Обичах я! Жадувах през цялото време за нея.
Тръпнех, вечер, когато се прибирах след работа... Нетърпелив отключвах входната
врата на апартамента си, и влизах... Тя ме чакаше, спокойна, вътре... Радваше
се, че ме вижда. Усещах как ме гали усмивката и... Протягах ръце да я стигна...
Жадувах да я прегърна...! Исках да пия от нея без умора...! Въпреки това тялото
ми подчинено на законите на физиката, заспиваше... Сънувах я легнала до мене.
Изцяло моя! Въпреки всичко и тя, ме предаде. Както спомена, който идва у всеки
от нас и си отива без време. Въпреки красивия порив на мислите ни, които искат
да го запазят, завинаги.
След грубата намеса
на настанили се млади хора до моя апартамент, тя се уплаши. Избяга! Вечер не ме
посрещаше с галещата си усмивка. Не ме топлеше милоу през дългите зимни,
месеци... Дори сутрин не ме целуваше, когато тръгвах унил на работа... Прозорците
към улицата, които стояха затворени като стражи и я пазеха за мен, не успяха да
спрат бягството и... Стоях буден през нощите и плачех...!
Ушите ми кънтяха!
Главата ми се пръскаше...! ТИШИНАТА, моята спътница в живота...! В моя дом,
моята крепост... Вече я нямаше...! Избухналата
мина в главата ми, ликвидира спомена за нея. Доволен в действията си към мен
пристъпи, не въздържания и нагъл до безбожие ШУМЪТ, който уби изцяло,
необикновената ми любов. Тишината, която вечер, припадаше от умиление до мен в
мрака и галеше сънят ми с чувства изчезна, сякаш не съществувала....
А някъде отвън, на перваза
на моя тъжен дом, весело, гукаше двойка млади гълъби, които посрещаха новия ден
с откровение...! Откровение, което вече, нямах...!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар