Невероятният Талант!

       Измъкнал тяло на терасата под внимателно то наблюдение на първите топли пролетни лъчи на слънцето зяпам в двора. Гледам и се удивлявам на действията на един талант. Уникален!

Каквото и да правя аз, каквито и действия да предприема, бледнея пред него. Чувствам се засрамен от безнадежността си.

Току що го видях, да рисува на сградата. Вместо четка ползва новаторство. Вдигнал въодушевен крак рисува в жълто Пролетта. Вместо листа в зелено показали чувства, той показва дъжд. Възможно е мисля си, вятърът от пустинята Сахара да е домъкнал песъчинки и затова е жълтото. Талантът се завъртя видял притеснената ми учудена физиономия и ми се усмихна. Правеше го неоценимо. Такава грация, изящество на пристъпване... Уникална по-нищо несравнима усмивка!

Докато се мъчех от терасата да проумея какво точно иска да ми каже с нея, талантът се завъртя край вратата на гаража ми и започна... Не, не да рисува! Започна да пише гадината... При това пак в жълто. Откъде беше намерил толкова много мастило, и то в такъв цвят? Талант наистина, неоценим!

    Отдалеч от терасата, на която ме галеше Слънцето, не разбрах какво точно е създал, но мисля си, може би бе сътворил стих за Пролетта, оцветен в жълто. Как да не му се възхищавам, Треперя от мисълта да го изгубя като приятел. Талантът в двора придава на къщата ми неувяхваща палитра от идеи... Толкова много! Следя го с поглед. Усмихвайки се под мустак, Талантът се завъртя край двете ми домашни котки също излезли вън да се порадват на врабчетата щъкащи край тях. С вечната си талантлива усмивка и без да вдига настъпателно крак, необикновеният Талант завъртя приятелски, неизвестно откъде, изникнала опашка. Със сигурност искаше да привлече моите котараци Тошко и Синковецът, към изкуството си да създават и те чувства.

    Уви! Не разбрали идеите му те, извиха гръбнаци в плашеща дъга, и се озъбиха на колоритния Талант.

  Като мълния внезапна, минаха няколко мисли през мозъка ми очарован от видяното, създавано на двора:

"Виж ги ти. Нищо не разбират от изкуство. А може би ги мързи. Едва ли. Врабчетата отстрани ровещи в градината ми, със сигурност са по интересни от един уникален, домашен талант."

    Бъки а това беше той именно, моето куче, ме погледна с неразбиращ поглед. После се отдалечи от неуките мързеливи котки, пъхна влажната си муцуна в канчето с вода и зареди батериите в стомаха си. Много скоро го видях да тича отново въодушевен от нещо. Спря се до най-близката стена на дома ми, вдигна крак и започна да рисува в любимото си жълто.

-И това ако не е талант! –прозвучаха няколко мои думи, усетили и те видяното.

   В знак на съгласие чул гласът ми Бъки излая и ми се ухили мило, отдолу в двора, където създаваше своето неоценено от никого, изкуство.

В.Софин