Млади дните
От нея слънцето си взимал
горял в единствена любов,
която млад някога си имал
и щастлив бил си за живот!
От нея изгрева си взимал
лъчите й, ти галели лицето.
Това което някога си имал
е спомена горял в сърцето!
От нея блясъка си взимал -
вълните й, влизали в очите.
Любовта, която ти, си имал,
когато млади били са дните!
В.Софин 03.01.2026год.
Стига с това Евро!
Отровиха ни...!
От толкова приказки за ЕВРО забравих какво е лев. Добре, че ни го сипят в ушите непрекъснато по телевизионни програми, митинги и по магазини иначе току виж сме тръгнали след нова година с левове.
Гледам как харчат с лека ръка, железни левчета. Събирани с години в бурканбанк. Сега извадени на показ преди да ги претопят.
Но като се замисля кое тежи повече си викам: Че то едно Евро брате е по леко от лева! Защо ли? Просто е. Евро за 1, 95583. Като знам, че жълтите стотинки тежат много, а Еврото е въздухарско как да им вярва човек на политици и икономисти!?
Но щом банките крещят Евро, кои сме ние два се противопоставим на решението им. Събираме жълтите стотинки и предаваме, предаваме... Край нямат стотинките. Но всеки им вижда края.
Като се замисля от толкова протести за лева забравих, че на първи щели да го сменят с Евро... Някой знае ли защо!? Вместо да сменят некачествените стоки по моловете с първокачествени ние все духаме супата. Оръжие, което е необходимо за убиване. Лесно е, сега ще го събираме в Евро центове за за защитим системата. Коя? Не нашата, общата! А казват нашенци, че общото и кучетата не го ядат. Ами по-време на Соца всичко беше общо, после само за едни имаше куфарчета с пари, а за другите студена водичка. Върви, че забогатявай! Е да вече усещам как Еврото се опитва самичко да се напъха в джоба ми. Дали да го посрещна с хляб и сол по стара българска традиция? Или пък да го дам на банките. Те знаят по-добре от мен какво трябва да се направи за да се удвои, утрои и да скъса джобовете на банкерите.
Ами за мен? За комшията?
Да му мисли орисията!!!
Весела Нова Година!!!
В.Софин 31.12.2025год.
В дебрите на съзнанието
То живее в мрака. Идва, когато не сте подготвени за да се защитите.Неочаквано се развихря - наранява. убива.Но виждате ли, може да ухажва, да обича, дори да Ви закопае, може...
Първо флиртува, после забива ножа и Ви разказва играта. Не потича кръв. Цели сте. недокоснати. Нищо Ви няма. Въпреки това, то се е развихрило , измъкнало се е от мрака. Пристигнало е неочаквано като е намерило вашето слабо място и тъкмо там Ви е ударило.
Нощни кошмари!? Не!!! Полюции!? Също не!!!
"Паяче" изплело с хитрост мрежа. Там някъде в мрака. Стои, дебне и хоп, избира момент и Ви напада. Без скрупули, без жал... С кръвожадност прониква в мозъка Ви. Влиза на гости в него и Ви променя изцяло. Може пък дори и Да ви усмихне. Но не забравяйте, тук е и за да убива!...
Дали можете да избягате? Дали ще се спасите?
Зависи само единствено от Вас. Ако сте късметлии даже с него ще сте успели да откриете щастие.
Наркотици!? Не!!!
Това "Паяче" е Вашето развихрено въображение. То идва нечакано, и Ви хваща безпаричен. Пристига, когато сте влюбен; убива, щом имате неизплатен заем.
Живее в дебрите на мозъка. Въображението е тук с Вас! Няма измъкване! Няма пощада!
От Вашето мислене зависи да го задвижите в правилна посока за Вас. Ако не успеете?
Бъдете готов, то ще Ви намери, хване и изпепели, докрай!
Но, ако го надвиете, щастието е Ваше!!!
В.Софин 30.12.2025год.
До предела на силите
Пиеш хапчета "щастливи".
Усмивката ти липсва.
С дни напред горчиви -
започва да ти писва!
