Въпреки, че не
бях го виждал от двайсет и пет години, веднага го познах. Не, че ми се
искаше.... Но ето, че сега го виждах пред мен и се чувствах смутен. Изминалото
време никак не го беше променило. Нямаше бръчките, които белязаха лицето ми със
старостта. Не видях и сълзи в очите му.
Моите, горките сълзяха постоянно и при това с очила.
Дори чарът на усмивката му беше същият непроменен, гальовен
и предизвикващ вулкан от чувства в жените, които го виждаха. Моят отдавна си
беше отишъл. Кимаше на залез. Очакваше да изчезне напълно примирен от времето,
което краде от младостта на всички нас.
Взрях се в гъстите
кичури на косата му, които ме гледаха щастливо щръкнали под шапката и изпитах
завист, за моите отдавна окапали. Времето, което течеше неуморно за мен в тези
изминали двайсет и пет години ме убиваше бавно и без жал.
Знаех си, мислех, че
в тоя живот всичко се променя. Да, но той си оставаше все същият... Непроменен
в сив елегантен костюм остарял за днешната мода вярно, но красив по своему.
Вратовръзката която бях забравил как изглеждаше,
пасваше идеално на облеклото му, а коремът, прибран като на млад войник. Моят отпуснат
на свобода продължаваше и продължава, да ме тормози и днес.
Видях и светло
синята му риза, която изглеждаше сякаш току що облечена... Моята на петна и със
скъсани копчета, които едва удържаха наедрелият торс на тялото ми.
Изпитах ревност. Къде бях аз, къде се намираше той!?
За него времето беше спряло завинаги, а моето почти изтекло
от пясъчния часовник.
И гледай го, как ме следеше, направо ме убиваше с погледа и
усмивката си...
Портретът, а това наистина беше моя забравен на тавана
портрет, ме гледаше и ми се присмиваше за времето, което бе изминало
окончателно за мен.
Не бях успял да се запазя... Има си хас, никой не може да
пребори времето. Единствено портретът останал от миналото, който показваше
запечатана, съхранена младостта. Някога, когато любовта, беше всичко, отношенията
прилични, а тялото, тялото опънато като струна, готово за нови приключения...
Приключения, които остават да живеят единствено в спомена, нашият вечно жив
спомен, докато сме живи...
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар