Без данъци за Гюро -"Историите на Гюро"

                                          

        В наше село дето някои му викат на галено, Ливадово, а то си е Ливадово нашият герой Гюро отново се прославил. Решил, че и той може като някои в държавата да не плаща данъци.

„Нека плащат будалите!“ –мислил и го измислил, той. Звъннал по телефона на съседа Насо:

-Ало, комши!

-Захар или сол, ще искаш Гюро? – веднага откликнал Насо като си мислел, че ще му искат нещо.

-За друго ще те молим, Насо... За друго!

-И що е станало? –не издържал на любопитството си Насо.

-Ти само слушай и трай! –издал заповед, Гюро и почнал:

-Ей! Вие, вие дето се ослушвате... Чувате ли ме?

-Чувам те, Гюро, как да не те чувам?! –откликнал на момента, Насо.

-Не ти, бе! Идиот! –ядосал се ливадовецът, Гюро.

-А кой?

-Тия дето подслушват телефонните линии...

-И оти ги подслушват Гюро?

-Трай и мълчи, бе бунак! Нали ти наредих!

-Да, рече ми, ама аз...- не довършил думите си Насо, защото Гюро му креснал:

-Млък! И така... Слушайте! Думата ми е за Вас дето сега подслушвате моята телефонна линия... Мое много да искате, мое и на рамото ми да ревете, ама акциз за домашната ракия, нема да ви дам!...

И водата от кладенецо у дворо си е само моя! И за нея нема да ви дам нищо! Боклука си го изкарвам сам на депото за отпадъци. Не чакайте от мене и тоя данък да платим.

Тука нервите на Насо не издържали и се обадил:

-Ай де бе! Спри се за малко, Гюро! А ще платиш ли за нещо данък?

-Телефоно! Само него. Не за друго, а за да моем да се оплаквам на подслушвачите по-всяко време. Нека знаят, че Гюро и петак няма да даде на бирниците на държавата!

-Ще те арестуват, Гюро!

-Нека посмеят само! Нека! Сами ще се издадат, Насо...

-И как ще стане тая работа, Гюро?

-Лесно. Ако не подслушват телефонните линии, нема как да узнаят, че не плащам данъци. Но ако все пак подслушват нека знаят, че сами ще ми паднат в ръчичките...

-Да бе! Ще дойдат да ти сложат белезниците, Гюро. Ще те закопчаят като престъпник.

-Да бе... Гюро да не е глупак. Имам права и ще ги осъдя в Страсбург. Който ги е дал под съд, всеки е спечелил нещо у нас. Оти и Гюро да не вземе пари?! Нека подслушват, нали ги каня, Насо?

-Ама така не може, Гюро! Това не е правилно!

-А виж и тука грешиш... Може и още как! Щом големите „риби“ не плащат данъци, то и ние маленките, „лешанки“ също нема да дадем и лев...

Щом подслушват, значи знаят...

-Що знаят Гюро!

-Че рибата се умирисва от главата, а не от опашката, Насо...

Нищо не му станало, ясно на съседа, подвоумил се па затворил телефона. Току виж и него подслушали. А и в днешно време може и да не си виновен, но ще те арестуват за съучастие. А на ливадовецът Насо никак не му се искало да лежи в затвора. Все пак той бил от тези хора, които чинно си плащат данъците и даже дават и по някой лев отгоре... Не за друго, а за да не ги закачат...

В. Софин  

Гюро бизнесмен -"Историите на Гюро"

      Гюро и Насо от село Ливадово седели на бира в кръчмата. По повод събитията в страната на масата им се развихрил интересен диалог. След първата бира, Насо поръчал втора и се почнало.

-Виж какво става в държавата, Насо? –обърнал се Гюро към комшията.

-Какво може?! Кошер!

-Кошер я! Всеки умен прави бизнес.

-Извинявай, Гюро, ама последната дума... Така де! Що значи?

-Работа, Насо, много работа... Не видиш ли, че почти всеки у наше село търка билетчета от лотарията?

-И какво? Печели ли, някой?

-Трънки! Печели бизнесменът. Само той и никой друг! Та по тоя повод те извиках тука у кръчмата да черпиш и не са това, а защото съм намислил да ставам бизнесмен.

-Какво? Биз...снес...Не разбрах!

-Прост си затова. Виж ме мене, ще направя и аз лотария с билетчета. Нека търкат, тука у Ливадово и да мислят, че печелят.

