Стъпките

                                                                               

Стъпките

    Той живее само през нощта. През деня не можеш да го срещнеш. Понякога в прекалено ранна утрин закъснява да се прибере. Но ти си там, на пътя. Бързаш за работа. Стъпките му отекват в главата ти.  Твоите пък глухи изобщо не ги чуваш.

Бързаш. Мислиш, че ако ускориш темпото, няма да ги чуеш повече. Лошото е, че стъпките също ускоряват хода си. Усещаш ги с пулса, който уплашен в теб, кънти.

Отвън е студено. Зима е все пак. Въпреки това, челото ти се облива в пот. Тялото ти плувнало от горещина, крещи за глътка студен въздух.

Спасение няма!

Стъпките зад теб продължават пъкления си ход и то точно след теб.

Решаваш да тичаш. Правиш го. Но и той, който живее нощем също тича след теб дори намира сили да кашля.

Изморен, забавяш ход. Стъпките зад теб също.

Аха, готов си да ругаеш. Мислиш, но ти липсва кураж да се обърнеш.

„Кой е зад мен и защо ме преследва?“

Няма шанс да познаеш. И не за друго, а защото плувнал в пот задъхан бързаш да се отървеш от него. От стъпките му, които чаткат отчетливо по тротоара и са точно зад теб.

Той, който живее само през нощта може и да си отиде. Все пак наближава утринта. Аха и слънцето да се покаже макар и през януари. Уви! Днес е облачно. Прекалено облачно за да се случи това. Затова вървиш и без да се оглеждаш, се молиш спирката на автобуса най-после да изтрополи в краката ти.

И когато това се случва… Когато най-после стигаш спирката и намираш кураж от светлините наоколо се обръщаш не за друго, а вече обзет от любопитството - виждаш… може би Той, който живее само нощем?

Уви, не! Не познахте! Колегата, твоят колега, който също бърза за работа като теб. Гласът му е пресипнал. Настинал е. Кашля, не може да говори. Но му се искаше, много при това заедно да вървите към автобусната спирка на работа. Е не успя да те стигне. Пък и стига ли се страхът?

Това е Той, който живее само нощем!

Да сме благодарни, че така! А може би, не!? Знае ли човек!?

В. Софин 20.01.2025год.