Когато човек е
на почивка събира емоции не само на плажа, ако е на морето, но и от местни
забележителни места. Музеят в Приморско и тракийското скално светилище "Бегликташ" си заслужават посещението.
И ето ни и нас.
Двамата с благоверната отегчени, но не и уморени от вълните и слънцето с родени, нови идеи.
Докато разглеждаме местният музей в Приморско водени през вековете
от любезния уредник, жена в нас се зароди една и съща мисъл. "Бегликташ" превзет
пеша. Някои ще се изсмеят на идеята, но всъщност разходката рано призори крие
чудеса. Изгревът на Слънцето е винаги необяснимо прекрасен и всеки път
различен. Понякога то съвсем плахо едва уловимо за окото плъзва лъч над морето
и върши чудеса като показва сякаш част от окосена житна нива и нейния кръг в
средата. Когато се покаже в целия си блясък всичко засиява. Дървета, макове,
пясък... Всичко изглежда в злато. Градът Приморско сияе с покривите на къщите,
хотелите и разбира се всичко това огласено от гласът на чайки и гларуси. Дори
морето гори в огън. И няма как да не му се прииска на човек да се разходи.
За целта същата вечер обзети от емоциите създадени в нас от
музея, решаваме да направим подготовка. За целта не трябва да сме на високи
токове или неудобни обувки с които пада самочувствието по време на прехода. Да,
защото това наистина си е преход. Седем километра до Тракийското скално
светилище Бегликташ и обратно... А може и повече. Зависи от глада на човек към
приключения.
Благоверната избира удобни кецове. Всъщност са си почти без
пари. Едва пет лева, но създават уверение за повече успех в още не изминатите
тогава от нас километри. Единствената пречка в кецовете всъщност беше розовият
им цвят, който смущава милата. Но все пак е нещо за предпочитане отколкото
джапанки, които убиват волята за нови километри.
Запасяваме се с айран и закуски за следващия ден и сме почти
готови.
Тръгваме рано. В пет и десет сутринта последвани от
възмутените крясъци на подранили със ставането си гларуси, поемаме по улиците
на Приморско. Следваме шосето. Стигаме до конната база където има табелка за "Бегликташ" и приключението, е готово да започне. От време на време аз се
спирам. Не за отдих, а за да уловя с фотоапарата, приказния изгрев и дъха на
билките встрани от пътя ни. Всеки завой пред нас крие чудеса. Вляво блатата в
които са открити останки добре запазени от миналото. Вдясно морето почти
невидимо шуми галено от първите лъчи на слънцето.
Розовите кецове на милата, обаче правят чудеса. Изобщо не се оплакаха
по пътя. Такава издръжливост и то за пет лева само... Струваше си! По пътя си
почти не срещаме коли докато движим безгрижно крака покрай влажната зона "Стомополу"и местността "Ченгер". Само една успя да ни се усмихне докато бързаше
надолу към Приморско.
Стигаме до разклон вдясно, който показва пътя към
ретранслаторът над град Приморско. Продължаваме не обезпокоени от нищо друго само от
прелитащи ранобудни пъстроцветни пеперуди.
Около нас гора от дъб наречен "Благун" , спира погледа и дори
успява да ни покаже с цялото си величие изникнала гъба сърнела, която снимам за
спомен.
Вляво до нас табела показва, че сме стигнали до едно
отклонение на пътя за ловно стопанство „Ропотамо“. Малко след това разбираме,
че пред нас вдясно на километър и четиристотин метра се намира тракийското
скално светилище "Бегликташ".
Вляво табела показва път и дава обяснение за Лъвската глава. Скала
откъдето се открива поглед към река Ропотамо и Черно море.
Решени да стигнем до край, поемаме към "Бегликташ". Изведнъж дочуваме шумолене откъм горната
страна на пътя. Диви прасета изненадани също като нас профучават на метри от
нас. Бяхме чули за наше предупреждение, че не безопасно да се правят пешеходни разходки
там, но ние израсли в лоното на Рила, изкачили не един връх, нямаше как и защо
да се страхуваме. Странно ми се видя това стадо диви прасета. Сякаш повечето
бяха малки, а старшията или най-възрастният индивид изглеждаше като пазител.
Установили връзка помежду си, съобщили новината на водача, глиган, животните пресякоха
пътя и се спуснаха надолу към морето.
За съжаление останахме само с впечатленията, защото апаратът
ми нямаше достатъчно време да реагира на видяното.
Най-после стигаме точно в седем сутринта до табела с надпис „Бегликташ“ и погледите ни се спират
на двете камери охраняващи заключеният още неотворен павилион. Прочели, че
трябва да чакаме чак до осем и половина отварянето му сядаме да закусим на маса
с две пейки направена за почивка.
След кратък отдих поемаме пътя към голямото известно,
неизвестно. Истината беше, че бяхме идвали предишната година веднъж и скалното селище
ни виждаше за втори път.
Влизаме през Вход –ориентиран към югозапад. Той определя
главната ос изток-запад, около която са позиционирани обекти, изграждащи
светилището. Вече сме с двата крака пред
табелката „Брачно ложе“,където огромен централен камък наречен долмен е оформен като легло. Дори е
издялана „възглавница“ в източната част на ложето, което определя ориентацията
на главата към изгрева. Върху него жрецът и жрицата ритуално са представяли
свещения брак между Бога Слънце и Богинята Майка.