Шестнайсет дни. Точно толкова преди изкачването на връх Мусала през юни. Нищо работа! Всъщност имате ли здрави крака нямате проблеми. Но трябва и сърце, което те дърпа напред. Е бях се подсигурил. Стент на сърцето. 70 процента стесняване. Голяма работа! Я се стегни!
Стягам се и точно след шестнайсет дни почивка в ниското тръгвам за връх Мусала през 2022година. С Боян, синът ми държим връзка по джиесема. Не на всякъде има покритие на телефона, но намираме как да се чуем. Дори да се видим отдалеч.
Отначало на кабинковия лифт тръгвам с групата студенти и преподаватели от Националната Спортна Академия.
Докато Боян паркира пежото, аз се редя заедно с тях на опашката. Всъщност вратите на лифта отварят точно в осем и половина. Докато чакаме синът ми се появява и пита дали съм се запознал с колегите му преподаватели. Те бяха приятно изненадани.
–Гледаме, турист с шапка на националната академия и се чудим кой е тоя непознат колега!? – казва през смях по-младият от преподавателите.
Групата, която водят учи в университета, Кинезитерапия.
Е и аз имах нужда от раздвижване след лечението. но дали беше разумно?
Горе на връх Ястребец, където слизаме от лифта се разделяме с групата. Тя заедно с Боян и другите преподаватели по ориентиране тръгват по познатия на всеки посетил Мусала, каменист път. Той води туриста до хижата и първите Мусаленските езера.
Аз се движа полека, не заради малката раница на гърба ми, а заради красотата на планината Рила. Пролет. На много места цъфтят красиви билки. Червеното омайниче спира погледа. Сините камбанки също. Чист въздух гарниран с неоценима красота! Решавам да се кача на връх Мусала по зимния маршрут като следвам железните колове нагоре. Така си спестявам половин час усилие по по-лекия заобиколен маршрут. Катеря се между скали и шум на планински поток, който намира края си в Каракашевото езеро долу под мен. Срещам погледа на дива коза. Разменяме впечатления. Тя хуква нагоре с пъргавина на, която всеки дядо би завидил, докато аз я снимам за спомен. Горе на следващото Мусаленско езеро, откъдето над него хвърля погледа си връх Алеко се срещам с групата на Боян, която прави почивка. На въпроса ми към него:"Нима тия млади хора, толкова бързо се измориха?" – той отговори, че, който не е свикнал с височините може да има проблеми. И ми разказа, че на едно от момичетата му прилошало. Наложило се един от преподавателите заедно с него да се върне към Хижа Мусала. Стават такива работи! Мина ми мисълта, че и на мен можеше да се случи... Особено сега след прясно сложения ми стент в гърдите на главен кръвоносен съд. Отхвърлих мисълта. Направихме селфи с Боян за спомен на езерото и всички вкупом поехме отново към върха. На заслона при Леденото езеро правя почивката си докато под него пълня вода във вече празното шише. Повечко вода за сила или против обезводняване. Е този път младежите... Всъщност бъдещите кинезитерапевти ме задминават. Но пък аз контролирам нещата с фотоапарат, който не престава да снима всичко по пътя си. Цъфнали, билки, калинки, чешма, заслона при Леденото езеро и групата от качващи се и слизащи туристи. Цяла върволица пъплещи напред и назад. какъв ентусиазъм! И аз по средата едва, не ходещ, но с болки в сърдечната област. Но с усмивка, че всичко ще бъде вред, макар и аз да не съм с риска, който правя. Но риск винаги има. Дори и да не е болен човек, риск съществува. Показателно е, че момичето, което никога не се беше изкачвало в планините и стана лошо. Трудно се оцелява с денивелация, когато организма на човек не е свикнал с височината. Аз имам опит в това отношение. Но това не пречи на главата да боли и моли за почивка.
Обещавам си да не стоя много на върха. Качвам се само за да установя, че групата на Боян вече се е нахранила за обяд. Аз нямам време да хапна, но снимки правя. Синът ми Боян ме снима за спомен. Бързам надолу. Всъщност краката тичат. Нима!? Естествено, че не. Слизането е много по трудно от изкачването. Всяка стъпка трябва да е премерена. Да се избягват камъни, които са на пътя и може да ви накарат да се подхлъзнете. падането от височините може да струва скъпо.
