На нова година през осемдесетте години в Самоков

 

                                                                                       

    

На Нова година през осемдесетте години в Самоков

       Докато се взирах в бъдещето незнайно защо се обади миналото.

Ето я и нас, Тодоровата младеж. Така баща ми казваше за мен и моите връстници. Порасли в условия на социализъм, не живели преди девети септември 1944год. Много от нещата ни изглеждаха нормални тогава. Да се работи шест дневна работна седмица. Да се дават извънредни трудови дни за благото на социализма. Димитровски, Ленински съботник от началото на осемдесетте години да двадесети век. Поне аз тогава започнах работа.

     Опашките за хляб, кокали, които почти оглозгани трябваше изцяло да се обезкостят за да се използва машинката за месо. Тя често спираше работа заради жилите попаднали в нея. Чистеше се и отново влизаше в работа. Но после въпреки всичко каймата ставаше на кюфтета и като се изпържеха само с аромата да се нахрани човек. Днешното бъдеще и каймата оставам без коментар.

И ето, че наближаваше Нова година. В заводите и фабриките се започваше трескава подготовка. Всъщност се отработваха няколко поредни съботи, дори недели за да се почива, но забележете не на Коледа нито на Бъдни вечер. Празнуваше се разрешена от правителството само Нова година. Бъдни вечер тихомълком в къщи. А на най светлия празник Христовден се работеше. Четири или пет дни се почиваше. Обикновено двадесет и осми до първи януари. Само толкова за да не забравим, че има и работа.

     И ето ме и мен. Работник в радиозавода „Христо Ников“. Не се чудете млади приятели. Това е днешния „Самел“. Имаше автобуси, които ни взимаха сутрин за да стигнем точно в седем сутринта на работа. Вечер автобусите ни чакаха и билетът тогава струваше шест стотинки. Днес повечето работници в Самел се придвижват с лични автомобили на работа. Тогава тия с колите бяха малко. Всеки, който се лишаваше от храна за да спестява живееше в мизерия, но поне после се оказваше щастлив водач на Трабант, Жигули или Москвич. Въпреки това имаше някаква задружност между всички нас. Почти  еднакви заплати за всички, които стигаха за храна и дрехи, които нямаха нищо общо с днешната западна мода.

Здравеопазването беше безплатно, лекарствата се плащаха, но не бяха скъпи и в такова огромно по разнообразие количество като днес.

Детските ясли и образованието също бяха безплатни.

Вицовете, които си разказвахме под сурдинка, всъщност политически за соца и Тодор Живков ни караха поне малко да се почувстваме свободни.

Да разговаряме обаче с партийните лидери тогава си беше опасно. Можеше да ни интернират в друг град или арестуват за разпространение според властите на лъжлива информация. Тогава всеки имаше жителство и се знаеше къде е.

На 31 току пред Нова година докарваха в зеленчуковите магазини, банани и портокали. На човек разрешаваха по два килограма. Някой, който знаеше, че има и на друго място отиваше да се реди и там на опашка. Всъщност опашките сближаваха хората. Но въпреки това на тях се внимаваше разговорите да не са политически. Купувахме от пенливото бяло вино „Искра“, което ползвахме като шампанско. Хлебозаводът спираше работа като нас от радиозавода „Христо Ников, Фабрика „Самоковска комуна“, Завод за Регистрационна техника, „Любчо Баръмов“, където се произвеждаха играчки за децата. Това налагаше отново да се наредим на опашките за да се запасим с хляб. Купуваше се по седем и повече хляба. Дори се редяхме на няколко фурни за да ни стигне.

     Всеки, който имаше тогава деца тогава си спомня за елхата, която украсявахме. Аромата ѝ на смола, който се носеше в стаята, където стоеше прекрасна, тя. Най-отгоре ѝ блестеше петолъчна звезда или изработен специално връх. Играчките се оказваха чупливи защото бяха стъклени  Това почти преди всяка нова година се налагаше да се взимат от магазина, нови. Купувахме бенгалски огън и малки свещички, които закачахме с телчета на елхата. И разбира се, следваше дядо Мраз и Снежанка неговата помощница. В училище децата се подготвяха да кажат стихче или изпеят песничка за да им се подари някаква играчка или раздадат торбички с лакомства. Обикновено в тях имаше шоколад „Крава“, вафли, бонбони „Снежинки“ с фъстъци и др. Родителите също се подготвяха като купуваха подаръци за да сложат в красиво оформени пакети от хартия, играчки вътре  и ги мушкаха под елхата. На щандовете обикновено най-популярни за времето си бяха, кукли за момичетата, които като ги наведеш казваха „Ма-ма“; цветни книжки; червени пожарни коли; чанти „Чичо доктор“; детски сервизи, колички и конструктори с болтчета и гайки.

