Споменът и бъдещето, което нехае...

      Съвсем изпосталял скромен, мил споменът витаеше в сенките на миналото. Идваше често неканен в мислите и си отиваше обиден, когато го засягаха не правомерно, изкривявайки истината за живота. Тази истина, с която някога хората се опитваха да градят бъдещето.

Бъдещето, което днес нехае. На него не му пука за нищо. Без да се трогне разруши заводи, закри фабрики, внесе за улеснение по-разбитите пътища втора употреба коли. Издълба дупки в душите на хората и остави сираци и просяци на улиците. Бъдещето не забрави да мами, да краде и убива в своя полза. Вярата в човека и доброто угасна заедно с огъня волен в очите на човека мечтаещ за красота и любов, обич и разбирателство...

   Като гладна не хранена скоро змия бъдещето, обхванато от постоянна злоба,  започна да хапе бедния и прави метани пред силния на деня, умножаващ и уважаваш единствено пачките с пари, които вонят противно, защото повечето са изкарани с манипулации и измами.

  Студът, дъждовете също допринасят за дискомфорта на хората, които се опитват да оцеляват. Спокойствието е разклатено по-целия свят. Гробищата също не остават без последствия. Мародери трошат паметниците, прибират на части направените понякога с лишения железни огради и правят това безнаказано.

Озверели от изгубената си вяра в живота нищожества, не мога да ги нарека хора, убиват, бият на пътя без причини. Улиците все повече стават заето пространство на злото. Зло, което се отъждествява с демокрация само за едни, а за други мизерия и безрадостно тихо живуркане, ако бъркането в кофите за боклук може да се нарече живот...

Събирането на помощи за болните, безнадеждно отхвърлени от обществото, което загрижено за собственото си оцеляване преценява днес грубо, кой да диша и кой да спре...

Може би старият не изтлял достатъчно спомен помага по-някога да се чуят тихите му стонове и въздишки, едва усетени усамотени между четирите стени на отдавна забравените изтлели почти невидими тапети, останали паметник от някога, когато всеки взимаше безплатно въздуха си.

    Ливадите съвместно с нивите, които някога носеха пшеница, днес превзети от бъдещето се мръщят потънали от скръб изцяло потънали в тръни.

Тревата никне не само по-спуканите от времето тротоари, но и от шосетата с огромни дупки. Хората не подлежат на лекуване. Падат агонизиращи като гнили дървета. Шофьори умират на волана, други по-улиците, много в личните си домове, където не потърсени вече свободни се разлагат, подпомогнати от едно днешно общество, родено без милост.

Надеждата тази мила дума е по-скоро сънувана, отколкото жива в душите на всички ни. Вярата убита крета в сърцата на хората без да може да си позволи глътка чист въздух.

Тази обещаваща от бъдещето атмосфера задушава.Нима хората са щастливи!? Нима материалното ги извисява над другите бъркащи с гладни пръсти в мръсните кофи за боклук.

   СИСТЕМАТА казват, е виновна! А защо тя? Защото, без наложена силом система не може да се живее. А някой все пак трябва да плаща за нея. За  да се влее в потока на отдавна избягалата почти източена българска, а и не само българска кръв на обикновения човек, търсещ правото си за синьо небе, любов и справедливост. Вливаща се докрай превръщайки, ни в зверове без милост.

   Човек казват, стига да му дадат право, може и с малко да живее. Но когато му отнемат и това, което има и го оставят на произвола на съдбата, той не намира смисъл да продължи тихото си съществувание не пречещо никому.

СИСТЕМАТА тази все проникваща зла мащеха от бъдещето не дава защита на никого. Дори пречи. В опит да отстои на мародери влезли силом в чуждия дом, стопанинът бива бит, обиждан и убиван, без право да вземе нещата под контрола си. Законът, този мил закон на СИСТЕМАТА убиваща човека трябва да се задейства. Уви! Безнаказано се разхождат престъпници осъдени от правосъдие, на което не му пука за отровеното пространство навсякъде в страната ни и не само в нея.

Споменът проскърца трошейки последни зъби и заплака ужасен от бъдещето. Падналите сълзи ускориха разпадането му. Вече никой не помнеше какво беше някога. Никой не знаеше цялата истина. СИСТЕМАТА бе източила докрай спомените на оцелелите. Вече нямаше памет!

Отстрани ехидно засмяно бъдещето взряно без скрупули напред се усмихваше с тънка, презряна усмивка. Виждаше то наводненията, земетресенията и без човечността обзела хората... 

    Вижда но не му пука!

Животът умираше. Бавно всичко се изменяше. Без лични спомени, без истина презряна днес, само то изкривеното от злоба "Бъдеще", което нехае за ставащото и се присмива на всички за нашата станала странна, пословична, чупливост.

