Тя идваше към
мене. Беше на един дъх разстояние. Протегнах ръце оскотял. Избяга! Опитах се да
я върна. Повиках я нежно. Не ми обърна внимание. Подгоних я. Не ми даде шанс. А
толкова много исках да я прегърна. Да я почувствам в себе си! Уви!
Нощта, звездната
нощ избяга. Денят се роди в светлина и запали чувство в гърдите ми. Слънцето
облиза в далечината върха на планината и бавно, почти мързеливо пропълзя с един
от лъчите си към моето лице, което все още опечалено търсеше нещо. Любовта,
която си отиде, изгря в очите ми, отново. Премигна щастлива от срещата, погали
косата ми, плъзна се към устните, целуна ги, плъзна се чувствено по-брадичката
ми, и избяга усмихвайки се в реката, която вдъхновено я пое и отнесе копнежа ми
надалеч, към всички влюбени. Те нетърпеливо чакаха лъчите и, за да бъдат облъчени от невероятните чувства,
които кипят във всяка една душа, търсеща любов.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар