В една ранна
утрин се събуждам друг човек. Вместо устата ми да изплюе доброто утро взе, че
се из цепи на жената с думите:
„Добър ден, Кукло!“
Засегната милата ме изгледа накриво и рече:
-Кукла е майка ти! А ти си простак!
Замислям се. Може пък и така да е, пък аз не знам.
С тази мисъл се строявам пред леглата на децата и надигам
глас като старшина в казарма:
-Ей! Вие поспаланковци! Още не сте ли станали? Мързеливци такива!
Проспахте училището...
Очаквам да скочат. Вместо това виждам дъщерята да разтваря
сънена очи и да ме гледа обвинително. После размахва пръст срещу мен и ми казва
важно:
-Днес няма да ходя на училище!
Наежих се като котарак на който са отнели мишката. Чувам се
да казвам:
-И как ще стане тази работа?!
Ще стане татко...! Ще стане! Все пак днес е събота... –отбелязва
дъщеря ми и се обръща на другата страна в леглото си без да гледа повече в
киселата ми физиономия.
Кимам с думи и към сина:
-А ти, Синковец, мързеливец, няма ли да ставаш?
-Това пък защо?! –отвръща синът ми недоумяващо. И после
чувам:
-Побъркал ли си се старче?
Аз и старец... Надух обиден бузи и пуснах една цветиста по
майка му, куклата, дето ме нарече простак. Връщам се недоволен в кухнята и
тъкмо да си пусна първото кафе за деня и закуся като хората, чувам:
-Закъсняваш!
-Какво? –обръщам се като ужилен към жена ми, която ми казва
без копромис:
-На работа си!
-Вярно ли, "МА"?! Нали било събота?!
-Петък е! Още не си вдигнал децата за училище, а знаеш да
обиждаш на „МА“ Или си забравил вече името ми Ангеле?
Замислям се. Аз Ангел ли съм, дявол ли?! Всъщност кой съм?
Нямам спомен. А виж ти, и децата ми моите собствени, кръв и
плът да ме лъжат така...
Зарязвам всичко понеже работата е с приоритет и хуквам към
спирката на Метрото. Други се оказват по чевръсти от мене. Виждам ги направо летят за работа!...
Малко закъснявам. Но
затова пък успявам да чуя първите думи изречени от устата на шефа:
-Закъсняваш Петров...
Закъсняваш! До кога ще я караш така?
-Ама нали все пак дойдох на време?! Осем часът е!
Шефът ме отрязва:
-Дори не поздравяваш... Не ти стига наглостта, че си
закъснял, с петнайсет минути, а и обиждаш с "Бе“. Сякаш ядем от едно корито?! А
всъщност аз за тебе, простако съм, господин Георгиев! Ясен ли бях!
Заеквам изплашен:
-Съвсем господине... Георгиев -оплитам конците аз. Отстрани колегите ми в офиса почнали работа се хилят.
-Какво се хилите, бе!... –парирам ги набързо аз, човекът с
прокисналата от напрежение муцуна.
-Не се смеем на теб,
Петров –отвръщат ми те.
-А на кого, бе?! Сляп ли съм?! Не виждам ли как ме зяпате...
–таралежа им се, аз.
Внезапно чувам отглас отстрани. Женски, привлекателен, секси
глас ме спъва:
-Днеска си много странен, Петров... Не си на себе си...
Гледам! Колежка... И то, каква Боже мой!
Една такава начервена, с прическа за която поетите ще
откликнат само с любов. При това съзирам и червен, искрящ маникюр и уникално деколте, в което буквално
удавям очите си, които мигат като фарове, впечатлени от щедрата ширнала се на показ, плът ...
Не ми се споменава и за късата пола, която открива небесен
простор на две крачета, които просто крещят срещу ми: „Че хвани ни смотаняко!
Какво чакаш, пенсия ли?!“
Естествено чувам притеснен не естествения си глас да
отговаря:
-Коя бяхте вие колежке, че нещо май нямам спомени за името,
Ви?!
-Петров... Петров! –обърна се тя към мен огорчена от отношението ми.
-Не помниш ли какво ми обеща?
-Какво? –питам недоумяваящ.
-Обеща да зарежеш жена си, мърлата и да вземеш мен,
куклата...
Хм... ! Я виж ти! Откритие! Значи това е куклата, а
жената...
В бързината след ставане сутрин стават грешки. Още не
отворил очи, бях пропял“ „Кукло!“
Май е права жената да ме титулува с „простак“. Вярно, но
после се сети и ми каза:“Ангеле!“.
Мислех, че се познавам, а всъщност се оказвам друг човек. Съвсем
непознат. Кой ли съм аз?!
Започвам отстъплението с колежката:
-Виж какво Мими! Казах ти, че ще стане работата, но нали
знаеш... тя, бързата е срам за майстора?!
-Не ме мимосвай Петров! Не ме мимосвай, нито баламосвай! При
това съм Магдалена, а не Мими... Или пък вече си хванал друга, а?!
Да! Така е като остарявам. Явно вместо да кажа Маги, се из цепвам с „Мими!“ –минава мисъл през мен.
Врътвам се и мълчешком почвам работа. Вкисвам допълнително.
Едва изчаквам да свърши деня и после се втурвам като хала в
кварталната кръчма. Удрям две ракии за да успокоя топката. Може повече да са
били, не помня... Едва примъквам крака пред дома си. Жената ме среща на вратата
с думите:
-А сети ли се да се прибереш пияницо? Сети ли се?!
-Какво пък толкова е станало? Като съм дръпнал две ракии, „Ма“?!
Обидена жената ме парира:
-Докато ти си пиеше ракията, „БЕ“... Докато ти си я пиеше...
Синът ти се сбил с някакви на улицата.
-И какво? –чувам се да питам с надебелял от алкохола език.
-Набил ги!
-Браво на детето! Аз го научих! –похвалвам се аз, пред жената.
-Ти хубаво си го научил, затова сега е в ареста на
полицейското управление.. А ти мизернико, трябва да му платиш гаранцията за
излизане...
Отстъпвам примирен от дочутата току що обида срещу мен:
-Добре де... Ще платя! Все пак кръвта вода не става, син ми
е...
-Хубаво, но това не е всичко! –осведомява ме жената все още
ядосана.
-Какво пък друго е станало?! –питам удивен и чувам:
-Дъщеря ти...
-Какво за нея? И тя ли се е сбила с някого?
-Не е била на училище. Класната и госпожа Павлова се обади
по телефона. Иска да те види!
-Защо и е да ми види?! Нали си има мъж?! –казвам аз и
намигам свойски на жената, но това не минава и тя ми изкрещява любимото:
-Простак! Иска да говори с теб за поведението на дъщеря
ти...
-Добре де! Още утре ще отскоча!- обещавам аз, само да
ме пуснат през вратата.
-Утре е събота. Ще отидеш в понеделник! Да не забравиш!-
реди ми заповед след заповед жената. После ми си усмихва щастието, защото все
пак успявам да си вляза вкъщи и преди да си легна рецитирам вдъхновен от изпития алкохол:
„Едва се добирам до леглото
само то, единствено горкото
мисли ми наистина доброто...!
Всички други виждат в мене злото...
Пък аз, на самичък у живото,
влача си навсякъде, теглото!...
В.Софин
