъм коса, глава, взимам парче плат в бяло. Обличам ябълката.

Вече е в рокля. Правя нови снимки. Виждат ми се безлични.

Сменям роклята с цветна. Дразни ме. Смъквам я безжалостно.

Ябълката е гола. Не издържам на повика ѝ. Нахвърлям и се озверял. Скоро от нея остава огризка. Как да я снимам!?

Толкова бразди по нея. А и дръжка стърчи отстрани.

Не издържам обвинителния поглед на огризката. Гледа ме начумерено. Снимам погледа ѝ. Получава се гротеска.

За мое успокоение избирам да приключа с огризката.

Лично я подавам през оградата на козата на съседа.

Докато животното я поглъща изцяло си мисля:

Колко е кратък животът! Имаше ябълка, няма я вече.

Но виж ти!  Имам снимки.

Румена зелена ябълка, съблечена гола, облечена в различни тоалети. И какъв поглед само. Какви обвинителни очи.

И накрая уста на коза, където всичко свършва!...

В.Софин 

Оня тон

 

                                                                                     

Оня тон

Не бих пропуснал оня тон

изсипан в есенните клони,

дето устремно с поклон

с вятър жълти листи, рони.

 

Не бих пропуснал оня склон

дето вятър в облаците, гони.

Сам сред облаци милион,

склонът стъпките ми, брои!

 

Не  бих пропуснал и поклон

дето думите в сърцето пали.

Любовта ме хваща с нежен тон -

онзи тон, сърцето дето гали!

В.Софин  3.010.2022год. 

За какъв ме мислиш?

                                                                                        

                                              За какъв ме мислиш?

      Късен следобед. Един среща приятел пред училище, където се провеждат избори за парламент и му задава, въпрос:

-Гласува ли? Трябва да гласуваш!

-Е, цял ден ме атакуваха от екрана на телевизора, а и не само от него с този, въпрос! Някои в парка,  дори и пари предлагаха… Стотачка!

-Е, и? Гласува ли, защото трябва да се гласува.

-Не! Ако бяха ми казали, че не трябва да гласувам, щях да съм първи пред урните. Но щом така настоятелно ме молят с пари и дори ми заповядват с гласувай, значи няма да упражня гласа си…

– Да! Много си прав има си хас да го сториш! Направо ти казвам да не ходиш до избирателната секция! Няма смисъл да го правиш! Върви си вкъщи!

–Абе приятел, ти ли  ще ми кажеш какво да правя. Те на пук на теб, ей сега ще отида да гласувам.

    И след тези казани думи, инатливия български избирател клати глава в закана и влиза в училището  да упражни волята си.  След малко приятелят му, който го чака отвън го посреща с думите:

-Видя ли, че не е толкова страшно. Гласува ли!

-Ти, за какъв ме мислиш, приятел! Много ясно, че не!

-Но нали влезе да гласуваш!?

-Влязох, аз. Влязох вътре, давам личната си карта, а един от хората ми рече:

– Айде бе! Не се моткай повече! Само вас ли ще чакаме... Влизай и гласувай!

–И ти не гласува?

–Да, бе! Той на мене ще ми казва, гласувай! Ще ме агитира, той…! Теглих му една цветиста по български, взех си личната карта и ето ме…

В.Софин