Някога на "Благовец"

         Докато гъделичках буквите с цел да ги размърдам, та всяка една от тях да заеме полагаемото и се място, внезапно сякаш от нищото в мен се взря едно хлапе от първи клас.  Оказа се, че това бях аз, който някога тогава, като малко дете, на празника „Благовещение” нямаше търпение, да отъркаля сладката питка омесена с любов от майка си. И за да бъде вълнуващо преживяването, предишната вечер, въоръжени с по два капака от тенджери, заедно със сестра ми обикаляхме къщата. Докато разхождахме непрестанния шум , който вдигахме навсякъде, не забравяхме да крещим на висок глас, за да ни чуят не само съседите, а змиите и гущерите.  Обзет от любопитство попитах майка си:

-Защо е нужно да вдигаме шум с капаците майко?

Тя тогава ми рече:

-За да бягат змиите и гущерите синко!

-Как да бягат, като още е рано пролет и не са се появили още? –остроумничех аз.

-Така е останало поверие от старо време. Трябва да се вика, тропа и за да ти е сладка питката на Благовец.

-Ама нали, ще и сложим захар. Значи, ще бъде блага! –продължавах аз тогава да измъчвам майка си с остроумничене, докато на нея не и писваше  и ме караше да млъкна.

         След вечеря,  лягахме нетърпеливи със сестра ми с цел по-бързо да се съмне и празника Благовещение да дойде. И ето ни и двамата на следващия ден строени в кухнята при майка, зяпахме впечатлени, как от нейните отрудени ръце се раждат сладките питки. Докато ги правеше, аз както винаги грабвах малко от тестото и го натъпквах в нетърпеливата си уста. Уста която,  още, като тогава обича сладко. Забелязала моя упорит ентусиазъм в бързането майка ми се караше:

-Какво правиш? Сурово тесто, не се яде! Ще се разболееш!

-Няма! –инатях  се аз, но загубила търпение майка ни изпъждаше навън със сестра ми да си играем.

Докато се наслаждавахме на аромата на пролетните цветя на двора , магията вътре в кухнята се получаваше, защото от отворения прозорец ни лъхваше мириса на топла питка примесен с ванилия. Без да мога да устоя на изкушението, се вмъквах бързешком и протягах с умиление малката си непослушна ръчичка с думите:

-М м-м! Много вкусно мирише!

-Стой спокойно ще се изгориш! –караше  се тогава майка ми и ме плесваше по-лакомата ръчичка. После ми обясняваше, че питките трябва първо да се завият с вестници, да се завържат с конци за да не бягат и тогава да се търкулнат горе на „Ридо”, където разстяха многобройни борове, които пръскаха свежия си дъх и правеха въздуха, лек и приятен за дишане. Да но, непослушното хлапе в мен настояваше, дори молеше за малко парченце, което да опита. Твърда в решението си майка не отстъпваше на моето хленчене.

    Най-после всичко ставаше готово. Питките завързани здраво да не бягат и сирене затворено в кутия ни придружаваха по-време на празника Благовец. Изчаквахме с нетърпение баща ми да се върне от работа и заедно цялото семейство избирахме място на „Ридо”, който ни посрещаше тогава съвсем радушно с боровия си свеж дъх.

Празника започваше с търкулване на питката по-леко наклонена полянка избрана от мен и сестра ми, която застанала от другия и край пазеше да не избягат вързаните лакомства. Когато най-после уморени спирахме, не толкова защото ни се искаше, а защото строгия глас на майка  непоколебимо ни заповядваше да престанем с  действията си. Усмихнати послушно сядахме на домашното одеяло и пирът започваше. Докато ние прегладнели със сестра ми се захласвахме с питките, татко който тогава беше купил бира и за нас лимонада, отваряше шишетата и подаваше на всеки  по-едно с цел да не се задави някой от щастливото ни семейство. Усмихнати, развеселени се прибирахме после у дома си.

     „Ридо” бе превзет в онзи празничен ден и от други хора, които вдигаха наздравица с ракия триста грама с не без известното измислено име „Хулиганка” и гласове приповдигнати кънтяха цяла вечер, чак до късен мрак. Хубаво бе тогава.

        На другия ден, любопитен тръгвах да изследвам местата, където се вихреше вчерашния празника. С интерес  намирах като добър малък „ нещосъбирач” празни бутилки от бира, лимонада и разхвърляни употребени за различни цели парчета от вестници. Решавах да прибера стъклото. Или шишетата, които тогава се връщаха по-магазините срещу седем стотинки. С моите бързи действия тогава, хем изчиствах поляните, хем получавах пари с които купувах бонбони. Ще кажете, днес какво са седем стотинки. Нищо! Но тогава имаха стойност. Дори едната мъничка стотинка струваше. Днес не струва за съжаление.