-Ама Гюро... Това законно ли е?

-Кой ти гледа  у законо днес, Насо. Всеки гледа само у парите..

-Всеки?

-Всеки я! Но печели само най- умният и хитрият.

-Че ти ли си най-хитрия! – засмял се подигравателно, Насо.

-Смей се ти, смей се! Последен ще се смея аз, когато броя паричките.. Ами ти бе! -обърнал се подигравателно към съседа си и Гюро. - Виж се пише се голям ливадовец, а не знае що е бизнес...

-А ти откъде знаеш за това бе, Гюро?

-Знам я... Оти гледам телевизията... Слушам там говорят за плурализъм, дебати, пиар и...

-Стига, достатъчно Гюро! Не ми пълни главата с глупости!

-Хубаво, ама това не са глупости, щом печелят. Това си е политика, Насо!

-Е на мене си ми е добре тука на село –казал Насо и поръчал по още една бира, защото му се видял интересен разговорът.

Гюро от своя страна се усмихнал презрително към съседа си и като засукал с пръсти мустак, отвърнал:

-Може и да ти е хубаво. Може! Ама и тука, глупако на село се иска ум.

Да вземем например водата ти у дворо... Кладенецо дето го копа, лани...

-И що?

-Купуваш лиценз, даваш рушвет, и почваш да продаваш водата като минерална...

-Това не е ли измама?

-Докато се усетят ще си натрупал състояние, глупако!

Този път Насо не могъл да преглътне обидата, а станал и без повече да приказва се изсулил към вратата. Стигнал го гласът на Гюро:

-А сметката бе, Насо? Сметката? Кой ще плаща бирата?

-Плати я ти, Гюро! Нали ще ставаш бизнесмен! Така де, пари лесно се не дават, но ако си хитрец, както твърдиш ще знаеш как да си ги върнеш. –усмихнал се Насо и затворил вратата на кръчмата след себе си, без да слуша повече воплите на комшията, който нямало къде да ходи и платил изпитите от двамата, бири.

В.Софин.  

НОВ СТАНДАРТ

По нов стандарт сега е модно:

Всичко Европейско сгодно

от чужбина евтино и благородно

да се внася  за народа, неизгодно!

Деликатесът палмов, сирене,

Месото крехко, двадесетгодишно...

Напливът голям е в търсене,

да се ядосваме станало - излишно!

В.Софин

Нима е трудно?!

                                                 

Нима е трудно да обичаш -

погледът да гали върховете?

Свеж въздуха да дишаш,

докато катериш, страховете?!

Нима е трудно да се връщаш

в бащиния дом на прага...?

Остаряла майка да прегръщаш,

а в очите ти да има влага...?

Нима е трудно да преглъщаш

усмивката на непознати хора?

С поздрав мил да ги обгръщаш

да бъдеш стожер, тяхната опора?

Нима е трудно да се радваш

на малките неща в полето?

Защо е нужно да избягваш

порива на блясъка в морето?

Нима е трудно да повярваш,

че любовта е нашата голгота?

Да си човечен, да раздаваш -

творец да бъдеш на живота?

В.Софин 

ВРАТАТА

        Останала отдавна в миналото вратата изскърца протяжно. Най после се беше намерил някой да я отвори отново за живот. Пантите и  не бяха яли грес от години. И ето, че сега зееше широко отворена.

Донякъде се чудеше, че никой още не пристъпва прага и, който бе събрал прах от времето. С ярко любопитство с песен на уста вътре се вмъкна разгорещен, вятърът. Погледна в стаята. Вмъкна рошавата си вятърничава глава в печката. Издуха старата пепел от там. Вдигна я във въздуха. Поигра си с нея и отегчен се оттегли към масата, откъдето го наблюдаваше чиния с отдавна засъхнали остатъци. Преди да я блъсне и разбие на пода, успя да свали двата изгнили стола наблюдаващи безучастно ставащото.

Когато никой не погледна и не заклейми действията му, а и нямаше кой да му обърне внимание , обезкуражен и самотен, вятърът си тръгна. На изпроводяк единствено вратата се осмели да го поздрави протяжно, докато  скърцаше с не смазаните си отдавна панти. Вятърът дочу молбата и да не я оставя сама, но не се върна. Само се изсмя на чувствата и. После зает да гони прашинки в полето се оттегли към планината, която си оставаше неговия истински дом.

