Шарен свят

                  Да си кажем правичката... Шарен свят...! Слушайте и черпете, ако ви хареше историята де...! Моята! След тия встъпителни думи отпивам жадно от чашата пред мене, наливам нова порция ракия и почвам:  

 Понеже съм селски патриот, знам как да пия и се забавлявам преди празниците на Коледа. С двама авери/приятели/ се забихме у кръчмата да пием по-едно. Много скоро обаче, така здраво ни се допи, че решихме с моята стара бричка, да отскочим, не къде да е, а чак до Кюстендил. За целта трябваше да заредим, гориво. Пътьом при нас у купето, стария раздрънкан касетофон се опита да глътне лентата на най- убавото место: „Да пиемо!“. Опитах се с една ръка да оправя нещата, но докато зяпах в касетката съм забравил, че пътя има и завой. Гледам пред мене стена. Не каква да е а, купчина тухли. Кой по-дяволите ги бе турнал там и днеска още не знам!?

    Време за реагиране, нямаше. Реших да мина направо. Да не губя време. Някакви си парчета само, нямаше как да спрат устрема ми за пиене.  За да не обезпокоя двамата авери до мене, които се опитваха да изпразнят ракиеното шише, настъпих газта и оп-па...! Право у тухлите. На Ванчо му падна, ченето, на Ганчо  главата се тресна в тавана и едва не го проби, но оцеляхме.

-Кво стана бе? –попита Ванчо, докато си търсеше държавните зъби под седалката на колата.

-Кво мое! –отвърнах му. Не видиш ли, че ти падна шишето.А беше мой ред да дръпна от него...!

След кратък размисъл и напън от наша страна, изправихме донякъде изкривената брония на колата и почти омърлушени поехме към бензиностанцията у края на градо.

Гледам там, нема никой! А и полицаите, които дремеха наблизо  у  колата си, почти не видех. Палим москвичо и оп-па, пак у другио край на градо. Там обаче, ми рекоха, че на предишното място, където бех, се зарежда нощно време. А бе вече десет часа, вечерта. Ядосан запалих пак, автомобила и се върнах обратно, като почти допрях муцуната на возилото си до колата на пазвантите. Полицаите или не ме видеха като мен или пък си имаха по-важни неща за решаване. Излизам и дерем високо гърло:

-Ей бензинджията бе! Дека си? Да не спиш, бе? Я ставай, че ми требе гориво!

От некъде отзад от барака у темното, нали се не видеше, пущината се появи едно младо, голобрадо момче. Погледна ме и вместо да зареди с готовност, пустото предателче, изтича при пазвантите, чукна на прозорчето на колата им, и ги събуди с думите:

-Вижте го тоя! Как се е на смукал... Едва се държи на краката!

   Предаде ме гнидата, но на мен не ми пукаше и без това... Грабвам маркучо и зареждам. Че като из скокнаха от полицейскатакола двамата бранители на реда и ми викат:

-Гражданино дайте си документите за проверка!

Е па щом им требат, оти да не им ги дам. –мисла аз.

-На ви ги...! –викам и хвърлям книжката. Она взе,че полетя и перна първия по- правио нос.

-Ти какво бе! Опитваш се да ме убиеш ли! –почти ми изплака у лицето, полицаят.

-Не! Просто нали видиш, че зареждам гориво! -опитах се , да смекча избягалото му чувство за хумор.

Това не помогна. Арестуваха само мене и ме карат у болницата. Там докторо като ме огледа от глава до пети, се спре пред мене и после се из цепи с думите:

-Ти си много пиян бе! Я се завърти кръгом! –опита се он, да ме действа. Питам го:

-Налево или десно, докторе? –он отвръща, че нема значение.

-Е щом нема значение, викам му, нема да се въртим! Току виж съм паднал... После нема кой да ме дигне!

-Седни тука на стола да извадим малко кръв за изследване! –посочи ми стол след това, докторът. Седнах и той даже без да се замисли, че боли ме убоде с иглата у вената. Гледам и се чудим... Вместо кръв тече, нещо бело...! Сигурно е от мастиката тая вечер мисла аз, но след малко от некъде и кръвчица капна, малко. Толкова колкото да ми кажат за промилите в нея... Алкохолните де... Преспах у аресто на управлението. На другио ден ме водат у съдо. Там една мила, почти млада съдйка повдигна впечатлено очила към мене и ми вика:

-Ти къде беше тръгнал снощи пиян при това с толкова много промили алкохол в кръвта?

Сетих се, че съм у съдо и питам, вместо да дам отговор:

-Истината ли да кажем, госпожо съдия или да излажем?

Почти засегната съдийката ме предупреди, че иска да чуе единствено и само истината. Така съм щял да си спечеля смекчаващи вината обстоятелства.

-Е па, често да си кажем... Правичката... Бех тръгнал да се допием... –издумах аз и премляснах ожаднял, внезапно, отново.

 От изумление очилата на съдийката тупнаха впечатлени и те, пред нея. Ядосана и почти сащисана от моя отговор, ревна силно в ушите ми, та чак ги проглуши:

-Моля...!!!

-Нема какво да ми се молите госпожо! –отвърнах. Така беше! Бех тръгнал на Кюстендил с едни авери за ракия... Коледа е все пак!
  Гледам тия у залата прихнаха. Що се хилят бе. Аз им думам истината , а те: „Хи, Хи , Хи!“ Големи яйца! Голем майтап.

След като наложи очилата върху непослушния си крив нос и залата се успокои, съдийката искаше да ми даде трийсе дена арест, глоба и отнемане на книжката. Я и трийсе дена. Как пък не... Намалих ги на пет!

     Нали у пусто село, съм единственио провосбособен тракторист! Кой ке оре после? Земах се у ръце... Разтичах се. Зех извинителна бележка. Две при това. Едната мушнах на съдийката и очилата и пак падная. Другата се опитах да профукам пред полицаите, ама те пак, не ми дадоха книжката...Много важно! На село некой знае, дали имам такава или не... Добре, че съм ангажиран и с пощата. Зех първи писмото, пратено от полицията. Прочетох го. Там пишеше, че съм с отнети права и без книжка. Драснах му клечката и облекчен забелязах как изгоря, тържествено и с пламък...

Сега на пролет, мисла като изядем втасалото зеле и изпием ракията, пак, че орем... Нема кой друг...

 След тия думи изречени патриотично от мене в кръчмата на градо, където бех канен на гости, получих не само аплодисменти, които прозвучаха сухо в стомаха ми, но и бутилка ракия за из по-път. Как да не я разправям историята де... Но у наше село, все пак не бива да я знаят... Истината! Оти като нищо, че си останат без тракторист. А сега да ви видим! Горе пуни, дигнете чашите и наздраве за празниците!

В.СОФИН