четвъртък, 12 януари 2023 г.

Забавни изречения

                                                                         







Забавни изречения

Освободих се от присъствието на работата, за да осигуря съчувствието на обяда.

Освободих с лопата терасата притеснена от снега, който се беше излегнал да почива на нея.

Кръстословицата не подозираше, че ще бъде решена с вещата помощ на думите изложени на показ под нея.

Гладът знаеше, че ще бъде задоволен с храна щадяща „нервите“ му.

Трудът умираше да се доказва с действия, докато лопатата вместо да чисти падналия сняг предпочиташе някой доброволец да се подпира на дръжката ѝ.

Вечно бързащи цените растяха главоломно без да мислят доброто на парите, които свършваха още по бързо с летален изход от джобовете на данъкоплатците.

Докато ваксинираха ума на нашенеца той взе, че настина от безпаричието, което му предизвика всесилна, инфлацията.

Страхът макар и лишен от прикритие изпълзяваше освободен винаги, когато станеше неудобен за някого.

Ските нямаха съмнение, че ще използват щеките по предназначение от скиори, които не бяха свикнали с падане в снега.

Не го слушаше особено главата, защото устата му не забравяше да мели неподходящи думи.

Числата в тотото не подозираха, че  без мързел трябва да излязат с печеливша шестица във фиша на човек, който случайно ги бе пуснал да се поразмърдат за него.

В тая непрекъсната лапавица снегът си бе намерил подслон върху колите на туристите. Не за друго , а за да избегне топло, времето, което не работеше за него.

Добре, че беше снегът за да спаси от измръзване, ламарината на колите.

Синоптикът не знаеше нищичко за времето, докато отвън небето разтворило очи, не започна громко да плаче.

Побъркваха го не толкова обидите, колкото мнението, че не върши нещо съществено.

Политиците, които се мислеха за недосегаеми не подозираха, че езикът и ги предава лесно, по време на дебати, когато са употребили уиски.

Знаеше какво е лов. Роден бе за философ.

В.Софин

 


сряда, 11 януари 2023 г.

Любов все още има

                                                                  




                          Любов все още има

Красиви ваклите очи…

Погледът им мен следи.

О, спри се миг и замълчи!

Ех, да бях млад като преди…

 

Със сплетени коси модерни,

устни хванати в червило…

О, спри се миг и замълчи!

Сърцето ми днес се е свило.

 

Стройна младата снага

Невъздържано към мене кима.

О, спри се ти за миг, тъга -

в сърцето ми любов все още има.

В.Софин 11.01.2023год.


петък, 6 януари 2023 г.

Щастливо ехо

                                                                                    





Щастливо ехо

След запой останахме малцина.

Не чувам никъде пиянски смях.

Нима днес това е моята родина

в която някога все сръбнал, бях!?

 

С кого да седна и приказвам

за живота трудно начертан!?

Нима е нужно да доказвам,

че всеки в него, днес е изигран…?

 

Тук в града дето съм познат

сърцето ми изгаря в трепет.

Вървя унил, усетил остър хлад

до опустяло езеро без лебед.

 

Сещам се за младата дружина,

в която аз някога, самият бях.

След запой оставахме малцина.

Но радваше ни Ехото със смях.

В.Софин 6.01.2022год.


четвъртък, 5 януари 2023 г.

Историята на "шестимата"

                                                           





                                                  Историята на „шестимата“…

         Бяха шест. Не повече. Точно шест.

Не се мислеха за богоизбрани. Скромни до неузнаваемост. Груби, почти неугледни. Но за сметка на това здрави и борбени.

  Имаха късмет. Попаднаха и бяха осиновени от семейство, което се грижеше за тях. И тук един от тях дали го бе искал или не, стана нещо, като водач на другите, пет.

Всички събрани  на масата затаяваха дъха си докато траеше божията молитва.

    После по време на обяда или вечерята освен потракването на вилиците и лъжиците в паниците нищо не смущаваше семейната идилия.

Вярно беше и другото. Понякога някой от петте проскърцваше недоволно през  зъби. Тогава лидерът, шестият го зяпваше с неодобрение и мърморенето стихваше.

Веднага след това наставаше тягостна тишина, след като водачът беше успял да наложи волята си.

