Телефонен звън!

                                                                       

     Звъни телефон. Оглеждам се. Оказва се моят. Вдигам!

-Ало, предлагаме ви господине обувки за зимата съвсем евтино. При това са толкова здрави, че ще ги носите, две години...

-Благодаря! Имам си ботуши! –отсвирвам фирмата и затварям. Тъкмо да полегна отново звън.

- Да! –промецвам недоволно.

-Вижте! Това не е агитация, но е много важно да гласувате доверие на гербовата марка! Нямате избор!

Опарен, затварям телефона и докато си мисля, че всичко е приключило, звън!

-Ало! Не се обиждайте, но ние и само ние, розовите ще оправим държавата! Гласувайте...

По нататък не чух защото, изключих леко изнервен телефона и тъкмо да полегна, когато звън отново...

-Ало! Бъдете добър и пуснете вота си за нас, зелените! Ние ще оправим горите! Ще изкореним...

Тука отново затварям отегчен и тъкмо, да усетя вкуса на леглото, когато... Звън!

-Да, моля! –отзовавам се любезен аз.

-Не вие! Ние се молим да бъдете разумен като гласувате за нас!

-Кои сте вие?

-Жълтите... –чува се тих отговор.

-А, не с лудите отдавна съм приключил... –чувам се да казвам докато затварям линията.

Но не ми било писано да си легна. Отново отровен звън.

-Какво пък сега! – рева съвсем изкаран от релси. Чувам в отговор:

-Не сега, а веднага на момента!

-Какво?

-Имате неизплатен заем, на който е изтекъл срокът. Ако не се явите...

Из перкал от нерви, затварям телефона, за сетен път.

Да, ама не... Отново звън.

А бе! Що не ви... –чувам се да казвам, докато скубя жицата и изхвърлям негово величество телефонът смутител на улицата, където преминаващ мургавеляк го прибира почти разреван от щастие.

Но щастливият съм аз, защото съм се отървал... Поне така мисля. Лягам! Звън!

-Кой по дяволите!?

Сещам се. Звънецът на вратата.

Отварям. На прага усмихнат, стои неизвестен индивид, който иска да ме приобщи към сектата си.

-А бе... Няма нужда! –гоня го аз и бързам да изтръгна жиците на звънеца. После леко отегчен се оттеглям към леглото. Да но, уви! Не ми било писано!

Някой откачен, тропа по вратата сякаш е негова. Слизам с пушка в ръка.

-Ей сега...  Изчакай! Сега те гръмвам за секунда...

Отварям. На прага се материализира моята тъща, чиито кюнци на запалената и камина, били паднали. Трябвало някой... Е трябвало! Кой друг, ако не аз!

Дали пък да не се гръмна! –минава безумна мисъл в главата ми. Не! Ще оставя на полицията да свърши, мръсната работа. Довечера на протеста, ще видят те... Ще видят, докато не усетя яростните им куршуми в едно сърце, което не знае да мълчи!

В.Софин