Докато ние тръпнем през годината в очакване на
инвентаризация и ревизорът изгаря от нетърпение да ни улови като котарак, мишка.
И когато времето неминуемо пристъпи доволно и шикалкавенето нашето, стане излишно,
броим притеснени и секундите минаващи извънредно бавно, почти мързеливо, докато
ни разлистват, лист по лист.
Негово височество ревизорът гледа в нас втренчено и следи
всяко наше излишно действие. Очаква с радост да се провалим и паднем в подготвения
от него, капан. Неминуемо щастлив ще се почувства той, ако успее да ни стъпче в
калта. Виждайки плахия ни поглед, ревизорът напада. Влиза в склада ниско
приведен, не за да се поклони на нас, а да избегне гредите, които дебнат
ухиленото му лисо теме. Притеснени ние също се опитваме да избегнем
предупреждението, но нас не ни се удава и на челото, нашето срещнало удар, се
появява цицина. Докато я разтриваме ругаейки съдбата, ревизорът улавя това като
първи признак, който му говори, че вече сме затънали до шия в блатото. Той е
сигурен вече, че има нещо нередно в склада и ни почва. Чете на висок глас
списъка с малотрайните активи и ни следи готов да ни захапе. Спокойни ние,
показваме...
-Къде е тирбушонът? – пита ревизорът и предизвиквайки
отговор добавя:
-Само не ми казвайте, че и той се намира на тавана?
-Тук е! –чуваме се да кажем съобщавайки новината в ушите
ревизорови. Спокойно сякаш ние държим асото вадим като факири скрит зад кашон с
надпис търсеният тирбушон.
-Това добре! –съгласява се височеството. –Дай сега да видим
къде криете чашите!
-Чаши като чаши...-мърморим ние шегувайки се, но номерът ни
не минава.
-Тука в тази позиция гледам, че липсват шест ракиени чаши...
–казва с щастлива физиономия на котарак уловил мишка ревизорът и ни гледа с
изпепеляващ поглед.
-Хайде де! –обиждаме се ние. -Тука са всички!
-Няма начин да са всички, защото ги изкарвам с шест
по-малко.
-Явно някой ги е изпил заедно с ракията! –казваме ние с
усмивка на мишка със самочувствие, но все пак разколебани броим кутиите само да
се уверим в истината, която съобщаваме с облекчение:
-Точно шейсет и шест!
-Няма начин! Шейсет! –спори ревизорът
-Единадесет кутии по шест чаши, прави шейсет и шест! –чуваме
се да казваме и гледаме почти немигащо в очите ревизорови.
Естествено и те зяпат почти готови да ни удавят в орбитите
си, но след ново преброяване се успокояват. Все пак макар и височество чуваме
думата:
-Извинявайте!
Хубаво! Да но ние вече сме хлъзнати по нанадолнището и
бележките с надписаните кашони по тях издават нашата родена вече уплаха. Чуваме
се все пак да кажем:
-Дайте сега да минем към дълготрайните активи!
Негово височество ревизорът, който ни гледа изпитателно
право в обляното от пот лице почва за наша изненада отново с малотрайните
активи.
В първият момент ние не се усещаме и аха да се издъним
показвайки отново чаши, чинии, пепелници и други такива, когато зацепваме:
-Ама това нали току що го минахме? –казваме почти разплакани
от напрежението създало ситуацията.
-Извинявайте! –прозвучава объркан гласът на ревизорът и той ни
казва почти успокоително:
-То списъкът с дълготрайните активи бил отдолу...
И мъчението ни отново продължава.
Компютри, монитори, прахосмукачки, и естествено ревизорови
закачки.
-Слава Богу! –въздъхваме ние облекчени, когато всичко минава
по мед и масло.
Не така обаче мисли ревизорът, който не изпуска от поглед
всяко наше неволно действие, струващо му се подозрително.
Най- после гладът
притиснал и неговият стомах, успява да бъде облекчен с обяд, който готвачът му поднася за унищожение. Временно положението е спасено.
Но когато негово височество ревизорът се оригне доволен и
сит, ние вече се чувстваме притеснени. Има защо! Дъвкането от негова страна
започва отново.
-Защо ли виждам къси пердетата в ресторанта! –съобщава доволен
тази вест на притихналите готови за убиване, сервитьорки.
-Къде са лавиците? –тормози бармана на работното му място.
Все въпроси на които се искат, точни отговори. Без запъване,
почесване и време за размисъл. Току виж като учител хванал ученик с ненаучен
урок. Усещаме как двойките се сипят в бележника ни, който още не сме дали.
След два часа на пот и дъвкани отговори ревизорът цъфва
като лале в ски-гардероба.
-Къде са обувките? Защо са толкова много? А защо не и малко?
–казва той и зяпа в нещастната ни физиономия. Нашето душевно равновесие вече е
разклатено. Унищожено почти, защото се чуваме да кажем:
-Да ама...
Тука ревизорът добил крила от смелост ни прекъсва:
-Няма ама! Има ски обувки, автомати, щеки, шейни, бордове...
Къде са?
-Нищо не сме отнесли вкъщи! –опитваме ние с усмивка да
смекчим сконфузната ситуация, но номерът ни минава. Потта продължава да ни
къпе. Има защо! Негово височество ревизорът иска да види, да подуши поотделно
всяка различна марка ски и обувки за да се увери, че всичко е в изрядност.
Добре, че е наблизо винаги и на място шефът. Взима отръки
нещата в които сме затънали до гуша като казва:
-Нощта е ваша! Щом не ви се спи, душете! Но хората ми са
изморени от изминалия вече ден...
Явно думите проникват в мозъчните заспали центрове на
ревизора, защото той се събужда временно и всичко идва в изправност.
Накрая за да видим в него победител, той отново ни хвърля
подозрителен поглед с който явно дълбае дупка в душите ни.
В игралната зала за малко да успее да доведе нещата до край.
Тоест да ни разстреля до стената.
-Така както виждам на листа са записани пет бюра, а тук
броим, три...Къде са?
-Ами... –почваме ние да размишляваме, но ревизорът взел ни
на мушка ни прекъсва:
-Няма ама! Пет бюра, а са три... Как ще обясните това?
Объркани донякъде ние все пак включваме навреме преди да
прозвучи последния изстрел от страна на ревизора:
-Инвентарните номера...
-Какво за тях? –пита с учудване ревизорът.
-Всяко бюро има отдолу такива....
-А виж! Така може! –съгласява се височеството, но по нас
отново тече пот.
Нещата почти излезли от контрол влизат навреме в руслото си.
Всичко е точно! Всичко преброено! Дори бракът е описан. Всички въздъхваме
облекчени, но не и той, негово височество ревизорът, който на изпроводяк успява
да ни закове с усмивка. Загадъчна, но подсказваща, че срещата ни временно е
отложена. Отложена за следващата година, когато отново ще тече пот от нас и не само
пот но и объркани обяснения радващи проверяващия, който естествено се чувства като котарак,
а ние... ние просто сме мишките, които той с радост иска да преследва!
В.Софин