    Щастливо бе това време. Детството! Сладко примесено с аромат на пролет и на питки ухаещи на ванилия. Домашно приготвени с любов от отрудените ръце на майка ми. И остроумното хлапе тогава в моето лице, което любопитно разтворило очи, все задаваше въпроса: „Защо?” и искаше веднага отговор, който не винаги получаваше. Все пак майка и татко бяха до мен и сестра ми и бдяха над нас с неотслабваща любов и загриженост.  Сърцето тогава ми се изпълваше с радост и не мислех честно, не подозирах, че ще порасна.

     Но времето неспирно движи съдбите и всичко променя. Не успя само да отнеме моята все още запазена детска  усмивка, която все още гледа с наивност в света с очи блеснали в почуда. Нима приятели светът не е чудесен?

В.СОФИН 

Просто нужда!

         Един работник все се оплаквал от шефа си. Веднъж не се удържал, ядосан и изпуснал една дълга „благословия” пред , колега. Резултатът изобщо не закъснял. Още на другия ден бил извикан в кабинета на шефа за обяснение.

-Чух, че се оплакваш от мен Пешо? Май си недоволен от допълнителната работа, която ти осигурих, за да не скучаеш през обедната почивка? И ругаеш!? При това на майка.

-Не е вярно шефе! Нито думица не съм казал! Само пръднах!

-Пръдна? –с недоумение, озадачен шефът вперил невярващ поглед в Пешо, който докато го гледал в очите без да мигне, рекъл за свое оправдание:

-Пръднах и чак при вас се е размирисало. Какво да се прави, не беше нарочно! Просто нужда шефе, като с жена чужда, дето гола съблазънта  у нас събужда!

В.СОФИН 

Ръце!

     Ръце! Ръце на човек, а не маймуна. На онзи, който е видял! Който е преживял доста години. Набръчкани, мазолести длани! Безмилостно! От времето. Те говорят! Шептят. Казват, протестират! Трогват! За много неща, които днес са безвъзвратно загубени. Ръцете търсят! Те искат! Желаят! Могат! Здраво стиснати с други, преценяват! Добро и зло!
Ръцете обичат! Докосват, галят нежно любовта!
Държат се грубо с глупостта!
Но, са винаги готови за оная красота, която ражда разум в нашата изстрадала страна!
В.СОФИН

Вдъхновението на българина

                                         Пустото му вдъхновение българско!

Хубаво би било, ако то донасяше само положителни емоции у нас. Вместо това виждаме, как някой неразумно се вдъхновява от високите скорости на автомобила си. В резултат, често стават катастрофи. Вместо обаче да се кротне, същият нарушител на обществения ред, измъква скритата бухалка от разбитата си кола и тръгва надъхан за саморазправа. Други като него, също докоснати внезапно от вдъхновението ругаят без да се замислят за околните, които са принудени да слушат глупостите им. Много от учениците надъхани от филми на ужасите и под влиянието на алкохол и наркотици, вадят ножове на познати и непознати, като по този начин показват безумието което ги е обхванало. Други пък внезапно вдъхновени от направената забележка в час от учителя, налитат на бой. Ако пък не намерят сили да се справят, викат на помощ обезумелите си родители, които обзети от несправедливо натрупания гняв в гърдите си се саморазправят.

Всеки взел правосъдието в собствените си ръце, осъществява „Линч”!

     Дори депутатите и управляващите създавайки цирк за обществото, вдъхновено се ругаят в парламента. Някои, които изглеждат умни се правят на хулигани, каквито всъщност са. Гласуват закони, налагат глоби, за щяло и нещяло. Целта е да се съберат пари. А как при липсваща икономика, чрез заем или глоби. Друг път няма. Затова и палатките, че и къмпингите за тях са виновни. Гласуването също е виновно, защото хората стигнали до отчаяние виждат безсмислеността на избиранията на едни и същи лица, които правят всичко само за себе си.  

    Чудя им се! Като са толкова вдъхновени от събирания на глоби, нима не трябва със закон да забранят мръсния въздух в големите ни градове? Трябва да се накарат хората с цел избягване на болести, да се движат с противогази. Така хем ща бъдат здрави, хем няма да натоварват здравеопазването, което се задъхва, като някой астматик.  А който се опълчи срещу реформата, глоба.

       Прекалено вдъхновени хора или мислещи се за такива пък изхвърлят безпрецедентно боклуци навсякъде. В питейната вода, реките, водоемите, градините, пътищата, пред и зад блоковете. По-вдъхновена нация от нашата, която разхвърля навсякъде боклуците си не съм виждал. И вместо да има вдъхновени блюстители на реда с глоби, няма нищо. Но нали има свобода. Да правим кочина, да се караме, обиждаме и отнемаме живот, сякаш ние сме го създали.

