Нема ли да пуснеш, една ръка...?

Пешо ограждал с мрежа, циментираните колци пред къщата си, но трудно се справял сам.  Липсвала му помощ. Покрай него минал съсед зевзек. Видял го Пешо и зарадван запитал:

-Лалчо, нема ли да пуснеш една ръка...? –и с жест показал, какво иска. Вместо помощ обаче, след като огледал съсредоточено, вляво и вдясно улицата и преценил ситуацията, като отчайваща Лалчо отвърнал любезно:

-Да пуснем ръка...? Бива! Ама, като не виждам наблизо, да се мерка убава жена!? Как? Нема смисъл! А тебе Пешо и да ме молиш, нема да те щипем. Не си ми интересен...

Изненадан от отговора Пешо едва успял да преглътне и докато се опомни и каже нещо в защита, съседа Лалчо изчезнал бързо зад завоя на улицата, която се оказала отново, отчайващо самотна.

В.СОФИН

Дочух!

Дочух как някой в тишината

уверено, четиристишия реди.

Зарадван сякаш от зората

с любовни рими, щастие гради!

 Усетих как избистрих сетивата -

с очи откровени, мисълта видях.

Шепне тя,недоловимо на жената

за безгрижния и весел смях!

Почувствах как разтапя се сърцето,

докоснато от поет прочут.                                                                                     

Избликнаха сълзите по лицето

от стихът, случайно чут!

В.СОФИН

Неизгодната истина!

                                                                    НЕИЗГОДНА  ИСТИНА

         Следят ме! Чувствам дъха им по лицето си! Изгарят ме, сякаш съм вързан на клада! Говоря! Приказвам много!

ЗАЩО?

Може би от вълнението, което ме е обхванало здраво... Или пък, за това, че ВИЖДАМ.

       Знам, ще ми избодат очите. Ако не е достатъчно, езикът, ще изтръгнат. Дали ще успеят да ме накарат да млъкна? Сигурно!

       Но драги лъже успокоители, словото изгаряно, критикувано, почти унищожено от Вас, все пак ще остане и някой светъл ден, ще изплува от тинята, погребаната чиста истина, такава свежа, каквато е била...

Свободна, искрена, ликуваща приказка, която ще отрови вашето лицемерно спокойствие с което трупате днес  единствено пари, които изгарят чувствата в джоба Ви. Чувства, които Вие драги нямате... Но пък за това имате...  Сърце от лед, което не се топи, но от словото се плаши, защото там прозира за Вас истината неизгодна!

В.СОФИН

Да чета...!

Обичам да чета с устни,

когато слънцето изгрява

и облизва върховете вкусни

от росата, дето  се явява!

Отпивам буквите с очи,

дъждът когато се показва!

Целувката на влюбени горчи,

но словото сладостта, запазва!

От аромата книжен научавам -

колко могъща е сълзата,

която пада, както проумявам,

от очите нежни на жената!

За това обичам и чета -

измъчвам изречения, постоянно.

писаното,макар за някой странно,

за мен звучи, привлекателно, уханно!

В.СОФИН

Кой клъцна джанката?

        -Що чиниш тука бе? –попитал Груйо един съселянин, който седял на сянка под-единствената джанка, останала здрава след лютата зима.

-Чекам да узрее плодо на дървото! –отвъртал Геле и засукал побелял мустак.

-Ама нали она, сега е цъфнала!? Има много да чекаш!  Да не би да я вардиш от Асанчо циганчето?

-Не! Чекам я, за да оберем, аз джанките. Та друг, да не ме превари.

-Ами ако не узрее?

-Как нема да узрее, бе Груйо! Нали я вардим! Нема начин да откаже... Че зрее и после, право у бидоно... А ти, да те питам, дека си пойдел?

-Па тука... –смутолевил гузно Груйо и добавил:

 –При тебе, да сечем джанката... –и за доказателство извадил брадвата скрита до тоя момент в чувала на колелото му.

-А не мое...! Не мое, Груйо да сечеш джанката!

-Е оти бре? Нали не е твоя? Ей сега, ке я клъцнем... –рекъл Груйо и пристъпил решително към Геле.

-Нема да те черпим ракия да знаеш...  –провокирал го Геле.

-Е щом, ке черпиш, па мое и да я оставим... Но само, ако черпиш...!

Веднага след проведения диалог двамата се отправили в кръчмата да пият. Докато се гощавали един друг, покрай джанката минал Асанчо и я клъцнал. Оставил долу на земята само цъфтящите, окастрени клони.

       Пийнали и развеселени Геле и Груйо, тръгнали да видят, дали джанката е узряла вече.

-Я нема я! –продумал слисан Груйо.

-Верно бе! Нема я! –проплакал Геле. –Защо ли те послушах...? Докато сме пили, она е побегнала...

-И дека е ойдела, бе Геле?

-Дека! Па на Манго у печката... там! Язък за убавата ракия! –затюхкал се отчаян Геле. –Убаво си виках, да я пазим... Ама ти, не да пиеме, та да пиеме!

-Е, щом е така, тоя път, я ке черпим! –рекъл утешително Груйо и повел Геле към кръчмата, та да си допият.

В.СОФИН