Старото бащино колело

Някога когато бях малък и жълтото около устата ми, все още личеше, моят баща беше притежател на велосипед с име „Виктория” В превод на български това значеше –„Победа”.  В старият ни добре запазен семеен албум има залепена снимка аз като бебе  седнал на рамката върху специално направена седалка. Отзад зад мен стоейки, крепеше крехките мои рамене баща ми. Когато бях неразумен  и пораснах малко, реших, че няма да бъде лошо, да се науча да „пързалям” на улицата, татковия велосипед.  Исках моето още, не съвсем достатъчно израсло тяло, да изпита тръпката на вятъра, който рошеше косите на всички дръзнали да управляват колело.  И така без разрешението на баща ми, който точно в онзи момент се намираше на работа и нямаше, как да попречи на начинанието ми, измъкнах велосипеда отвън на пътя и бях готов за приключения. Тогава липсваше асфалт и вятърът немирен играеше на гоненица с прахта, която видяла зор, бягаше като подплашено зайче. Огледах се наоколо. Вляво, в дясно автомобили нямаше.  Пък и как да има, когато тогава течеха неуморно  седемдесетте години на двадесети век. Определено колелото на баща ми, бе мъжко с рамка. Тя обаче, не спря моя устрем. Опитах да се покача, но без успех.Колелото високо, аз все още не достатъчно израсъл. Какво пък, реших ,че първо ще се науча да пазя равновесие.  Стъпил с крак на един от педалите, а другият на земята тласках велосипеда надолу по-улицата. Успешно раздвижих и двете му гуми. Знаех аз, че не трябва да скучае самотен в двора. И на него, като на мен, му бе нужна разходка.  Тогава успях най-после да стигна до някакъв напредък. Колелото до скоро неподчиняващо се на детските ми щения  отстъпи. Допусна краката ми под рамката. След като не бях израсъл, много ясно, че мърдах педалите отдолу. Набрал кураж се пуснах по-нанадолнището пред нас. Не преценил разстоянието връхлетях върху уличния стълб, който не се омилостиви от моята особа, а безскрупулно изправи снага срещу мен. И разбира се моята крехка неопитност ми изигра зла шега. Не успях да завия и забърсах бетоновия стълб. Той нервно, ритна моето черно конче, колелото и  блъсна без жалост тялото ми в праха. Въпреки всичко това, все пак имах късмет. Почти не бях пострадал. Малка ожулен, по-окъсан но все още с мерак. Мерак, който накара подплашените, тръпнещи мои крака да опитат пак своя шанс.Щастлив беше за мен, онзи ден в който, най после успях да науча колелото на подчинение.  Обучено като кон, то смело взимаше завоите, които преди го тормозеха. Дойде и онова славно време, когато велосипедът на баща ми се предаде и допусна крехките ми колене да го обяздят. Вярно едвам стигах педалите, но седнал горд и независим от седлото управлявах смело но не и безразсъдно старото бащино колело. Споделих с баща си, че съм се научил да галопирам желязното му конче. Отначало той  се разсърди, но после омекна и ми нареди да събирам пари за колело. Мое! Лично! Зарадван до безкрайност и нямащ търпение, започнах начинанието си. Тъкмо завършвах, тогава осми клас. Лятото естествено бях ангажиран със съучениците в селскостопанска бригада. Със собствени усилия и подпомогнат от баща ми най-после успях да събера нужната сума. Точно осемдесет и пет лева бяха нужни за да стана и аз притежател на желязно конче. В онзи момент обаче се оказа, че няма мъжки велосипеди. Имаше удобно нагласени с ниска рамка, дамски. След кратък размисъл не устоявайки на желанието си купихме колелото, което се оказа внос от Русия. Така се сбъдна първата моя, лелеяна мечта да съм притежател на собствен велосипед.Толкова много, че и днес съм обсебен от колоезденето. Успешно продължавам неустоимо да въртя педалите. Радвам се на вятъра, който играе с останалите два последни косъма на главата ми и уверено маневрирам, между многобройно пръкналите се автомобили на двадесет и първи век.Въпреки, че времето е минало.Младостта също е избягала, но желанието е тук. Желанието да се движа съвместно с вятъра, да усещам слънцето, да чувствам как гали лицето ми. А при летен дъжд, сухият нагорещен мой врат облекчава положението, като щастлив  пие от влагата пръскаща благодат. Въпреки всички препятствия на пътя чувствам, как моя железен кон,велосипедът е най-добрият ми приятел. С неговата безрезервна помощ успявам да се придвижа навсякъде и точно на време. В гората, на пазар, на гости и къде ли още не. Отделно, когато го товарех с дърва, някога дори със сено. Като послушно добиче, добре гледано, смазвано и поддържано колелото ми служи вярно и непоколебимо и до днес. Истински приятел и другар, без чиято помощ не бих могъл да придвижа на време тялото си на необходимото желано от мен място.

