Леговището

     Изобщо нямаше никакви спомени, за това, кой го бе напъхал в тази, малка пещера. Тъмнината се разливаше, покрай него, също като водите на топлото езерце в което спеше.

   Хранеха го редовно. Въпреки ограничителните стени, които го заобикаляха, той не се чувстваше затворник. Удобно му беше. Не мислеше. Толкова щастлив се чувстваше. Храна и сън, без работа. Не не беше и пенсионер. Просто бе облагодетелстван от съдбата, която се грижеше за него.

   От време на време в малката тясна пещера, възникваха слаби трусове. Те наистина го плашеха, защото не бе свикнал с не известното. Сладката идилия, който го караше да се усмихва на сън, продължи едва няколко месеца. Не знаеше колко, защото все още не се бе научил да смята. Не приказваше. Пък и нямаше с кого. Нали все пак беше самичък в топлите води на малкото приветливо езерце, което се грижеше всеотдайно за крехкият му сън.

  Месеците на смирение изминаха, и то се разбунтува. Водите му непослушни потърсиха пролука и изтекоха, неизвестно къде. Обхванат от паника, че ще остане сам и той тръгна в посоката на езерцето. С голяма трудност показа глава навън. Беше светло... Невероятно светло...!

   Доскоро спещи очите му, обзети от любопитство, сами се отвориха. Взряха се в светлината и първото, което видяха, бе бяла престилка и две силни ръце, които го дърпаха. Уплашен понечи да се върне на топло, но нямаше шанс. Никакъв шанс за това...!

  Издърпан от удобното доскоро леговище, хванат като риба на сухо, беше поет от младите ръце на опитна медицинска сестра. Тя го шляпна мило по-дупето. Това го накара в знак на протест не само да поеме първата си глътка въздух, но и да чуе обиден гласа си, който проплака.

   Неизвестното го плашеше. Плачът му прозвучал между четрите стени на стаята не се умири, докато не го изкъпаха. После двете грижовни ръце на медицинската сестра го повиха в бяла, искряща от чистота пелена. Внезапно почувства остър глад. Никой не го хранеше.

 Отново изсумтя и заплака неистово в знак на обида. Докато децибелите и гневът в гласа му се усилваха, бързо беше усмирен, не само от искрените майчини ръце, които го прегърнаха щастливо, но и от нейното топло мляко, което му донесе нужното, спокойствие.

   Чу и  първи думи, които прозвучаха странно, нашепнати в ушите му. Говореше неговата майка.

-Миличкото...! Бебенцето ми...! Моята гордост...! Моят Иван!

     Така без да го желае научи името си. Внезапно възникна малка, още неоформена изцяло, мисъл в крехкият му бебешки мозък.

    Разбра! Беше се родил и трябваше да поеме отговорността и последствията за това.

Животът му започваше... При това, любопитно...!

В.СОФИН