Път който върна спомена

                                                                          

 

Път който върна спомена

  Нещо се разпадаше. Нищо вече не беше същото.

    Разбрах го през паметната за всички ни година 1989. Ще кажете, че това е защото тогава е дошъл края на комунизма у нас?

Всъщност нещата са съвсем други. Тогава отворих нова глава в живота си. Смяната на режима с друг режим. Всъщност тогава се ожених. Нещо ми предстоеше, но още не можех да схвана проблема. Мислих си, че е велико. Радвах се… Обичах! Същевременно от четящите днес, можете да си помислите, че ме е хванала параноята.

Но вече толкова години цели тридесет и седем не мога да се отърва от мислите, които дори нощем не ми дават покой.

Връхлитаха ме и продължават да ме хващат панически.

Имах а и все още усещам, че вече не е същото.

 Тогава всеки се беше оттеглил от семейството. По-точно първо сестра ми, мъжът и, първият мой племенник, които вече бяха образували едно ново цяло. Майка ми и баща ми друго…

Аз с жена ми, с която предстоеше да прекарам живота си също бяхме оформили отделно цяло.

Именно това тогава ме глождеше. Не ми даваше миг покой. Спомнях си с носталгия времето, когато бях малък; когато баща ми седеше начело на масата. Майка ми, сестра ми и аз. Искаше ми се да запечатам тоя миг, да го оставя не разрушен. Да бъде,  цял завинаги.

Уви! Беше края на 1989година. Годината на промяната в живота ми.

  Спомнях си, че нищо вече не бе същото. Нямаше го мириса на сеното лятос, което с баща ми прибирахме на тавана и после вечер си лягахме да преспим в него.

Нямаше освен на празници общи трапези. Всеки се беше отделил в неговото си цяло семейство и живееше самостоятелно без да се бърка в нещата на другите. Именно този период беше особено тежък за мене.

Тогава с новото дойде и отчуждението.

Първите купони през1990год. Реденето по безкрайни опашки за хляб, олио и сирене.

Майка ми казваше, че и през Фашистко не е било така тежко, както сега през 1990год.

А после, когато скриха житото стана още по-тъжно. Нощта стана ден. Части хлебарници, колкото щеш. Банички има, а няма хляб. Сякаш и едното и другото не се правеха от брашно. Всичко беше сторено умишлено.

На опашка нощем за хляб в края на двадесети век. Тук там по-центъра на града ни дори палеха огън да се сгреят хората.

И всичко умишлено! За да може някои да станат прекалено богати, а други да продължат мизерното си живуркане.

Нацията се беше разделила. Нямаше много повод за усмивки, но за тревоги и проклетисване имаше.

 Полека лека сякаш ударени от гръм се разпадахме. Лошото е, че продължава и днес разпадането. Наркотици, убийства, кражби и безочие по пътищата на страната.

Мечтаехме да ги стигнем американците. И днес повечето от нас мечтаят. Но разрушеното цяло вече го няма. Всеки сам за себе си. Всеки отчужден, затворен.

Толкова години цели тридесет и седем минаха от началото. Много изоставиха родните си места и хукнаха към неизвестното в чужбина.

Разпадът продължава! И нищо вече не е същото!

Един режим смени друг. И това е, защото вече човек не звучи гордо, парите, които има звучат и извисяват този, който знае как да ги придобие по нечестен път.

Оцелява не силния, а хитрия с ум в джунглата наречена живот.

Останаха единствено мечтите! За това да разберем истината за живота. Истината да създаваш, а не да рушиш и унищожаваш!

Тъжно става, когато ценностите като задружно семейство изчезнат. Когато разделението властва, както сега. Беззаконието се шири под  път и над път.

Удобно омразата и завистта властват.

А някога бяхме задружни. Бяхме млади и мечтаехме. Днес единствено те мечтите от спомени са оцелели. За по добър и по справедлив свят. Свят без войни и алчност!

В. Софит 25. 06.2026год.