Ужасяващ животът разделен на секунди взимаше своето. Раждаше не правомерно.... Убиваше.... мамеше! И всичко това с усмивка на обещание, че някога може би "Бъдещето" ще проумее истината и ще тръгне по-пътя наистина привлекателен за всички хора.

В.Софин  

Подскачащият живот

      Животът не знаеше защо подскача. Не подозираше и силите, които намираше да танцува. Учудваше се от честото униние в което изпадаше. Радваше се, когато намираше време за усмивка. Друг път с потънали гемии ревеше сърцераздирателно.

  Приличаше на времето, което умееше да се разваля и да се смее истерично, когато поиска. Случваше му се и да бъде изплашен. Въпреки това винаги знаеше макар не докрай удавен, да изплува от трудната ситуация в която попадаше понякога.

Взимаше въздух облекчен и продължаваше волен пътя си напред.

Животът не обичаше глада. Не му се нравеше да бъде и просяк. Искаше му се да бъде вечен. Не обичаше края на пътя, който винаги носи разочарование.

Но никой не е в състояние да откупи съдбата си!

Може би затова докато беше още млад подскачаше, играеше, веселеше се....

А после? После то се отлага за времето, когато пътеката на Рая ще бъде готова да поеме в обятията си един Живот изживян без угризение на съвестта.

В.Софин 

Абдикиралата секунда

    Опитваше се да избяга уплашен. Не му се удаваше. Куката здраво го държеше. Червеят уплашен се извиваше не само от течението на реката но, и от рибата опитваща се да го изяде. Точно секунда отне на шарана да глътне куката. На въдичаря обаче му отне половин час борба. С големи усилия, почти успя да го измъкне близо до сушата. Вече в мислите си, се виждаше победител и дори на снимка с двукилограмовия шаран. Уви! Секундата тъкмо посягаше, заедно с него, когато неизвестно откъде намерила сили, плячката се дръпна. Погледът на въдичаря успя да проследи, другата част от секундата, която се откъсна и се скри в дълбокия вир. Машинално въдичаря бръкна в джоба си. Измъкна глътка утешение и докато преглъщаше коняка за сгряване с голямо съжаление, успя да отрони няколко сълзи за изгубеното секундно време!

В.СОФИН

"Слаби ангели"!

Един пияница ме викна

на вино бира и мастика!

И аз естествено не устоях,

седнах и ракия си налях...

Мила буйна и парлива

тя влезе в мене, услужлива.

В опит да добия весел тен,

с настроение я гълтах, възхитен!

Когато  всичко пълно свърши,

и ракията успя да ме довърши,

пияницата все още се тешеше,

с мастика, която го държеше!

В. Софин  

Камъкът и пясъка!

    Камъкът приказваше с висок тон на пясъка. Хвалеше се, че е силен, безпощаден и особено тежащ на място.
Пясъкът не отговори. Само вдигна  вежди, присмехулно. Отвори невидима с просто око уста и погълна камъка. Той нямаше време да се оплаче на някого. Особената му тежест го предаде и скри вечно гладкото му излъскано от вятъра лице от света, в който не само парите имаха сили и право да управляват.
В.Софин

Трудно решение

          След като претегли на око и премери двете молби за назначаване на работа шефът осъзна, че му е трудно да вземе окончателно решение.

Виждаха му се идеални. Работили по-специалността, награждавани...

Покани и двамата едновременно в кабинета си. Нужна му бе едва секунда за да осъзнае, че кандидатите  за работа застанали пред него се познават. Вместо да поздравят както е прието навсякъде при влизане, особено при шеф, те размениха съучастнически погледи и предателски устата им изневери:

-И ти ли за работа? –дочу наблюдаващият сцената, шеф.

-И аз, разбира се! Ами сега!...

Секундата за решение се оказа напълно излишна. Без и дума да каже и без окото му да трепне, шефът не двусмислено показа вратата за излизане и на двамата идеални до скоро кандидати за работа.

В.Софин

Без късмет

     От бързите действия зависеше бъдещето му на политик. Нужно бе да вземе мълниеносно решение. Все пак му се струваше изключително трудно. Но всеки знае, а и той самият, че без жертви няма победа. Блага е властта! Съвсем друго е да издаваш заповеди и си наслаждаваш  на страха в очите на другите, които са принудени дори и да не желаят, да те слушат. Те бяха на заплата. А той имаше доходоносен бизнес. Но не стигаше за да бъде цар. Искаше власт, веднага на момента.

Колебанието в алчната негова душа, отне секунда. Даде парите на подставеното лице. Не бяха чак толкова много, но стигаха за да му осигурят кметското място. За него се бореше, за властта ламтеше. Гласовете се знаеха предварително. Нужен бе тласък и той го осъществи с предварително купени гласове.

Късно вечерта след преброяването на вота усмивката на победител на сияещото от щастие негово лице, угасна. Последната секунда се оказа отдавна изтекла. Някой друг по-силен, по-могъщ и щедър, бе успял да купи властта за себе си!

В.Софин