Игра на котка и мишка

     Докато ние тръпнем през годината в очакване на инвентаризация и ревизорът изгаря от нетърпение да ни улови като котарак, мишка. И когато времето неминуемо пристъпи доволно и шикалкавенето нашето, стане излишно, броим притеснени и секундите минаващи извънредно бавно, почти мързеливо, докато ни разлистват, лист по лист.

     Негово височество ревизорът гледа в нас втренчено и следи всяко наше излишно действие. Очаква с радост да се провалим и паднем в подготвения от него, капан. Неминуемо щастлив ще се почувства той, ако успее да ни стъпче в калта. Виждайки плахия ни поглед, ревизорът напада. Влиза в склада ниско приведен, не за да се поклони на нас, а да избегне гредите, които дебнат ухиленото му лисо теме. Притеснени ние също се опитваме да избегнем предупреждението, но нас не ни се удава и на челото, нашето срещнало удар, се появява цицина. Докато я разтриваме ругаейки съдбата, ревизорът улавя това като първи признак, който му говори, че вече сме затънали до шия в блатото. Той е сигурен вече, че има нещо нередно в склада и ни почва. Чете на висок глас списъка с малотрайните активи и ни следи готов да ни захапе. Спокойни ние, показваме...

-Къде е тирбушонът? – пита ревизорът и предизвиквайки отговор добавя:

-Само не ми казвайте, че и той се намира на тавана?

-Тук е! –чуваме се да кажем съобщавайки новината в ушите ревизорови. Спокойно сякаш ние държим асото вадим като факири скрит зад кашон с надпис търсеният тирбушон.

-Това добре! –съгласява се височеството. –Дай сега да видим къде криете чашите!

-Чаши като чаши...-мърморим ние шегувайки се, но номерът ни не минава.

-Тука в тази позиция гледам, че липсват шест ракиени чаши... –казва с щастлива физиономия на котарак уловил мишка ревизорът и ни гледа с изпепеляващ поглед.

-Хайде де! –обиждаме се ние. -Тука са всички!

-Няма начин да са всички, защото ги изкарвам с шест по-малко.

-Явно някой ги е изпил заедно с ракията! –казваме ние с усмивка на мишка със самочувствие, но все пак разколебани броим кутиите само да се уверим в истината, която съобщаваме с облекчение:

-Точно шейсет и шест!

-Няма начин! Шейсет! –спори ревизорът

-Единадесет кутии по шест чаши, прави шейсет и шест! –чуваме се да казваме и гледаме почти немигащо в очите ревизорови.

Естествено и те зяпат почти готови да ни удавят в орбитите си, но след ново преброяване се успокояват. Все пак макар и височество чуваме думата:

-Извинявайте!

Хубаво! Да но ние вече сме хлъзнати по нанадолнището и бележките с надписаните кашони по тях издават нашата родена вече уплаха. Чуваме се все пак да кажем:

-Дайте сега да минем към дълготрайните активи!

Негово височество ревизорът, който ни гледа изпитателно право в обляното от пот лице почва за наша изненада отново с малотрайните активи.

В първият момент ние не се усещаме и аха да се издъним показвайки отново чаши, чинии, пепелници и други такива, когато зацепваме:

-Ама това нали току що го минахме? –казваме почти разплакани от напрежението създало ситуацията.

-Извинявайте! –прозвучава объркан гласът на ревизорът и той ни казва почти успокоително:

-То списъкът с дълготрайните активи бил отдолу...

И мъчението ни отново продължава.

Компютри, монитори, прахосмукачки, и естествено ревизорови закачки.

-Слава Богу! –въздъхваме ние облекчени, когато всичко минава по мед и масло.

Не така обаче мисли ревизорът, който не изпуска от поглед всяко наше неволно действие, струващо му се подозрително.

 Най- после гладът притиснал и неговият стомах, успява да бъде облекчен с обяд, който готвачът му поднася за унищожение. Временно положението е спасено.

Но когато негово височество ревизорът се оригне доволен и сит, ние вече се чувстваме притеснени. Има защо! Дъвкането от негова страна започва отново.

-Защо ли виждам къси пердетата в ресторанта! –съобщава доволен тази вест на притихналите готови за убиване, сервитьорки.

-Къде са лавиците? –тормози бармана на работното му място.

Все въпроси на които се искат, точни отговори. Без запъване, почесване и време за размисъл. Току виж като учител хванал ученик с ненаучен урок. Усещаме как двойките се сипят в бележника ни, който още не сме дали.

След два часа на пот и дъвкани отговори ревизорът цъфва като лале в ски-гардероба.

-Къде са обувките? Защо са толкова много? А защо не и малко? –казва той и зяпа в нещастната ни физиономия. Нашето душевно равновесие вече е разклатено. Унищожено почти, защото се чуваме да кажем:

-Да ама...

Тука ревизорът добил крила от смелост ни прекъсва:

-Няма ама! Има ски обувки, автомати, щеки, шейни, бордове... Къде са?

-Нищо не сме отнесли вкъщи! –опитваме ние с усмивка да смекчим сконфузната ситуация, но номерът ни минава. Потта продължава да ни къпе. Има защо! Негово височество ревизорът иска да види, да подуши поотделно всяка различна марка ски и обувки за да се увери, че всичко е в изрядност.

Добре, че е наблизо винаги и на място шефът. Взима отръки нещата в които сме затънали до гуша като казва:

-Нощта е ваша! Щом не ви се спи, душете! Но хората ми са изморени от изминалия вече ден...

Явно думите проникват в мозъчните заспали центрове на ревизора, защото той се събужда временно и всичко идва в изправност.

Накрая за да видим в него победител, той отново ни хвърля подозрителен поглед с който явно дълбае дупка в душите ни.

         В игралната зала за малко да успее да доведе нещата до край. Тоест да ни разстреля до стената.

-Така както виждам на листа са записани пет бюра, а тук броим, три...Къде са?

-Ами... –почваме ние да размишляваме, но ревизорът взел ни на мушка ни прекъсва:

-Няма ама! Пет бюра, а са три... Как ще обясните това?

Объркани донякъде ние все пак включваме навреме преди да прозвучи последния изстрел от страна на ревизора:

-Инвентарните номера...

-Какво за тях? –пита с учудване ревизорът.

-Всяко бюро има отдолу такива....

-А виж! Така може! –съгласява се височеството, но по нас отново тече пот.

Нещата почти излезли от контрол влизат навреме в руслото си. Всичко е точно! Всичко преброено! Дори бракът е описан. Всички въздъхваме облекчени, но не и той, негово височество ревизорът, който на изпроводяк успява да ни закове с усмивка. Загадъчна, но подсказваща, че срещата ни временно е отложена. Отложена за следващата година, когато отново ще тече пот от нас и не само пот но и объркани обяснения радващи проверяващия, който естествено се чувства като котарак, а ние... ние просто сме мишките, които той с радост иска да преследва!

В.Софин