Ако случайно ни
пипне болестта, да се усмихваме по-често отколкото е необходимо, ще забравим да
бъдем намръщени с лицемерие.
Ако не дай си боже
ни хване гъделът постоянно, това не значи, че ни е прекалено смешно. По-скоро
са празни джобовете ни, и това кара ядосано гърлото, нашето, да ползва с трепет
,устата с помощта на вечните ругатни, сипещи се неистово в ушите заслужили това
отношение.
Ако пък „гемиите“,
са успели да ни потънат и всичко около нас, виждаме оцветено в тъмни краски,
това не значи, че ще се удавим с усмивка в алкохола с когото заедно ухажваме в
нещастие, мъката.
Ако политикът,
често смъква с готовност, където не трябва гащи, това не значи, че няма да
съумее и да ги вдигне навреме, преди да е сторил не поправимото.
Ако розата умело дращи ръцете ни когато се опитваме да я
откъснем от храста, това не значи, че ни мрази, когато я даряваме влюбени,
някому.
Ако играем
по-нервите женски, това не значи, че дамите ще търпят в мълчание мъжките ни
из цепки. Много скоро ще усетим как и нашите нерви ескалират, щом бъдем „погалени“
от неумолимия тиган в ръката на жената, отстояваща правото да не ни готви,
въобще.
Ако мразим хората
около нас, защото завистта е пуснала успешно корени в сърцето ни, това не
значи, че и те ще сторят същото, докато се мръщят с усмивката в лицето ни.
Ако ракията вместо
нас, често взема решенията, това не значи, че сме опиянени от събраните чувства
към нас от алкохола.
Ако здравата пейка
под нас се счупи внезапно, това не значи, че е прогнила. По-скоро килата в
тялото са се покачили неимоверно и с това са, предизвикали защитната и не навременна реакция.
Ако цветът на парите често променя настроението ни, това не
значи, че сме усетили във вечно празната си кесия приятният им липсващ мирис.
Ако стиховете доброволно скачат танцуващи върху белия лист,
това не значи, че и мислите ни винаги са готови да ги последват създавайки и
подреждайки, правилно римата.
Ако работата ни се
окаже прекалено мързелива и я оставим да се върши сама, това не значи че сме
постигнали съвършеноста, а по-скоро сме успели да хванем, леността.
Ако мишката не влиза
доброволно в заложения от нас с усърдие капан, това не значи, че не е гладна.
По скоро сме забравили да и сложим вътре, сиренцето, което гладни сме изяли на
крак.
Това не значи, че всичко написано тука е истина, и трябва да
се спрат усмивките на хората, които извират винаги, когато са предизвикани от
чувствата от които няма спасение.
Ако любовта престане да ухажва сърцата ни, това не значи че
си е отишла завинаги. Когато сме най-отчаяни, когато сме почти изгубени, тогава
тя ще ни се усмихне отново, защото просто иска да ни спаси от напрежението натрупано покрай нас.
В.СОФИН