          Откъде обаче да намерим вдъхновение за хубави неща в страната ни, като ни липсва самочувствие за това? По-лесно е да рушим и да оставим други да се грижат за нашата страна. Правят го хората, като вкарват многобройните си стоки. Зависимостта ни е пълна. Превърнати от горда нация в просяците на Европа.

       Вдъхновения много. Злоба и приказки също. Но загриженост за бъдещето никаква. Без действащи разумни закони ние сме обречени в действителност на гибел.

      Вместо вдъхновения зад граница, да се научим да уважаваме своето, да го пазим и умножаваме с ум, без завист и заедно за едно по-добро бъдеще за децата ни, които някога ще ни съдят за глупостите които сме направили. Все с една дума: за България!

В.СОФИН 

Бялото кокиче

Напукани стари плочки, носещи белезите на времето, пъшкаха под краката на минувачите. Някога скрепени с цимент, днес те бяха обрасли с трева, която заничаше от образуваните дупки, където пръстта бе успяла да хване живот. Остарелите дървета отстрани повдигаха безсъвестно тротоара, като на места дори излагаха на показ корените си. Гледаше бръчките ширнали се по-плочките и един побелял от годините дядо. Излязъл да глътне пресен, пролетен въздух, той разхождаше на свобода  бастуна си. Угрижен потропваше по-напуканите от времето плочки и шареше с поглед напред.

      Ето, че срещу него се зададе млад мъж на колело, неприлично брадясал, който профуча покрай стареца без да го забележи. Отнякъде откъм близкия завой на улицата се появиха момиче и момче. Те също не видяха дядото, защото бяха особено заети да държат непохватните си ръце заедно, да се усмихват и приказват на висок тон.  Бяха здраво хванати, сякаш светът зависеше от това, колко много се обичат.

-Като първокласници! –неволно се отрониха думите от устата на дядо Христо, когато ги съзря.

-Ех младост, младост! – добави разнежен от спомени той и спря за да се наслади на младостта, която отдавна бе избягала безсъвестно от него.

        Девойката и младежа погълнати в разговора си, изобщо дори не забелязаха, че един старец ги наблюдава. Прозвуча безгрижният им весел смях, който погали приятно мисълта на дядо Христо и те отминаха по-улицата, която успя да погълне думите им завинаги.

     Унесен в объркани мисли старецът продължи пролетната си разходка. Сякаш вчера бе, когато влюбен и той държеше своето момиче здраво за ръката, за да не избяга. Не, че то имаше намерение да го стори, но сигурното си бе сигурно. Вървеше тогава, дядо Христо, наперен като паун и не виждаше нищо друго освен очите на момичето до него и устните и, привлекателни, сякаш узрели малини, сладки и неустоими за целуване.

-Ех какво славно време беше...! –въздъхна печално старецът и отрони няколко капки солена вода от очите, за изгората си, която вече не бе между живите. Преглътна задавено, докато безмълвни сълзите се стичаха, долу на плочките, които сякаш разбираха мъката, знаеха за станалото и приеха тихо капчиците, които пукнатините лакомо изпиха.

      Времето се събуждаше за живот. Птици се гонеха във въздуха и трелите им се носеха омайно достигайки до всяко скрито ъгълче на улицата. Единствен старецът видя и чу това. Съвсем угрижени хората не забелязваха красотата на природата която крещеше срещу им с, ширналото си цветно лице. Ето в дворовете на много от тях, вече цъфтеше пролетната бяла маргаритка съвместно с много други цветя. Тук там между напукания  стар тротоар издигаха любопитни  зелените си лица, мънички тревички намерили и те своето място под милващите лъчи на слънцето.

     Вървеше дядо Христо и зяпаше удивен, сякаш не беше виждал никога такова пролетно чудо.  Така и никой човек не го забеляза. Не го видя. Не го заговори. Толкова много хора минаха покрай него и никой дори не чу гласът на бастуна му, който намръщен тропаше по-плочките, сякаш ядосан от това явно незачитане. Изглеждаше като, че ли старецът бе непознат в чужд град, а не като човек живял достойно и работил толкова много години.

    Немирно, закъсняло с появата си кокиче спря погледа на дядо Христо. Незнайно как бе успяло да прехвърли оградата на един двор и цъфтеше отвън свободно до нея направо никнало между пукнатините на тротоара.  Много скоро някой забързан минувач със сигурност, щеше да го стъпче. Внезапно обзет от жал старецът извади джобното си ножче с което никога не се разделяше и съвсем внимателно го извади с луковицата.

-Ще го посадя при другите цветя в градинката ми за да не бъде самотно! – изпусна  неволно глас  дядо Христо и умилен дори добави обръщайки усмихнатото си лице към кокичето:

-Там ще бъдеш в безопасност!