Така, че внимателно сякаш сте с превръзка на очите слизате към заслона и Леденото езеро. То ви се усмихва със снега си покрай него и цъфналите билки.
Слизам с мисълта, че едва ли ще се кача пак. Но знае ли се!? Това не значи, че съм се отказал; не значи, че няма да изкачвам повече върхове.
На хората със исхемична болест не се препоръчва. Но всеки сам си преценя. Познато нали? Върховете дават много. Зареждат, но понякога и отнемат живот.
Какво пък толкова... Това беше през юни 2022 година след навършването на моите с чувство за хумор първи "Шейсет години".
Чувах, че това е неоправдан риск. Така е! Но човекът рискува за да успее, а успее ли значи е постигнал целта на живота си. Преборил се е с мисълта за смъртта. единственото, което иска е да е щастлив! Успее ли да го постигне, значи е живял пълноценен живот!
От тогава върхове изкачени от мен: "Кабул", "Ковач или Налбант" Двуглав", "Орловец", "Свети Дух" , Костадинкини скали в Рила и др.; в планината Лозен - връх Орлов Взор; Камен Дел, Ушите, Черни връх, Ярловски Купен", "Сива Грамада" във Витоша; Голям Полежан, "Джангал" в Пирин... и разбира се няколко запомнящи се водопада: Горица, Скакля, Скакавишки водопад, Боянски водопад, Полскоскакавски водопад и много други.
Дали си струваше? Разбира се всеки миг!!!
В.Софин 28.12.2025год.
Спасение има, но изход никога
Изкачваха се с усилие нагоре.
Всъщност щяха ли да стигнат връх Пчелина!? Клекът напред беше непроходим. Но по-добре напред, отколкото назад към кошмарите на поляната, откъдето надничаше заслон Алиница.
Бяха се хванали ръка за ръка. Тримата оцелели туристи търсеха просека. Такава нямаше... Бяха блокирани. От една страна дебнеше всемогъща смъртта, а от другата връх Пчелина без решение.
Изведнъж на Траян, водачът му просветна:
– Вижте! - обърна се той към психоложката Ева и Борянка –Може би се движим в неправилна посока!?
– А, накъде според теб, Траяне? Дайте да се върнем в заслона, където смъртта ни е сигурна!... –реагира остро на изказването на Траян, Ева.
– Дайте да не се караме, а да помислим...! - включи се в разговора и Борянка.
Траян на чието лице личеше отчаянието каза:
– Не! Дайте да опитаме наляво към връх Свети Дух. Без друго още в началото се бяхме запътили към него...!? Какво ще кажете?
– А, имаме ли друг избор!? - отвърна Ева.
– Но, дали върхът ще ни позволи...? - изказа съмнение, Борянка.
–Според мен трябва да пробваме! - каза Траян и набрал решителност се опита да намери проход наляво през клека, който ги посрещна с груба решителност. От взаимното стискане по между, ръцете им изтръпнаха. Но никой от намалялата група дори за миг не се пусна. Животът всекиму е мил. Не зависимо от възрастта, но когато човек е млад, той не се предава, търси изход напред и все напред дори в непроходимото, невъзможното...! Ева, Борянка и Траян бяха изцяло в драскулки, но въпреки болките по изранените лица и ръце, се движеха с усилие наляво. Сантиметър, по сантиметър; метър, два напред и накрая успяха... Туристите се промъкнаха в по разредена атмосфера водеща към връх Свети Дух. Някъде отдолу ги наблюдаваше заслон Алиница и очите на неземните... с безпощадните пипала с електрически, убийствен ток.
И! О-о-о! Боже!!! Купчините пръст продължаваха нарастването си... Бяха стигнали почти до покрива на заслона.
На това му се викаше, път без измъкване! Единствената им надежда Светия Дух, антихриста, падналия ангел може би, предлагаше решение.
Някой горе ги очакваше!? Огромните застинали във времето мури хвърляха странните си сенки на пейзажа осеян с туфи изсъхнала трева... Застрашителни погледи от неизвестни очи, които пробиваха задружните сърца на тримата туристи и всяваха страх в душите им.
Шестима бяха! Беше добре! Но винаги е хубаво да има и три, което все пак е нещо!...