Устояла на времето, но вече почти изгнила, Вратата изскърца за последно и после ръждясалите остарели, панти я пуснаха на свобода. Докато падаше хвърли поглед с копнеж към планината и върховете, където имаха среща, слънцето, небето и вятъра.

   Докато рухваше долу с последен протяжен стон я посрещна, развеселен и вечно дебнещ всеки, Прахът. Той я приветства в обятията си. Последните, които имаше за всеки паднал в небитието му. Когато всичко  свърши, някъде  в друг град вече се раждаше нова врата. Врата, която имаше своето бъдеще. Тя не знаеше нищо за живота. Не подозираше какво я чака.  Любопитно се огледа в новия си дом. Усети децата, които я отваряха и после забравяха да я затворят. Почувства почти приятните галения на домакинята, когато я чистеше. Разбра и за грубото отношение на стопанина, който пиян понякога с ритник вечер я отваряше.

   Усети всичко това и  разбра, че живота колкото и лесен да изглеждаше отстрани, все пак бе толкова сложен, че и писателка да се бе родила Вратата, трудно би описала ставащото, днес.

Свят на вятър, слънце и блясък от звездите...! 

 В.Софин

Чаровни очи

                                                           

С усмивка, която им личи

чаровни женските очи

пълнят мъжките мечти

с език, който не мълчи!

И няма нищо възвисено.

Липсват даже планини...

Когато очите откровено,

с любов ни връщат в младини!

В.Софин  

Ти байко си "издухал"!

             Помня времето, когато да се обърнеш към по възрастен дори само по име, звучеше като обида. Имаше господин, госпожо. Девети септември роди, другарю, другарко. После отново минахме към господин и госпожо, за да достигнем днес в блатото на „уважението“.

Лельо, чичо, стринко, лелинчо... Вече са отживелици. Дори майко и татко са заменени със Стоимен и Ганка сякаш не са родители, а едва ли някакви непознати от улицата. Жаргонът уличният изпълзя от сенките и си превърна в бич за обикновените все още четящи хора.

Завчера чувам:

-Гледай си в краката   ,,Хахо“ –поздрави ме момче за което някога по възрастните, казваха, че  още жълтото  му личи по устата.

     Бях се осмелил да го погледна в очите. Отвърнах му в тон:

-Гледам си и в краката, Хахо.

Пламна сякаш му бях ударил плесница.

 -За к,ъв се мислиш, бе? Ти байко си издухал...

Е, може и да съм „издухал“, в предвид оределите ми побелели от времето коси. Всеки рано или късно ,,изкуква", но на годините ми е разрешено, а на жълтите му уста, дали?

Разгеле боят ми се размина само и само за да установя, че и хора, които ме познават се държат по същия начин.

Без да съм с наострени от внимание уши чувам по съседски през оградата:

-„Оу“! Вържи си песо, оти не отговарам, ако прехвърлим моите у дворо ти!

Вече съм „Оу“, а същият не е ли и той. Няма име изгубил го е, защото вече не знае да говори. Или жаргонът се е променил до такава степен, че вече ще започнем със знаци да общуваме по между си. Все пак думите имат свойството да обиждат. А парчетата керемиди в двора и половинките от тухла  говорят за възпитание на чувствата.

        Става ми ясно, че системата такава каквато я създадоха е  „издухала“. Няма как да не е. Щом има хора, които не плащат данъци, други пък, вършат престъпления и не лежат в затвора. Учениците обиждат възрастните, учителите, майките. Законите ги има, а цари беззаконие. На улиците всеки ден се води война. Убиват, грабят, изнасилват...

     Все по често идват в мене, мисли. Ами ние вече сме готови. Не се понасяме ще се избием по между си. И кой мислите ще е щастлив? Дали Европа или „приятелите“ от Америка. Или мигрантите, които превземат вече бащините  земи. Територия подчинена с ликвидирана икономика, удобно присвоена. Все пак от тук минават пътищата и се строят магистрали, нали?

А културата? Останахме и без нея! Години, години са минали. За да се върнем отново назад, но преди поне имаше уважение на улицата. Днес какво има? Завист, алчност, измама и фалш!

Дали някога ще ги стигнем? Виждам, че вече сме стигнали до „ОУ“! Стигнали и пристигнали в „Хахо“!
В.Софин