Удивително е,
как мозъкът ни движи спомените. Играе си с тях,гъделичка ги, сякаш с перо...
Изплуват внезапно в съзнанието ни, независимо дали са мили или пък отдавна
забравени, лоши. Тогава чувстваме остра болка, която прогаря душата ни,
осъзнавайки непоправимата загуба на родители и добри приятели, които вече не са
сред нас и не можем да видим усмивките им и да почувстваме топлината на очите
им в които бе казано и споделено всичко...
Остава ни само
той... Споменът! Той идва често пъти внезапно. Идва за момент и си отива,
понякога мил, друг път огорчен, но все пак е вътре в нас жив и непоколебим с действията си.
Дори днес в това
студено ноемврийско утро споменът е с нас. Ето ме и мен. Едва излязъл зад къщата в двора стъпил на
пътеката от бетон и старият някогашен дом се материализира пред мен. Споменът
блесна... Събота! Ето ме като дете, едва на няколко годинки. Старото, любимо
ламаринено корито е сложено в средата на кухнята. Печката бумти подгряваща
няколко тенджери с вода, а майка ми упорито търка кожата ми с домашно приготвен
сапун, опитвайки се да ме направи чисто
нов. Това трудно и се удава, защото смеейки се аз пляскам във водата в коритото
и пръските летят по-дюшемето, което отдолу отдавна бе хванало не само мухъл, но
и гъби намерили там радушен подслон. Когато прозвучеше укорително гласът на
майка ми да престана с глупостите, спирах. Но само донякъде, защото отново се
унасях в игра и мъчех водата под себе си постоянно, пляскайки и шамари с ръце и
тикайки я вън на пода, дори с детската си усмивка.
Пред погледа си
видях и старата дървена маса подготвена за семейната вечеря. Носът ми долови
ароматът на приготвения качамак, ухаещ някъде далеч в миналото. Столовете подредени около трапезата ни, не чакаха дълго нашето
появяване. Много скоро усетили скъп
семейният уют, скърцайки под тежестта ни, те превземаха нашите тела с гостоприемство. Дълбоките шарени чинии с изрисуваните незабравими образи на тях.... Всички бяха готови за горещата пилешка супа.
Дори лъжиците тръпнеха подредени съвместно с
вилиците, които чакаха с търпение качамака си.
Когато моето къпане
продължило повече от обикновеното приключеше и облечен в чисти дрехи заемех
мястото си на масата, вечерята започваше. Баща ми отрязваше с ножа сръчно на
всеки от нас членовете на семейството, по една голяма, тлъста филия хляб и
сърбането почваше.
-Не прави така! –караше се майка ми видяла неразумните мои действия и добавяше с
укорителен тон:
-Не духай тъй силно в супата! Не е прилично, пък и ще я
изплискаш вън на масата!
За момент спирах, но после когато отново виждах морето
събрано в чинията си, поне така си го представях, надувах пак бузи и духах
силно като правех вълнички, които изскачаха плисвайки се върху кухненската
маса. Тогава прозвучаваше строгият глас
на баща ми, да спра с глупостите. Най-после спирах с играта. Изостанал от другите заети с качамака,
принудително изяждах изстиналата вече супа.
Често пъти, като
всяко злоядо дете се мръщех на храната. Стисках упорито уста и не давах силом
да ме хранят. Майка ми огорчена от действията ми, казваше назидателно:
-Някои деца няма какво да ядат, а ти се мръщиш!
-Не обичам това, не обичам онова...! –ръмжех през сълзи аз. Моето
хълцане не ми помагаше много, защото баща ми се намесваше и кухненската маса се
чувстваше приятно изненадана от компанията ми
продължила от дългата за мен вечеря. Исках или не, бях принуден, не само
да изям качамака, но и спанака, който не обичах.
След вечеря баща ми излизаше на двора да пуши
цигара. Излизах и аз зяпайки звездите, които ми изглеждаха близки. Аха да ги
докосна, но те бягаха. Малките ми ръчички не ги достигаха. А те пък звездите си
мигаха приветливо горе правейки в притъмнялото небе компания на бледата, вечно
усмихната луна.
Обичах да слушам
преди лягане и приказките разказвани от майка ми. Представях си, виждах,
преживявах всичко разказано от нея и най-сетне заспивах макар и трудно.
Споменът проблесна.
Плесна с ръце за миг. За кратък миг видях времето назад. Усмихнах се
щастлив от изникналата мила картина .
Но ето че сега, дворът отново бе, изцяло празен. Но не
съвсем. Няколко топли сълзи капнаха на пътеката от бетон пред мен и ми
напомниха, че камината вътре гладна в новата къща, чакаше дървата, които още не
бях внесъл.
В.СОФИН
Вместо грубо прозвучало в ушите нечии, думата: "Пръдна!", да
кажем нежно: "Издимя!".