Но пък оня, който ги чакаше горе на върха!? Може би той имаше друго решение. Развяваше косата на смъртта в очакване със злостна неподкупна ,усмивка!
Внезапно притъмня. Наблизо вече дебнеше мракът. Тъмнината идваше без пощада. Целта и беше да вземе душите и на тримата.
А може би пък имаше надежда? Мъничка светлинка в мрака на тунела!?
Луната спасителка изскочи и показа милото си лице в бяло. Усмихна се, сякаш не беше небесно тяло, а живо същество. Погледна към туристите и в близост до нея внезапно блесна светкавица.
Ненадейно сякаш от нищото се появи огнена опашка на комета.
О... миг, поспри! Недей!
Отчаяние... Сбогуване!
Някаква частица от недогорялата докрай в атмосферата комета падна на земята. Но виж ти, не сред едва оцелелите до тоя момент, туристи, а на поляната току до заслон Алиница. Падна и избухна с без пощада сред купчините издигната пръст на неземните... Пипала на бръмбари, заредени с убийствен електрически ток. И може би челюстите им разкъсващи плътта на земните, които бяха плячка за тях!...
Ужасяващия грохот, който се разнесе накара тримата оцелели туристи да се изпуснат. Викове като помощ и кой ще ни спаси, прорязаха тишината, която после настана.
Очакваха края си... Тримата, които бяха се запознали само преди три дена, чакаха мига на смъртта. На оня, който щеше да ги убие веднъж завинаги и да отнесе душите им като законна плячка.
Краят дойде неочаквано за всички, тях! Кошмарът беше свършил. Нямаше убийствен ток. Нямаше внезапна смърт. Само една гнетяща сърцата обсебваща тишина. Сякаш животът внезапно се беше отдръпнал от всичко и всеки... Дори липсваше полъха на мурите наоколо.
Внезапно в тая тишина гръмнаха, изплашени гласове:
–Какво по- дяволите...!? - обади се първа Ева.
– Не разбирам, какво се случи? -гласът на Борянка.
–Всъщност случи се чудо! -коментира ситуацията, Траян.
Може би, но не винаги се случват чудеса. Чудеса има там, където има вяра! А вярата, е в човека и доброто. Заедно ръка за ръка и проблемите падат! А може би падналият ангел е помогнал?
Или пък Светия Дух се беше намесил в последния момент!?
Никой нямаше да повярва на историята, ако бяха я разказали... Дадоха си обещание да мълчат. Но в никакъв случай да не забравят! Всяка година по това време тримата се събираха при заслон Алиница. Погледите им вътре се спираха... И намираха неочакваното! -празна бутилка от марково уиски, неотворен буркан кисели краставички и коса с кръв по нея... Въпреки това винаги успяваха да се изкачат там горе, където ги чакаше... Смъртта с развятата си безпощадна коса?
Но моля Ви, не! Чакаше ги животът, който Земята даваше, а защо не и Светия Дух, който знаеше много повече истории от една! Знаеше, но ревниво я пазеше за бъдещите поколения, които щяха да превземат някога, на не сега, Космоса!
/Край/
В.Софин
НОЩУВКА
БОЛКАТА НИКОГА НЕ СТИХВА
ЩОМ ВИДИШ Я В ОЧИТЕ НА ЖЕНА.
БУРЕН ВЯТЪРЪТ ПРИТИХВА
ПРЕДИ ДА ДОЙДЕ НОВАТА ВЪЛНА!
НА КРАСИВОТО – НЕЖНОТО ЛИЦЕ
ПОТИЧАТ КАТО РЕКА СЪЛЗИТЕ -
ПРОТЕГНАТИ ОТ ЖЕЛАНИЕТО РЪЦЕ
НЕ СПИРАТ БЛЯСЪКА В ОЧИТЕ!
УСТНИТЕ СА ГЛАДНИ ЗА ЦЕЛУВКА.
ЧЕРВИЛАТА ЖАДНИ ЗА МИЛУВКА.
ЛЮБОВТА ТУК Е, БЕЗ ПРЕСТРУВКА –
С ЖЕНА ОРГАНИЗИРАЛА, НОЩУВКА!
В.СОФИН
ДА ОСИНОВИМ КНИГА
Не знаех... Не подозирах, че ще я срещна тъкмо на Коледа. Може би щях да я отмина, ако един бял гълъб не беше кацнал в близост до нея.