Погледът ни спира и така наречен „Жертвеник“, който е
снабден отгоре с издълбани малки ями в които се изливали четирите свещени течности
- вода, вино, мляко и зехтин. Освен това там са поставяли и дарове за приношения като
горски плодове, ябълки, грозде и семена. А в някои случаи и жертвени животни.
След кратка снимка
на трона –„Каменен къс с издялана в него седалка, откъдето тракийският цар-жрец
е ръководел церемониите, потегляме напред покрай свещената площадка –скална
скулптора, изобразяваща пентаграми и фалически символи, застъпващи двете
начала в Природата –мъжкото и женското. Скалните вани наречени /шарапани/,
които видяхме там са били за събиране на дъждовна вода за ритуалите.
Ето го с цялото си величие пред нас и „Голям заоблен камък“, Наречен
още „менхир“. Той е белязан с изсечена на върха му, „божествена стъпка“ на Бога
Слънце.
От табела номер седем разбираме, че пред нас е и малкия
заоблен камък, на който се намира стъпката на Богинята майка.
Преминаваме покрай „Дупките“, „Посеченият камък“, „Апостол
Таш... Взираме се и в долмена „Свещена пещера“ –класически мегалитен паметник с
две основи и плоча отгоре, който символизира утробата на Богинята майка –Земята
и в него се извършва тайнството на раждането на Хероса – героят цар и жрец,
призван да извършва подвизи. След „Раждането“ си Херосът, озарен от изгрева се
явявал под арката на Апостол Таш, посрещан от множеството поклонници.
Ето го и "Слънчевият часовник", който се е състоял някога от
шестнайсет плочи разположени около скална площадка с обелиск в центъра. Днес
едва седем от тях все още стоят на местата си. Явно някога силно
земетресение е предизвикало пропадането на първата плоча и повличането на
останалите, по примера на домино ефекта.
Вече сме пред номер тринайсет. „Лабиринт“, който се състои от система скални коридори, през които „Непосветените“ минавали в стремеж към духовна
инициация. Изборът, който трябвало да определи правилната посока, бил вляво.
Той стигал до подземното царство на Хадес –тясна цепнатина, в която избраните се спускали като върховно
изпитание. Така те повтаряли подвига на Орфей, който според легендата, слязъл в
подземния свят и с помощта на Боговете успял да се завърне.
Ето ни и накрая пред
Къщата на Оракула“ –това са останки от жреческо жилище от най-късния период на
тракийското светилище –четвърти век след Христа. Тук погледът ни спира наредени на купчинки,
кули малки камъни с листчета под тях. Написани и подписани от туристи с пожелания за здраве
и късмет на семействата им. По онова време духовният център се е преместил на
север, в залива „Света Параскева“, където в построеният манастир, култът
към Богинята майка преминал в почит към светицата Параскева, покровителка на
родилките.
От напечатания лист, от който написах по горните обяснения
разбираме, че туристически обект номер едно на България за 2017 е бил именно „Бегликташ“,който заслужава да се види.
Любопитни поемаме в посока към залива. Пътеката удобно
извива покрай многобройно срещнатите от нас долмени. Близо до нас прозира
синьото око на морето. На самия път намираме гъби. Две печурки ни гледат и се
усмихват. Билки и цвят в изобилие. Тропот на бягащи копитни показват, че гората съвсем
не е самотна. Наредени от туристи камъни показват силата на тракийското
светилище.
Намираме древен подреден с камъни кладенец за който не се
знае нищо. Все пак мисълта, че наблизо се намират руините на храма „Света Петка
Параскева“, може би подсказва, че вода са черпели именно от там.
Стигаме до залива. Вече сме на скалите откъдето се открива
поглед към морето. В далечината една самотна скала е успяла да приюти две птици,
които издават не обикновени гърлени звуци.
Успявам да ги снимам въпреки, че едва се виждат.
Вече сме долу, на пясъка пред залива. Няколко изхвърлени от
морето пластмасови празни шишета показват ума на цивилизацията ни явно стигнала, застой.
Спираме пред табела, която показва, че морския свят е до
нас. Три вида - афала, морска свиня и обикновен делфин, които живеят в черно
море.
Търсим път за нагоре. Откриваме руините на храма Света Петка
Параскева, където два надписани дървени кръста показват, че се намираме именно
там. В подножието им няколко оставени
монети съобщават, че хората идват тук да се помолят за семействата си и да
намерят щастие.
Решаваме да се върнем по същия път. Скоро подминаваме
наредения с майсторство кладенец от миналото. Настигаме група от седем души. Повечето
младежи и една единствена усмихната девойка заедно с тях. Докато те сядат на пейките под
дърветата на огромната окосена поляна, ние ги поздравяваме и ето ни, вече на изхода от "Бегликташ" –тракийското скално
светилище. Взимаме от павилиона магнити с изображения на които личи силата на
посетеното място от нас за спомен и потегляме обратно към град Приморско. По
пътя срещаме колоездачи. Да ама ние... ние пеш до „Бегликташ“ и обратно!
Спомените остават въпреки че...
Слава Богу! Кецовете на благоверната, удържаха
фронта. Нищо им нямаше. Не така мислеха обаче, краката на милата, които
отказаха следващата сутрешната си разходка покрай южния плаж на Приморско.
В.Софин