В.СОФИН 

Пъстърва

Нечакано окото зърва,
как безпомощна куката изтърва -
избягала от въдица пъстърва!
...........................
Дъждът оказал контрола -
на дълбочината в гьола.
.....................
Влюбен във водоем повтаря:
-Аз съм царя,
 чиято въдица отмаря,
докато червея, другаря,
в реката мисли, че е господаря!
......................
Самотно в джоб се скрило,
оставено докрай щастливо-
левчето останало свенливо!
......................
Многобройни красоти открила
пред погледа ни -
необятна Рила!
...................
Добре, че беше угощението
за да разберем от изпълнението -
на препил човек -мнението!
................
В.СОФИН

За времето и напуканото старо шосе!

Листата на дърветата, почувствали топлото време, изпълзяха срамежливо. Разтвориха влюбено, зеленото свое лице, към слънцето. То усмихнато грижовно пускаше лъчи по-цялата земя, достигайки и в най-тъмните, неприветливи кътчета. Тревите до скоро свели ниско глави, отскочиха на воля. Почувствали свобода, те се рееха съвместно с цветята, чиито цветове пръскаха упойващ аромат. Мирисът беше подпомогнат от вятъра. Той влюбен проникваше в случайно избрани носове и щастливо пръскаше уханието си там. Цялата тази необикновена свобода, бе успешно нарушавана от вонята на преминаващи автомобили. На воля те търкаляха бързо колела, по-напукано, сбръчкано от времето шосе.Ежедневно надбягвайки се с него, те стресираха гладката повърхност на пътя. Старото шосе изложено на вятър, дъжд и сняг през сезоните бе показало вече, вените си. Изникнали от лошото време те с постоянство напомняха за себе си, като откровено се пукаха. Образуваха на пътя дупки, които се пълнеха с кал, сняг или вода. Напразно тръпнеше в очакване, остаряло напукано шосето. Тридесет години минаха. Никой не се реши да го облече с нова здрава дреха. Днес напълно изтощено, то бе принудено да скърца безпомощно, търсейки справедливост. А такава на пътя нямаше! Затова обзето от безсилна ярост шосето, с многобройно изпъкнали вече, спукани вени, започна да троши колите. Вглъбени в себе си хората не подозираха намеренията на пътя, който криеше дупките от тях. Катастрофираха! Шосето натоварено през деня от трафика, винаги взимаше някоя жертва със себе си. Неразумните водачи с превишена скорост намираха, завинаги успокоение на пътя. Сякаш хората бяха на бойно поле! Удар! Скърцащи, изморени спирачки! Трясък и край! Край на човешки живот, отишъл си без време! Шосето цяло напукано, гледаше отстрани притеснено. Виждаше, как се вдига пушек от горящата кола, и как времето виновно за всичко това, се усмихва някак си греховно. Греховно, защото бързащо, като всичко на пътя, и то без жалост, бе отминало. „И сега накъде!” – отново питаше се, старото напукано шосе. „ Бъдещето ще покаже! Много хора ще накаже!” –отвърна ехото, предизвикано от полудяла, скоростно преминаваща кола.

В.СОФИН

Поставен на колена

Народ поставен на колена:
от политиката ни бе внедрена,
работеща и откровена
надежда крехко  убедена!
............................
В приватизация бяха усвоени
действия свободно откровени -
докрай парите, изцедени,
заводи, фабриките разрушени.
Хората превърнати в мишени
от свободен труд и щастие, лишени -
и всичко туй от някакви хиени
в правотата своя убедени!
..............................
След кавга в парламента-
 мислейки за личната си рента
се събрали в лавката, да пият мента!
.............................
От години дадена заявка,
дълго чакана оставка
в парламента предизвикала прозявка!
..........................
25 години се учили да управляват,
а днес цинично заявяват,
 че в залата не ще се появяват
пред народа с чест се оправдават -
откровено думата на други дават!
...................
Докато има в "градината"
любят в страст родината
политици през годината!
..........................
В.СОФИН

Лек!

