Трима на връх Шатър без да се смята джиесемът в джоба
Когато често сънуваш планината и чуваш гласа ѝ, няма как да не откликнеш,
приятел!
Така и моя милост скимтя недоволно цял месец август вкъщи или на работа,
докато не узря в мен решението -31август. Последния ден на слънчев, август…
Връх Шатър ме очакваше някъде там в Рила планина. Не устоявам на повика му
и тръгвам…
Въпреки, че два пъти вече бях стъпвал на върха със сина ми Боян, нещо сякаш
ме изгаряше отвътре…
На молбите ми за компания откликна единствено, цифровият ми апарат за
снимки, раницата, мой верен другар и джиесемът ми, който понякога е в повече
тежест отколкото, помощ. И тук откривам, че и аз самият без да искам или
напротив също съм в сценария на планината.
В крайна сметка решително тегля
чертата и правя подготовката още в понеделник вечерта. Докато батерията на
цифровият ми апарат закусваше зареждане, нейна милост скучаещата, изоставена от
последното приключение на сина ми Боян, раница ме чакаше с нетърпение. Чул
молбите ѝ вмъквам вътре в гладния ѝ търбух дебела фланела на изчакване студено
време в планината. Задължително мушкам двестаграмка. Домашна ракия за вътрешна
и не дай си боже за външна употреба.
Готовността ми във вторник ми подсказа, че трябва да мина през денонощния
магазин преди да се озова на спирката за автобуса за Боровец.
Взимам хляб, наденица задължително македонска, студен чай, литър и половина
минерална вода, петстотин грама Пепси Кола и четири шоколадови вафли за енергия
по пътя.
Точно в осем и трийсет сутринта
успявам да кача в автобуса не само раницата, цифровия апарат и джиесемът ми, но
и самият себе си само, забележете срещу скромната сума от един лев.
По пътя освен моята маска се
качват по спирките и други. Разговорът, който повеждат с фъфлене през плата затулящ
устите естествено е за ковид кризата и нищо друго. Не изтърпявам и запушвам с
две ръце ушите на Раницата си. Така де. Тя не е свикнала да слуша за проблемите
на хората. Защо и тя да се тормози.
Всъщност обещавам си докато съм в лоното на прекрасната Рила планина да не
мисля за друго, освен за връх Шатър и Саръгьолските езера, които ме чакат знам
си аз, горе, където ветровете си дават срещи.
На Боровец работещ се оказва само четири седалковия лифт. Взимам билет,
като се осведомявам в колко часът е последното качване за обратното слизане. Отговорът,
8,20ч. ме удовлетворява напълно.
Качвам раницата на лифта и потеглям нагоре като следя с едно око двамата
пътници качили се пред мен. Оказват се две жени тръгнали за боровинки. Това го
разбирам естествено горе на последна спирка, където заедно с Раницата тръгваме
уверено по пътя към връх Шатър.
Много скоро настигам трима. Мъж, жена и дете на около дванайсет години.
Поздравяваме се взаимно не само с усмивка, но и с глас любезен за късмет и чудесно
изживяване в планината. Оставям ги след себе си и вече съм на разклона. Тук
пътищата се делят. Вляво указателна табелка показва посоката към хижа Чакър
Войвода и Ситняковският дворец. А точно пред очите ми направо табелата показва
пътя към хижа Мусала. Тръгвам по него.
Предстои ми стръмно изкачване, придружено с препятствия. Няколко нападали
на самата пътека смърчове спират за момент устрема на раницата задъхваща се на
гърба ми. Къде с ниско провиране, къде със заобикаляне някак си успяваме и
двамата да се измъкнем от горския кошмар.
Вече нагоре на места вдясно се вижда отсреща връх Ястребец 2369м. И няма
как иначе да е, когато небето синее и липсват облаци. Затова тук на помощ в работа
влиза другият ми придружител, цифровият ми апарат. Със задоволство хваща в
далечината видима, Витоша планина, град Самоков и язовир Искър. Не пропуска да
снима и Ястребец. Залисан в гледки дочувам птича песен…
Всъщност не. Някой ме следва по-петите. Мелодията, която прониква в ушите
ми се оказва позната от филма „Кръстникът“ Мисля си, сега ако се появеше и
самият Марлон Брандо, нямаше пак да се учудя.
Всъщност на пътеката изниква малък транзистор, държан в гола ръка, която го
държи видимо здраво. Веднага след него пристъпва уверено Аполон. Тоест
собственика на ръката, облечен с бяла брада и дълга коса в същия цвят. Дядо
Коледа ли?
Всъщност не. Цялото облекло на Аполон се оказва единствено бански костюм и
малка чантичка преметната през рамо. Заподозрях, че вътре в нея се намират в
заслужена почивка дрехите му…
Поздравяваме се с усмивка като той ми пожелава здраве и късмет, а пък аз се
сетих само да го омилостивя с лек път напреде му.
Най-после успявам да стигна до разклона на пътят. От тук направо пред себе
си виждам в далечината първата ми цел, връх Шатър -2495,1м. надморска височина.
Вляво ме гледа пътеката към хижа „Чакър войвода“.
Видяла колебанието ми раницата упорита в действията си ме сръга да вървя
нагоре към връх Шатър. Освен часовника на ръката ми, смущаващ мисълта ми за
времето, срещам и не откъснати сини боровинки, с които хващам приятен вкус в
устата. Много скоро чувам учестено
дишане след себе си. Освен, че пред мен се материализира жена на средна възраст
с раница по голяма от моята виждам и естествената и руса коса, с която вятъра
си играе на шикалки.
Хм! Решително спирам снимането и се устремявам напред по пътеката. Така де,
няма да се предам пред жена. Но много скоро оставям назад тая мисъл и спирам за
глътка вода. Какво пък толкова. Щом бърза, нека минава пред мен. Изчаквам я
само за да я поздравя и да видя усмивката ѝ. Оказва се чужденка. Моето добър
ден и здравей прозвуча на чист български, но в отговор дочувам нещо друго… Май
по скоро английска реч при това самотна лодка в планината. Хм! Странно нещо сме
хората. Всеки прави това, което му подсказва сърцето. Всеки търси свой собствен
път. Така както аз бях тръгнал самичък само с раницата си, така и чужденката
самичка. Изпращам я с поглед докато тя се скрива зад завоя на каменистата вече
станала, пътека. Близо съм! Усещам го как мирише. На връх и не на кой да е а на
моя желан в тоя ден за покоряване връх Шатър…
Намирам се в подножието му. Но преди да го почна, преди да го изплаша със
себе си горе се озовавам в нова среща на планинската пътека. Пред очите ми се
показва първом, малко любопитно кученце със звънче на гушата водено за каишка,
която държи младо момче, а зад него пристъпва внимателно с щеки в ръка,
възрастна дама. Освен традиционната усмивка и поздрава, който разменяме аз
внезапно сетил се нещо, казвам с въздишка:
-Бубец! -имайки впредвид кученцето за момента.
В отговор чувам:
-Какво? Какво? -обажда се младежът гледащ право в мен.
-Нищо особено… -чувам се да казвам. Просто кученце, Бубец, който ми напомни
за моя някогашен приятел Бъки…
Изпращам ги с поглед докато те се смъкват надолу по пътя за лифта, а аз намирам
пролука в клека и скоро съм пред паметника… Всъщност каменна пирамида с голяма
височина. Поглеждам по нагоре, където сияе все още самотен връх Шатър и се
усмихвам Първата цел е пред мен. Изкачвам го на един дъх. Часът 11,30 показва,
че часовникът ми навреме е успял да ме
подкрепи по пътя. Посреща ме същата атмосфера, която бях заварил и при
предишните си две изкачвания. Празен почти изтлял от времето дървен кол; бетониран камък, квадратен с почти изтрита на
него зелена боя, която е показвала височината, кота 2495,1м; три сътворени от
човешка ръка пирамидки също от камъни показваха величието на върха. Гледките са
уникални при ясно време. От тук виждам най-долното Сарьгьолско езеро и почти
пресъхналото по- нагоре малко; връх Дено, Ястребец, Витоша, Самоков, язовир
Искър и поляната, от която снимах на идване. Поглед към Кози връх в посоката на
хижа „Заврачица и още и още… Пълен поглед с красоти от Рила:
Връх Шатър е
висок 2495 метра и е разположен в Мусаленския дял на Източна Рила. Върха
представлява почти идеален конус, откъдето идва и името му (шатра) и дори
старото му име (Чадъртепе) илюстрира формата му. Склоновете на върха са покрити
с големи изветрели скални късове и скални участъци. От най-високата точка се
разкрива впечатляваща панорама към околните върхове, включително към някои от най-рядко
достъпните, отвъд долината на река Марица, като Мусличал. В подножието на върха
блестят Саръгьолските (Жълтите) езера - малък циркус сгушен между клековете,
отвъд който се издига един от гигантите на Рила - връх Дено (2790 м).
Тук съм отново с помощта на цифровия апарат. Правя
запомнящи се снимки на които хващам и Раницата. Така де. С моя помощ и тя
милата успя да се качи на върха. Омаян от толкова гледки времето минава бързо.
Оставам тук точно половин час в който освен глътка ракия хапвам и една от вафлите
за сила и подкрепа.
В дванайсет тръгвам отново. Не бива да ги карам да ме
чакат. Саръгьолските или наречени още жълти езера, но с прекрасни сини очи…
В.Софин