Така в безгрижие минаваха дните, седмиците, месеците и годините… Идваха и си отиваха. Един по един членовете на семейството се сменяваха. Раждаха се нови, старите майката земя ги приютяваше завинаги…

Но ето, че един път нервите на един от здравите и неугледните, не издържаха. Член от семейството с наднормено тегло внезапно се катурна до масата, която приютяваше всички.

       Веднага след това дойде решението. Обявиха петима от скромните членове доскоро на семейството за персона нон грата.  Негодни и прекалено, остарели… Все още обаче лидерът, шестият се държеше. Негодните бяха пенсионирани. Те си заминаха и шестият оцелял, никога повече не ги видя.

За сметка на това семейството наля, нова свежа, кръв. Млада здрава и устойчива плът, лишена от нерви.

Старият лидер доскоро водач усетил нещата накъде вървят, проскърца протяжно. Идваше и неговият ред. Нямаше как да не се замисли за това. Предчувствието му не го лъжеше.

  Един късен следобед едно ново нафукано според него „копеле“ зае лидерското място.

Старият Стол доскоро водач на масата нямаше време и да проскърца от яд в протест. Младият господин, господарят на къщата, който сега седеше начело на масата, грабна последния оцелял до този момент лидер и без капка съжаление го изхвърли през моста в реката до която живееше в близост.

   Никой не чу и не видя белите сълзи на стария Стол, от олюпената някогашна боя. Те се разпиляха във водата, която жадно ги погълна. До този момент държал положението лидерът се разпадна на съставни части. Всяка брънка от него пое на далечен път по реката. Някои от частите му успяха да стигнат далече, докато други лишени от последно пътешествие, хванати в капана на водовъртежа, бяха забити в тинестото, речно, дъно.

Вече никой не си спомняше за шестимата нито пък за техния лидер.

Бяха скромни до неузнаваемост. Груби, неугледни почти. Някога здрави и весели събиращи и празнуващи със семейството на господаря на дома.

Просто вече ги нямаше, сякаш никога не бяха съществували.

Никой не говореше за тях. Не ги помнеше. Освен може би единствен разбрал живота,  писателят, който обзет от грижа за света днес си беше позволил да напише тази трогателна история.

Историята на шестте стола. Някога нужди, днес напълно излишни. Точно както става в живота.

В.Софин   5.01.2022год. 

 

 


вторник, 3 януари 2023 г.

Навярно още...

                                                                                  




Навярно още…

Навярно все още не знаете

къде ви чака оная любов,

за която сърцето си давате,

пък тя ви мисли още, суров!

 

Навярно още не подозирате

че Слънчо усмихнат за вас

свети с обич, в която намирате

труден път за верен, компас.

 

Навярно все още помните

оная свежа, детска любов

в която бяхте, скромните

с цвят червен по бузите, нов.

 

Навярно все още се чудите

за среща, която мисли за вас.

Но упорит сте вие, и я търсите

Любовта в най-светлия ѝ час!

В.Софин 3.01.2022год.

 

 


понеделник, 2 януари 2023 г.

Паметта на Искровете

                                                                  






 

                                  Паметта на Искровете

Погледът ми бяга в далечината.

Хваща бели шапките на Рила.

Вървя влюбен сам към планината.

Красота пред мен се е открила.

 

Вървя унесен бързам да премина.

Рисуван път води право в небесата.

Усещам дните, нижат се в година.

Щастлива диша за мене планината.

 

Погледът изкачва шапките на Рила.

Пред мен белеят снежни върховете.

Чудни кътчета в душата ми открила,

Паметта оживява ведно с Искровете!

В.Софин

 

 

 

неделя, 1 януари 2023 г.

Без крачка сняг мината...

                                                                      




Казват не е моя в забоя, сянката в завоя!

 

Без крачка сняг мината… Недобре започваме годината!

 

На лицето внезапно бе отнето

безгрижието в небцето,

 което бе заето

да търси сол в морето…

 

Когато снежни облаци съзряха

небесата в синьо пропищяха,

за слънчевата стряха,

в която в безгрижие си бяха!

 

Когато за Еврото разбраха

депутати така и не посмяха,

да защитят левчето

на родната ни стряха.


„Зелки“ брюкселски изпращат знаци -

имали за страната ни, мераци.

 

Умът ми хич не го побира

как с език извлякох келепира,

заврян жаден в еликсира –

каса цяла с пенлива бира!

В.Софин