Сенките около нас

                                                                                        

                                                                        Сенките около нас

   Имах навика да правя снимки. Всъщност снимах сенки. Във всяка една от тях намирах нещо интересно. Нещо, което забелязвах; което ме плашеше, караше ме да треперя от страх, понякога.

Защо ли се учудвах! Гледах в сенките и виждах хората там, облечени странно… Сякаш не са от тоя свят. Или пък може и да са били?

Струваше ми се, ча са сенки от миналото. Бях в музея, където разгледах носиите през 18 и 19 век. На някои от снимките различих именно хора облечени по тогавашната мода.

Дали пък не си въобразявах? Не, не вярвам в призраци… Въпреки това виждам сенките да говорят. Понякога дори крещят. Никой не ги чува. Аз също. Някои от тях обаче наистина говорят!...

Какво ли? Нямам представа. Не разпознах в сенките познати лица. Макар, че ми се стори, че те ме познават. Защо ли? Може би, защото ги снимам. Нямам ясен отговор за ставащото.

Мислех доста напоследък. И реших да се откажа.

По-добре за мен щеше да бъде да снимам не сенки, а хора с усмихнати и ведри лица.

Беше само преди две седмици. Направих първата си снимка.

Две жени и мъж. Когато обаче я видях на екрана на компютъра се ужасих. През лицето на една от жените минаваше черна черта. Тя стоеше като белег само в лявата половина на лицето ѝ.

Не посмях да изпратя снимката. За мое оправдание казах, че нещо не се е получила и съм я изтрил. Нещата се бяха уталожили, но не престанах да мисля за станалото.

Мина една седмица и следващата започна. Тогава се случи нещо.

     Жената, която бях снимал получи масивен инфаркт. Падна на улицата и почина внезапно. Макар, че се случват такива неща постоянно, аз бях ужасен за втори път. Погледнах снимката и видях нещо странно. Разбрах от човек, който се е опитал да ѝ помогне, че жената е паднала с лице на тротоара… Там където минаваше чертата се бе получила при удара кървавочервена черта.

Изведнъж сякаш нещо проблесна в мен. Разбрах, че бях успял да снимам част от бъдещето. Всъщност предсказание, което беше запечатал фотоапарата ми.

Само като се сетих за това и изпаднах в потрес!...

Толкова много се уплаших, че реших рядко да снимам хора. Предпочетох да правя панорамни снимки в планините.

Надявах се обаче да не стават повече грешки.

Току виж на снимката се появи Йети или Голямата Стъпка, като го наричат хората.

Тогава!?

Време е май да се откажа!? Да не снимам повече. Ще оставя на мира събитията да се развиват самостоятелно. Нека някой друг по-смел от мен и находчив ги прави.

Ами аз? По добре да чета книги. Ще търся, ще изследвам!

Какво ли?

Може би съдбата, която си играе с нервите ми!?

Ами вашата съдба?

Играе ли си някой с нервите Ви? Някой, който идва нощем в сенките и крещи без глас. Виждате го. Разбирате, че се опитва да Ви каже нещо.

Тогава усещате устата си, че е позволила на гърлото Ви да крещи. Именно тогава чувате и друг глас:

–         Какво става тук?

Проблясва запалена лампа. Вратата на стаята се разтваря и баща Ви гледа строго в лицето Ви.

–         Нищо! – казвате  – Просто сънувах кошмар!

–          Време е да пораснеш сине. Призраците отдавна съществуват само в книгите!

А Вие… вие дето се криете в сенките мислите ли, че ги има?

В.Софин 4.01.2025год.