Хванал с едната си ръка бялото нежно цвете,а в другата намръщения недоволен бастун,  старецът побърза да се прибере вкъщи. Работата не търпеше отлагане. Кокичето трябваше да бъде спасено. Стигна кръстовището, където трябваше да пресече улицата. Докато чакаше да светне зелен светофарът, дядо Христо не отделяше усмихнатото си лице от цветето. Едва успя да стъпи на зебрата, когато отнейде забързан автомобил, отнемайки предимството на всички дръзнали да пресичат улицата изсвири пронизително, нахално с клаксона си и блъсна стария човек. От удара на две парчета излетя във въздуха счупения бастун. Бялото кокиче избяга изпуснато съвсем изплашено от ръката на дядо Христо и падна съвсем близо като него подкосено. Не видял старецът, но почувствал удара, шофьора спря колата. Погледна стореното. Дори се усмихна сякаш нищо не бе станало. Коравото му сърце не трепна, когато изчезна с мръсна газ в близкия завой на улицата. Хората които пресичаха заедно с дядо Христо бялата лента на зебрата, събудени донякъде видяха станалото. Съвсем невидим, сякаш дух доскоро старецът, стана видим заради кръвта му плиснала се на пътя.

    На две парчета супения бастун, крещеше от болка. Цветето, бялото кокиче незнайно как бе успяло да остане цяло. Очите на вече издъхващия дядо Христо се бяха заковали в него. Протегната ръката му сочеше... ! Тя молеше...! Плачеше! Зовеше! Никой обаче не видя кокичето. Никой не забеляза как следващата кола безмилостно го премаза. Единствено угасващите очи на дядо Христо забелязаха станалото. Няколко сълзи последно отронени се търкулнаха върху почервенялата от кръвта на стареца лента на зебрата и всичко свърши. Животът, най-висшето благо си бе отишъл завинаги.

      Улисани в тежкото ежедневие хората, не се впечатлиха много. Та нали всеки ден, някой бива прегазен. Бива смачкан безжалостно на пътя. А времето бързаше. Бързаше безскрупулно отнемайки и малкото останало човешко щастие. Отношението!

    Преместиха трупа на дядо Христо на тротоара, за да не пречи на движението. Един човек остана за кратко до неговите останки, докато пристигна полицията. Всичко свърши!

Жесток свят! Жестоко време в което дори едно цвете, едно мъничко, невинно кокиче, не може да оцелее на улицата. И как да го стори? Бездушието и угрижеността на хората казваха всичко. Дядо Христо имаше очи. Той виждаше. Забелязваше. Живееше...! Другите на пътя, също имаха очи, но само имаха, защото не виждаха... А животът иска виждане!

В.СОФИН 

Забавните "АКО"

Ако прошката се държи съвсем прилично с нас, това не значи, че няма да се ядоса, ако не я поискаме в подходящ за нея момент.
Ако погледът на мъж се държи неприлично вторачен, това не означава, че е видял гола жена, а по-скоро е съзрял новата кола на съседа Пешо.
Ако културните исторически ценности се държат прилично отстоявайки на времето, това не значи, че мускулатурата на политическия диалог няма да ескалира, превръщайки ги в куп руини.
Ако пролетта се опитва да се държи прилично с нас сгрявайки телата с топлина, това не значи, че баба Марта няма да се изсмее в лицето, ни със студени снежнобели, замръзнали сълзи.
Ако всички гладни хора по-света се нахранят едновременно, това не означава, че кесията на богатия ще спадне толкова, че да не може да си позволи от скъпите хавански пури.
Ако любовта не се държи прилично с нас, това значи, че обича друг.
Ако жената празнува прилично осми март у дома си, това не значи, че не е готова да разпусне навън сред обществото, показвайки чар, изящество и красноречив език.
Ако депутатите се държат прилично в парламента, това не значи, че са съгласни с обществото, което мисли, как да ги намали до сто и двадесет души.
Ако страната ни се държи прилично с нас, това не значи, че политиците няма да я продадат на безценица.
Ако всички българи се държат прилично един с друг, това означава, че сме сто години по-напред от другите държави. Но когато липсва диалог, а само летят наоколо ни лицемерни завистливи усмивки, тогава сме поне двеста назад.
Ако го нямаше "Акото", нямаше да го има и селото!
В.СОФИН

Вратата здраво вързана

      Пред любопитна тъща, където бил принуден зет да живее, мъж се обърнал към жена си с думите:

-Ще отвориш ли вратата, тази вечер скъпа, за да влезе магарето?

-Днес за съжаление е невъзможно... –отвърнала съпругата искрено.

-И защо да не влезе? – настоял загорелият  за женски ласки мъж.

-Защото, точно днес вратата е вързана със здрава превръзка и изобщо не мисли да отваря! –обяснила затруднението си съпругата, която била в месечен цикъл.                                                             

В.СОФИН