Да стигна точката

                                                                            

                                                                                     Да стигна точката

            Страх ме е…. Не зная защо. Още не съм го проумял. Всъщност страх ме е сутрин, когато изгрява слънцето да излизам. Някой там отвън ме дебне. Усещам го по настръхналите косъмчета на врата ми. Едва намирам сили да тръгна. Знам, че щом съм излязъл от къщи, няма връщане. Трябва да стигна точката, която съм определил за достигане.

„В магазина?“

Не!

„На работа?“

Не!

„Къде тогава?“

Не зная още. Подозирам, където ме отнесат нозете. Отдавна мечтая за планината. Да, но тя е далече. Безкрайно далеч за достигане. Ако тръгна натам със сигурност няма да се върна. Може да се изгубя нейде из върховете. Времето, което ми се усмихва в града горе може и да се озъби, мъгливо.

Тръгвам! Вече съм се предал. Каквото и да стане, няма връщане назад!

По важното е върхът на планината да не разбере колко е самотен.

Без раница, без грим, но със зимни обувки.

„Нагоре, нагоре, ела!“

Мами ме глас от планината. Вървя. Не мисля. Върхът мисли, че ще го изкача. Простено му е. Нека ме очаква горе.

„А, ако не?“

Тогава значи съм срещнал някого на пътя.

 „Може би мечката или някой друг зъбат звяр“

По скоро страхът си. Той се е сврял току под върха на планината и не смее да продължи нагоре. Лавиноопасно било. Какво от това! Нима това е повод за оплакване!?

Да, но краката ме предават. Тръгвам обратно. Върхът ме изпраща с прощален поглед.

Бързам, но и времето бърза. Една лавина току под върха ме гони. Планината иска да си отмъсти за моя страх.

Не мога да бягам. В снега се затъва. Затъвам до пояс.

„Тук и ще си остана!“ – прокрадват се мисли в главата ми и съм готов за последно сбогом.

Като вихър, който не прощава на никому вихрушката, всъщност лавината минава току до мен, премижалият страхливец.

Отварям очи. Пипам се. Цял съм нищо не ми липсва. Нос, уста, крака и страх… Много страх събран в мен.

Надолу снегът изчистил пътя ми. Като нищо щях да си остана под върха на планината. Намирам сили да се довлека до най-близката хижа, където оставам до утре…

„А утре?“

Може пък и да успея…

Сигурно си мислите да изкача върха и славата, която ме чака горе?

Не! Напротив! Търся да събера смелост. Кураж е нужен на нозете ми. И тогава, за да се върна и праг бащин да прегърна…! Ще си тръгна, полека към къщи. Сам без раница, без грим, но със зимни обувки!

В. Софин 28. 01. 2025год.