Без самоличност
Нямам
спомен за това как се бях озовал, Там. Кой ме беше предал!? Още се чудя! Мислех
се за спокоен човек. Някои приятели дори споделяха, че съм тих. Прекалено тих,
за да стана някому драг.
Вършех си работата.
Стараех се… Не клинчех. Прекалено тежка работата ми осигуряваше хляба. До оня ден, в който нещо стана. Също
като реле, което превключва. Нещо щракна и докато се осъзная; докато разбера
фактите внезапно се озовах, Там. На онова място откъдето излизането било
трудно, невъзможно почти.
Още се чудя! Защо именно аз, трябваше да попадна на това
място скрито от хората.
Голяма сграда. Пет етажа. С по двадесет стаи на всеки.
Приличаха на килии. Пред всяка имаше решетъчна желязна врата. Нямам спомени как
се озовах в една от стаите.
Събудих се. Бях сам в изолатора…
Стоп! Какъв изолатор?
Ами ако се окажете затворени някъде без право на разговори с
някого? Приличаше на изолатор.
Опомних се в една такава стая. Пробвах дръжката на вратата.
Не се отваряше. Вътре в стаята ми имаше само, легло, стол, маса, гардероб в
който бяха наредили бельото ми, и разбира се скромен тоалетен възел.
Огледах се. Дори се ощипах! Не, не сънувах. В стаята нямаше
никакви вещи. Липсваха ми обувките. Нямах и прибори за бръснене. Някой бе взел,
мерки. Оказах се облечен в пижама. Стаята ми гледаше към прозорец. Уви! Отново
решетъчен и от желязо. Достатъчно здрав за да устои на порива ми за свобода.
Погледнах през него. Ужасих се. Не, не беше прозорец, имитация, която не
предлагаше нищо за виждане. Просто декорация за прекалено скромната ми килия.
Запитах се, какво съм сторил? Дали не бях убил някого? И
защо са ме затворили в стая, изолатор?
Нямах отговори за това. Не помнех вече от колко часове не
бях виждал храна. Никой не идваше, колкото и да блъсках по-вратата.
Нямах часовник. Бяха ми го отнели.
Чудя се! Трябваше ли да зная нещо? Какво по-дяволите ставаше
на това място? Може би беше нещо незаконно… Стаите бяха изолирани от шум. Нищо
не проникваше в тях, така добре както тишината. Тишина, която със сигурност
убиваше.
Реших да изливам мислите си на глас. Поне бях благодарен, че
можех да ги чуя. Моите мисли откровени.
Задавах си въпроси, но не получавах от себе си отговори.
Докато бях зает да изливам злобата си срещу неизвестния
извършител затворил ме в изолатор, вратата внезапно се отвори. Двама мъже
изглеждащи като борци ме уловиха сякаш бях риба изхвърлена на суша. Трети
появил се зад тях ми смъкна дрехите. И тримата не обърнаха внимание на
въпросите, с които ги затрупах. Не обелиха и дума. Вкараха ме насила в тоалетния
възел и ме обляха с ледена вода. Повториха процедурата няколко пъти, докато не
клюмнах изтощен.
Когато се събудих си помислих за грубата терапия приложена
на тялото ми. Защо ли ме измъчваха? Какво бях сторил? Какво ли искат от мене?
Все въпроси, които им зададох пак, но не получих отговори.
Освен един прекалено ясен… Шуртяща ледена вода, която отнемаше изцяло топлината
от тялото ми и караше крайниците ми да треперят неистово.
За момент решиха да ме оставят. Тъкмо се опитвах да се кача
на леглото, когато един от церберите измъчващи ме, ме удари с палката си.
Извиках от болка. Но не тая болка ме накара да извикам, а
иглата, която забодоха в мен.
Внезапно пред погледа ми притъмня. Всичко изчезна. Звукът се
стопи в тишината. Опомних се едва след няколко часа. Видях, че са ми оставили
на масата хляб и шише с минерална вода. Едва станах от леглото . Пропълзях до
масата също като ранено диво животно. Усетих, че скоро не бях се хранил.
Докато дъвчех кора от изсъхналия хляб опитах се да мисля. На
никого не бях сторил нещо. Защо ме бяха затворили? Изведнъж ми просветна. Може
би се намирах в лудница!? Запитах се. Луд ли бях или пък не? Усещах, че бях с
всичкия си. Знаех, че в лудниците слагат
усмирителна риза на особено буйните
пациенти. В това отношение, бях напълно спокоен. Прекалено тих бях, ако не
смятаха това, че разговарях сам на глас със себе си. Дори ръкомахах за да проверя
изградената си теория. Настоявах. Исках отговори.
Не помнех колко часа бяха минали.
Усещах все пак някаква закономерност във времето.
Точно в определения от тях момент церберите нахлуха и
повториха процедурата с ледена вода. Отново ме инжектираха и като се събудих
пак ме чакаше на масата изсъхнал хляб и минерална вода.
Стегнах се вътрешно. Нямах избор. Не желаех да се предам.
Нямаше да ме пречупят!
Да, не съм луд. Луди бяха тия дето ме измъчваха без да ме
разпитват или да ми дадат някакво обяснение за действията си.
След няколко такива ледени процедури, нямах спомени колко,
най- после ме разпитаха.
Влезе някакъв изтупан в костюм на пръв поглед човек, но не
знаех точно дали това наистина е така.
Зададе ми бързо няколко въпроса. Попита ме дали знаех, кой
съм. За кого се мислех? И къде съм го скрил?
Знаех, че имат личната ми карта. Защо да им казвам нещо,
което мъчителите знаеха предварително? Затова пророних с измъчена усмивка:
–
Наполеон съм! А вие?
Не му хареса на костюмара моя
въпрос. Намръщи се и попита:
–
Наполеон Бонапарт, ли?
Тук го отрязах.
–
Не. Наполеон Наполеонов. Баща ми се казваше
така. Дядо ми също, защо не и аз?
–
Достатъчно! – грубо спря тирадата от думите,
които бяха бликнали от устата ми.
–
Кажи,
къде си скрил документа, който търсим. И ти обещавам… аз лично ще те пусна на
свобода.
Замислих се. По дяволите, какво
ставаше на това място? За какъв ли документ ме питаше костюмара?
Отвърнах искрен, че не зная за какво става дума. Отново
церберите ме подложиха на ледената си терапия с вода. Може би за да си спомня
за документа, който търсеха?
Не знаех истината. Доста по късно я узнах.
След няколко дена или часове на изпитание пак ми зададоха
същите въпроси. Отново дадох същите отговори.
Бях приспан с дрога за кой ли път!?
Когато се събудих… По-скоро усетих, че някой ме блъска.
Отворих с нежелание, очи. В тоя момент си мислех, че процедурите ще продължат,
но извиках в изненада.
Намирах се на работа. Шефът ме гледаше строго. Устата му
блъвна думите:
–
Е какво ще работиш ли или ще мързелуваш?
Бях шокиран. Огледах се. Бях в
работен екип. Нямаше пижама, нямаше и изолатор…
Колегите ми се държаха нормално. Налагаше ми се да повярвам,
че всичко преживяно от мен се е оказало сън.
Може би бях подготвен да го приема… Но една сутрин…
Колегата Иван, който обичаше да чете вестници възкликна:
–
Ей! Погледни, Викторе! Тоя тук на снимката. Бих
се заклел, че това си ти, ако не беше тука с мене на работа.
Погледнах във вестника. Всичко си
дойде на място. Затворът, изолаторът, процедурите и въпросите, което ми бяха
задали.
Не, не бях сънувал.
Разбрах, че се бяха припознали. Някой горе по веригата беше
направил грешка. Вместо човека на снимката бяха отвлекли мене.
Запитах се, защо! За какъв документ ставаше дума?
На снимката във вестника бях аз. Но всъщност бяха две
снимки. На едната видях убит човек. На другата в костюм бях си просто, аз.
Всъщност оказа се убития човек на пътя, който беше крил, документа. Явно
костюмарите го бяха намерили и затова ме бяха пуснали. Не ставаше много ясно,
но подозирах, че убития го беше носил през цялото време с него.
Във вестника с криминалните събития пишеше:
„Вчера сутринта намериха прегазен човек на
улицата. Някой ако знае кой е на снимката, да звънне на телефон.“
Следваше номера, на който не звъннах. Ако го
бях сторил със сигурност любопитството ми щеше да бъде заплатено с трупа ми.
Напуснах работа. Подложих се на лицева операция за смяна на
визията си.
Дори смених името си. Сега живея в друга страна. Още си задавам въпроса за документа.
Защо се беше оказал толкова важен и бяха убили за да го вземат?
Оказа се опит за преврат. Смяна на властта по високите
етажи. Но явно не беше успял атентата. Бяха го спрели в движение. Човекът
журналист беше попаднал на следа… Следата му струваше живота.
Сега не излизам
много навън. Дори и вече преобразен ме хваща страх. Особено нощем, когато
тишината нахлува в стаята ми и пак
усещам тялото си подложено на процедури… Ледена вода и опиати за изтриване на самоличността.
По дяволите! Бяха успели! Аз бях друг, а не себе си!...
В. Софин 14.01.2025год.
