Взискателен клиент

Скришом промъквам крака в малък ресторант, където съм решил да обядвам. Незабелязано от сервитьора избирам маса в ъгъл, където дремя , докато не забележат нервното ми кашляне извиращо недоволно от гърдите. Докато чеша мисълта в менюто, което почти насила пъхнаха в ръцете ми, още не решил с какво да лъжа стомаха за обяд, чевръсто ми донасят шопска салата, придружена от сто грама ракия, от най евтината за устата, която изгаря жадна за алкохол.

-Е, какво господине решихте ли се?- попита ме с любезен тон, сервитьорът Иван, на гърдите на когото бе закачена сръчно, биеща очите табела с името му.

-Какво да ви кажа Иване! Хем реших, хем не! –опитах се да го изненадам аз с хитроумен отговор. Запазил спокойствие Иван ми каза:

-Кажете за какво се колебаете? Всичко ни е прясно! Избирате и ние готвим веднага… Докато гърлото Ви преглъща марковата ракия и смазва с нежна топлина гърдите, а острите ваши зъби се справят с крехката, великолепно приготвена шопска салата, храната ще бъде готова!

-Какво, ще кажете за супата с топчета? Чудя се колко има вътре в нея…? –опитах се да провокирам Иван правейки се на умен.

-Какво може да има вътре? Витамини ли? Или може би търсите мухи?

-Не! Интересувам се само, колко топчета има в супата и дали ще ми стигнат за да се нахраня…? Казах аз с хитър тон и вперих любопитен поглед в сервитьора, за да видя дали съм го затруднил.

В този миг на Иван му стана безпределно ясно, че в заведението в лицето на моя милост вижда, един от ония капризни клиенти, на които и печено прасе да поднесе, хрупкаво с препечена коричка, пак ще мрънка и ще изкарва на показ недоволството си.

Явно има хора, които още от раждането са такива серсеми. Реват, недоволно вкусили млякото на майките си, което неизвестно защо им се струва горчиво; мръщят се когато ги карат в училище да смятат; оплакват се когато ги наказват за извършена нарочно пакост; мрънкат пред момичето си, че то не разбира какъв хубавец си е избрало в негово лице и дори вдигат скандал, когато им се роди първото дете.

Цялата тая картина, за част от секундата явно, мълниеносно мина през главата и бодна  мисълта на сервитьора, който врял и кипял, видял всякакви взискателни клиенти, запази  невъзмутимо присъствие на духа пред мен и като пусна скромно една почти невидима за очите, иронична усмивка каза:

-Прав сте господине! Много сте прав! Вчера бяхме преброили топчетата, но виж днес уви не знаем колко са останали… Така, че бъдете любезен и се спрете на другото ястие!

-Добре Иване! –Съгласих се аз и като набрах кураж запитах:

-А шкембето от какво е…?

-Не е от човешко месо господине, спокойно мога да ви уверя в това. Сготвено от сръчните ръце на нашия готвач, който изцяло се постара да се раздаде за клиент като вас…!

-Как така за мен…? –изненадах се аз. –Откъде накъде ще знае той, че аз ще вляза точно тука във вашия ресторант?

-Не се безпокойте господине. Ние тука сме професионалисти. Едно и също ястие приготвяме по-различен начин. За по взискателните клиенти като вас, винаги е направено с талант и себераздаване. Виж, за другите… толкова не се стараем…!

-Как така разбрахте Иване, че съм от взискателните клиенти?  -опитах се отново да провокирам сервитьора.

-Как!? По-погледа Ви, излъчващ колебание. Та вие господине половин час избирахте ракия и доста трудно се решихте на шопската салата, въпреки, че три пъти повторих любезно в ушите Ви, че всичко ни е прясно. Дори, ако искате да знаете и млякото за капучиното,  е току що издоено…

Впечатлен от този отговор, отворих примирен уста и казах:

-Е добре де! Не се сърдете! Не искам да се заяждам повече… Донесете ми супата и шкембето, сам да преценя, как е сготвено и колко топчета има и от какво месо е чорбата.

-Така Ви искам господине! –отдъхна си Иван от разнеслото се напрежение. -Събрахте кураж и поръчахте.

За отрицателно време ми беше сервирано и чашата с ракия напълнена отново.

Оказва се, всеки знае, че и най-недоволния клиент трябва да бъде задоволен в ресторанта, та после много, много да не мисли за сметката поднесена пред носа му, от усмихнатия сервитьор. Той знае, как да влезе с опит под-кожата на всеки мрънкащ  от капризи клиент и дори да си спечели, заслужено бакшиш. Професионалисти се създават трудно. Нужно е здрави нерви, иронична усмивка и особен талант. Все пак парите в джоба на клиента, трябва да бъдат измъкнати чевръсто от умния сервитьор и то по-такъв начин, че всички да бъдат доволни и клиента и обслужващия, раздаващ всичко от себе си персонал.

В.СОФИН