Хм.. правила!

      Откакто се помня чета! Какво говоря?! Гълтам роман след роман, разказ след разказ, нежен стих, появил се на хоризонта, златен... Оказа се, че това е не достатъчно. Прописах! Сам не знам, защо? Може би, бях провокиран от политиката? Едва ли. Или пък завидях на писателите? Не! Докато се лутах из дебрите на един щадящ нервите ми роман, грабнах молива и драснах първите си редове. Оказа се, че не мога да спра. Изложен на постоянно, не щадящо течение, продължих да измъчвам белите листове пред мен. И това бе, недостатъчно. Явно бях проспал някои неща в училище и граматиката ми накуцваше. Толкова много, че и аз самият взех да залитам на улицата като пиян. Виж ти! Забелязах в книгите на авторите, които четях хиляди препинателни, спъващи моя полет, знаци. И не само това, защото точките извираха навсякъде. Когато играеха чувствата пък, бликаха отнякъде, удивителни знаци. Понякога ей така за разнообразие сигурно, писателите бяха сложили и питанки. Какво лошо има.     Интересуват се хората, питат. Да, ама аз като съм неразумен и не мога да схвана граматиката. Правилата просто ме изнервят. Чета, и виждам навсякъде пълзят, „червейчета“. То не било „червейчета“, а запетаи от които трябва да се вземе дъх и тогава да се продължи нататък. Но пък аз обичам да взимам дъх след точката и затова „Червейчетата“ ми бягат. Може и така да е... не знам!?

      Въпреки това пък се забавлявам истински. Правилата не ме обичат, никнат като гъби и аз не грамотният ги оставям за моя приятел, редактора. Все пак той се е сблъсквал много повече с препинателните „камъни“. Знае как да ги пише, заобикаля и дори храни... Виж при мен не се получава, защото ако река да гледам в книгите всички написани знаци, току виж съм забравил да следя нишката на повествованието. После ще ме питат, кой роман съм прочел наскоро. Че кой ли бе! Ще се озадача, ще се почеса и току виж съм казал някоя глупост. Знам, че граматиката е важна. То и математиката също. Но пък, ако речем да учим всичко, току виж не ни останало време и ред да напишем. А поемите не чакат. Романите също. Разказите, драмите и те настояват за своето. Всяка творба има право на живот. Защо да и го отнемам? Все пак редакторът, ще свърши черната работа. От мен се иска, да пиша. Да се отклонявам в различни посоки. Когато се сетя и да поставя препинателни знаци на грешното място. Да объркам точките с червейчетата /запетайките/ и да отида на разходка в царството на приключението. И всичко това постигнато с перото, което не ме чака да се мотая а бърза по-редовете, а и дори и прескача през тях.

Все пак, можем да напишем всичко. Можем! Но трябва и сърцето да включим. Току виж сме отскочили до Лондон, Париж, а може би и до нашата не дишаща чист въздух, столица. Кой знае? Клишето може би, което крещи разбиващо: „Неведоми са пътищата господни!“ Какво ще стане, решава времето и съдбата, която отстрани се усмихва ехидно. „Всичко е в нашите ръце!“ Още едно клише. Да но не винаги, и затова оставяме редакцията на господин редактора.  Все пак ние пишещите братя се нуждаем от постоянен приток на чист въздух, който ни помага да съхраним мислите си и ги впуснем по-течението... Течението на живота, който крещи неистово да бъде описан. Защо да му пречим?

В.СОФИН