           На празника по случай Нова година канехме гости или ние отивахме при приятели. Обикновено гледахме заедно телевизия. Всъщност първа и втора програми. Спомням си хумористичните постановки „Големанов, Вражалец“ и др. Всички бяха с комедийните звезди тогава, Калоянчев, Стоянка Мутафова, Никола Анастасов, Григор Вачков, Георги Парцалев и др. На гости ни идваха западни изпълнители. Спомням си Аманда Лиър с нейния уникален глас;  диско състава „Бони ем“; Мънго Джери, Прешъс Уилсън  и още много други. Шведската група „АВВА“ също се слушаше много.

     Точно преди настъпването на Нова година тогавашния постоянен председател на Народната република, Тодор Живков се появяваше за кратко слово към всички в страната ни. Обикновено ни занимаваше с постиженията през изминалата година и честитеше настъпващата нова.  Веднага след това се пускаше не друго, а дунавско хоро, с което вече бяхме спокойни, че не сме изпуснали нищо. Може би само, че сме порасли или остарели с година. Но бъдещето беше някъде напред пред нас и ние мечтаехме за него. Да дойдат по добри времена, всички да имаме какво да сложим на масата и защо не във всеки дом лека кола и всеки със собствено жилище. Много добре се спомням, че тогава нямаше такива фойерверки като днес. Излизахме навън за да се поздравим със съседи по случай настъпилата Нова година. На първи януари децата ни подготвени с направени лично сурвакници, сурвакаха баби, дядовци, майки, бащи, лели и чичовци…  Баба обикновено даваше напътствия какво да каже внучето ѝ: “ Стъпило врабче на клонче, бабо дай едно левче!“ Ако пък имаше сняг, а тогава имаше вярвайте ми, излизахме да се пързаляме с шейни отвън. Обикновено на „Ридо“ или зад него. Някои имаха и ски. Тогава нямаше от тия днешните модерни обувки за ски. Обикновени високи наречени „пионерки“ на краката. Ските с каишки. Щеките изцяло изработени от дърво.

Имаше и такива, които бяха използвали от стари каци дъските за пързаляне. По една закована каишка на тях и по смелите деца се пускаха на високото от „Ридо“.

Снежни човеци също правехме за децата си. И днес също се правят с морков и копчета, но не от въглени като някога. А и стара тенджера на главата на снежния човек вместо шапка.

 Като се замисля за пощальоните. Горките трябваше да разнасят новогодишни картички с поздравления от близки и далечни роднини, приятели. На всяка от тях нарисувана или снимана елха, играчки, свещи, които горят и сурвакници също. Толкова хартия за да се изкажат топли думи, емоциите изразени, написани с пожелания на цветните картички.

И после…? Ами празника свършваше и на следващия ден започваше ежедневието.

На втори януари всички бяхме вече на работа. Може и да е имало, някои които не са били но повечето бяхме. Едновременно скъпи за нас времена, защото бяхме млади и не осъзнавахме много неща тогава. Лошото, е че и днес трудно младите осъзнават какво имат и нямат. Какво имахме ние и какво изгубихме днес? Ами може би това, че нямаше омраза и завист между хората. Днес колкото повече човек има, толкова повече е мразен. За съжаление джунглата е превзела всички. Има обаче и човеци. Може и да не са толкова много, но хубаво, е че ги има!

      И сега, когато се връщам назад във времето и гледам пожълтялата чернобяла снимка с дядо Мраз, помня подаръка му свирка с пиленце на нея. Помня и това, че го гледах с недоверие. Поне така изглежда на снимката. Как така някой непознат дори и дядо Мраз да е ще ми даде ей така без пари играчка?

В. Софин 15.01.2025год.