Очите ми се спряха на кошче за боклук. пред него имаше захвърлена полуизядена закуска. Гълъбът, който знае се забелязва всичко, което е храна кацнал кълвеше намерени трошици. Надзърнах обзет от леко любопитство в кошчето за боклук. Мислех си, че там може би ще намеря още храна, която да пръсна на гълъби, които вече накацаха до мен. Уви! Нямаше храна, но за сметка на това видях овлажняла окъсана на страници, книга.
Замислих се за момент. Напоследък много от хората се освобождаваха от книгите си. Дори имаше и такива, които вечер палеха печките си с тях. Съскаха в огъня страниците им в безпомощност... Всичко ставаше на пепел. Лепилото, което някога крепеше страниците на книгите сега се топеше на сълзи. Изпаряваше се, изчезваше...
Моментът на моя размисъл изтече и видях... Всъщност усетих душата на книгата. Някога беше радвала; предизвиквала вълнения; доставяла радост. Сега като ранен бял гълъб лежеше безпомощна на дъното на кошчето за боклук.
Огледах се да не би някой да беше забелязал... Мен, който без да се гнуси бъркаше в боклука.. Измъкнах ранения бял гълъб на части... Някои от страниците му се пръснаха. Наведох се и събрах всичко. Прибрах книгата или каквото беше останало от тоя бял гълъб в пазарската си чанта.
Замъкнах я вкъщи. Потрих доволен ръчички!
"Ей сега ще пална печката с тия ненужни листи..."
Щях да се сгрея на Коледа. А всъщност в душата ми щеше да остане празнота. Имаше бял гълъб, книга и аз вместо да го излекувам щях да го доубия...
Нужно ли беше да казвам, какви мисли преминаха през главата ми и то тъкмо на Коледа. Отворих широко прозореца. Извадих листите от книгата и не зная но, ненадейно се появи вятър. Нахален вятър, който разпръсна белите пера на ранения и безпомощен "гълъб", /книгата, която бях спасил от боклука/. Побързах да затворя прозореца преди да литнат на свобода навън знанията събрани на листове.
Реших да възстановя книгата. Това бяха коледни истории събрани в сборник. Класика!
Едва започнал да подреждам перата на гълъба, /листите на книгата/, когато забелязах нещо, което ме изненада. Липсваха означенията в цифри по страниците. Наложи се да ги почна...
Другояче ги започнах. Зачетох историите. Или частите от истории, които трябваше да подредя в книга. Тутакси се натъкнах на непреодолимо препятствие. Нямаше как да смеся коледна история с друга от автор, който не бях чел. Къртовски труд! Отне ми цял месец. За някой това би било глупост. По-скоро биха изгорили белия гълъб / книгата с коледни истории/ вместо да се мъчат да го възстановяват. Е, аз устоях на изкушението. Страница по страница, бяло перо, до бяло друго и нещата си дойдоха на място. Не стана отведнъж. Всеки автор беше описал своята Коледа. Трябваше да по прочета нещо за писателите. Имах късмет, че в края на всеки разказ имаше изписани имената им.. А и някои от разказите пък бяха намерили място в други книги. Събирах, изваждах. Умножавах даже и делях грижите на авторите, но наистина накрая успях. В ръцете си държах първото вече забравено издание на "Коледни истории" от началото на двайсти век- Залепих, дори и си позволих подобрения като вече страниците имаха номерация. Сложих я в кабинета си, на писателското бюро, откъдето тя ме наблюдаваше... Поне на мен така ми се струваше. Тя ме гледаше докато аз пишех.. Съчинявах нови истории. Пишех за нови чудни светове, където имаше любов към книгата; имаше осиновяване...
Имаше истории, които трябваше да останат живи. Поне докогато човечеството е живо.
Докато има сърца, които се вълнуват;които живеят за любов; съпричастни са с болките на другите...
Всъщност осиновената книга от мен "Коледни истории" на известни класици си остана най-хубавата приказка, която бях чел и после разказвал. Приказката за белия гълъб с разпръснатите в сърцето на всеки от нас страници за мир, любов и човешко щастие!
В. Софин 25.12.2025год.
