Хубаво е да си
гладен. Хубаво, но когато съм почнал да пиша есе и думите ги няма, защото са си
позволили да празнуват някъде на друга писателска трапеза, издивявам.
Колкото и да насилвам и мъча почеркът си, изографисвайки го,
сякаш е икона върху белия лист, не се получава.... Просто съм забравил да
потърся от запаса, скрит в книгите. Е, от речника, разбира се, но питам се защо
ми е да плагиатствам, като Природата отвън ми е дала всичко наготово. Хващай
небосклона, пипвай розите, кради от боровите иглички ако искаш...
Да но...
Апетит за писане имам, но думи с които да изям листа, нямам!
Отново съм в началото! А ми се яде, та ми се плаче.
Не устоях! Хапнах две стихотворения на приятели, разказ на друг, и част от
исторически роман за България.
Устата ми пресъхна!
Толкова емоции, толкова духовна храна!
Да но...
Апетит за писане имам, но отново нямам думи, с които да изям
за десерт, моя бял лист. Той ме гледа в очакване, а аз вместо да облекча
тревогите му, се заплесвам с котарака Тошко прострял се като перде за сушене
пред камината. Грее тя и не само грее. Храни се с дървата, които в това студено
ноемврийско време внасям отвън.
Дали пък да не пийна, някоя емоция с чая? Конячец, който
сгрява изстинали мисли...
Сипвам, гълтам и съм почти готов да почна есето си. Оформило
се донякъде в мозъка ми, и плаче, иска да изскочи. Защо да го притеснявам!
Нека реве на листа, стига да не го разложи от прекалено
капнали сълзи... Не сълзи а думи, които идват задъхани, объркани и
непоколебими...
Скачат те, и се хранят с листа! Като гледам вече почти са го изяли.
В миг се сепвам. Ами аз!?
Къде избяга моята храна? Не аз, а листът бял е заситен.
Апетитът идва с яденето! Вярно! Но, аз съм гладен и си
оставам все така,без думи!!!
В.Софин Бъзик или Есе, което иска да яде!