Изнервена жена лекуваме,
като без да се преструваме
нежно я целуваме!
..................
Властна партията мери
с пари направените далавери!
.....................
За собствен срам
почувствал се голям
опитал да управлява сам -
властта Адам!
..................
Двадесет и пет години в реанимация
боледува нашата нация
от управленска некадърна окупация!
.........................
Положил с труд основи
за изборния ден готови
стихове написал нови-
за предстоящите окови!
......................
Дори в леглото да натегна,
все пак ще си полегна
живота труден да избегна!
...................
В.СОФИН

Чувствата, които събужда у нас музиката!

Музиката! Хубавата песен! Прекрасните любовни стихове в нея! Всичко това, кара кръвта във вените ни да буйства и да се вълнува.Създадена още от древни времена музиката гали ушите, целува мислите и ни връща отново във времето на младостта. Когато до нас достигне отдавна забравена песен,  без да искаме неминуемо се връщаме далеч в спомените си. Отново виждаме в нас плахия младеж и усмихнатата уверена девойка, с която гордо крачехме по-улицата, мислейки, че целият свят е в краката ни. Ритъмът в музиката сближава хората.  Ароматно прозвучалото парче,  ни кара да си тананикаме с красиво подредените думи от песента. Иска ни се да танцуваме. Развълнувана до крайност кръвта на младите двойки на дансинга закипява.

Освен радост музиката неизменно донася и сълзи. Дочута  тъжна песен или мелодия, неминуемо връща спомена за времето, когато късмета не е бил с нас. Сълзите идват сами. Бликват невъздържано докоснати от миналото. Въпреки, че хората твърдят, че щом мине време и всичко ще бъде излекувано.Уви! Не винаги!

Когато видим случайно на улицата сватба и чуем българското хоро, нашите крака уловили ритъма искат, скачат и се надяват да играят.  Не устояли те пъргаво се включват там с всички други, вече обхванати от чара на нашенското, народното. Красивата музика сътворена с талант, съчувства, гали, вълнува. Дори понякога така ни боксира, че освежени от нея тялото ни истински релаксира. Тя успешно стига и до най тъмните кътчета на душата ни нежно масажира негативно събраните емоции в нас Бих казал, че музиката обича всички! Дори животните я харесват. Би било хубаво така, както ни сближава и ум в главите да раздава. Защото днес забързани в ежедневието си забравяме, че музиката е лек за душата. А за да бъдем пречистени и освежени е нужна тя, добрата чувствена песен. Щом прозвучи такава мелодия ние се питаме, дали не би могла да спаси света от глупостта на онези хора, които мислят единствено за себе си и личната банкова сметка. Добре написаната музика, изпълнена с виртуозност, възпитава, дарява, учи на любов към ближния. Ритъмът пленява краката. Не устояло сърцето започва да играе,  да мечтае. Това кара всички нас, да се увличаме, танцувайки с подходящ партньор. Благословени сме, че я има! Без нея никога няма да е същото. Няма песен, няма любов! Сиво скучно ежедневие! Птиците пеят сутрин в гората омайват, защото обичат музиката. Нежните им трели гъделичкат всички дочули ги уши. Докосва ни с музика морето, шуми вятъра, дъждът пее приспивната си песен.  Усещаме как ни пленява отвсякъде, тя неукротима по-дух превзела не една крепост, мелодия сътворена от времето! Времето което неминуемо ни подсказва, че тя  е вечна и винаги ще я има!

В.СОФИН

Животът продължава

В България животът продължава
успешно да ни унижава,
като достойно ни внушава,
къде и как да се внимава!
............................
Насред каръка
животът цъка
с безкрайна мъка!
..........................
Разчустван реших да замезя
с подбрана любовна поезия!
...................
Приятелю кога решиш
в живота да се натъжиш -
усмихни, огледай се и виж,
как напред да продължиш!
.............................
Доста дълго искали,
но ги потискали,
докато освободени сълзите- плиснали!
.......................
Знам с пари ще е чудесен,
дори бих казал лесен -
избора за парламент на есен!
...........................
В.СОФИН