Да кажем -"А"!

-А сега... Да кажем -"А"! -убеждава лекар, пациент да отвори уста за преглед.
-Не моем! -инати се момчето.
-Добре тогава... Кажете -"О"! -опитва се лекарят да смекчи страха в очите на пациента.
-И това не моем! -инати се още повече, момчето.
-А какво тогава можете? -губи търпение лекарят.
-Моем да кажем -Е", ама не искам...
- И защо така!?
-Защото ме мързи, да отварям уста, предварително, без да знам колко ще ми вземете за прегледа...
В.Софин

Различно мислене...

 -Знаеш ли, с шефа мислим различно...
-Как така!?
-Когато съм почивка и си пия бирата, шефът се сеща, че съм на работа...
-Хайде бе!?
-И аз това му викам, "Хайде бе!", но шефът обича изненадите... Винаги готов и в настроение да раздава работа и по време на почивка!
В.Софин

Трима души на почивка без да се смята колата - втора част

          

         След кратък размисъл приемам поканата от страна на сина ми да се поразходя, а той да направи поредната си тренировка по ориентиране в подножието на част от Пирин планина.

Тръгваме с колата до някъде. Отбивката вдясно по шосето, говори за писта с име „Предела - Кулиното“. Решавам да я видя лично и след като се разделям с моя син, поел грижливо пътя  на тренировката си, тръгвам и аз. Моят път се оказва асфалтиран и води нагоре като прави често завои. Вървя и снимам тази част на Пирин планина през ранната пролет на април. Цъфнали встрани сини минзухари спират за миг устрема ми. Докато се възхищавам на особено красивите "Гълъбови очички", билка, която излиза между старите опадали минало годишни листа на широко листен бук, успявам да се срещна и с бялата съсънка, която правеше компания на усмихваща се в червено "Лисичина" или още наречена, "Петльови гащи".

Малко преди да стигна целта си две коли ме задминават.

Вече съм пред табелата с надписи, от които е видно, че именно тук започва царството на планината. Национален парк Пирин е представен с „Баюви дупки“. Този парков участък, се състои от дървесните видове, букът и бялата мура, черен бор, черна мура, ела бял бор, смърч и др.

От растенията преобладава мечето грозде и алпийският лапад.

Животинския свят е представен с дивата свиня, мечката, дивата коза, сърната, вълкът.

Птиците трипръстия кълвач, глухаря и пернато ногата кукумявка.

Резерватът „Баюви дупки- Джинджирица“ е от най -старите защитени за опазване територии. Историята му почва още през 1934година. Площта му е 2841,4 хектара.

   Всичко това ми става ясно от прочетеното на табелата. Зад нея виждам малка ледено стичаща се рекичка. Отстрани до нея цъфнали в изобилие се смеят многобройни оцветени в синьо, минзухари. Наблизо до мен двама души на видима възраст към шейсет години, пълнят вода от изникнала сред буките чешма. Заговарям ги.  Доста любезни те ми обясняватт, къде се намира ски пистата „Кулиното“. Бях тръгнал в грешна посока. Тук пътя се делеше на две. Върнах се наляво и заедно с тях тръгваме към ски пистата. Преди това по тяхна покана, отпивам вода от чешмата, над която расте голяма бука. Разбирам от единия от тях, че  е работил няколко години именно тук, през зимата като ски гардеробиер. Пред мен съзирам ретранслатор и нещо като планинска хижа, която се оказва чайна. Това ми става ясно от любезните местни хора, които идват заедно с мен.

Единият от тях като видя жълт цвят се наведе да бере билки и ми зададе въпрос:

-Знаеш ли коя е тази...?

-Подбел –отвърнах с усмивка и като виждам смайването му обяснявам:

-Използва се при кашлица и при настинка...

За интригуван той обясни, че много хора не познават основните билки, а те са полезни.

-Зная това –казвам и дори обяснявам, че сина ми съм научил да ги разпознава в гората.

Разделяме се като приятели. Те се връщат при колата си, защото бързат за Разлог, а аз поемам към върха на пистата. Изглеждаше близо, а се оказва далече. Има остатъчен сняг. Също и цъфнали непознати билки отстрани, откъдето  на места прозира почвата. Внезапно започва да вали. На тази надморска височина, пада сняг. Тъкмо се чудя, какво да правя, когато джиесемът  се обажда от джоба ми. Разбирам, че синът ми е приключил с тренировката и ме чака. Тръгвам донякъде с нежелание обратно по пътя, от който бях дошъл.

Разбрал, че съм далече синът ми пристига с колата, която няма право на почивка и слизаме бързо надолу. По пътя ми съобщава за срещата на  домашен любимец - миловидно куче с което се бяха сприятелили докато бягал през гората по време на тренировката си. Спираме за да го погалим и аз си позволявам без да искам разрешението му и без до да се сърди и хапе, да го снимам за спомен. Наблизо има вила от която явно бе излязъл, констатирах аз. Изглеждаше нахранен, а и усмивката не падаше от муцуната му.

Взимаме си довиждане с него и хващаме шосето в посока Благоевград. Този път завиваме вдясно към Рилския участък на Предела, където се намира почивния дом в който сме настанени и където ни, чакаше благоверната.

  Доволни от преживяното се събираме заедно тримата, там за вечеря. След бутилка бяло вино и добро настроение избираме план за утре.

А утре се оказва, град Разлог, който ни очарова с многобройните си запомнящи се от високото,  планински гледки.

Тръгваме рано сутринта без да смятаме настроението на колата, която е принудена да дойде с нас.

Поемаме по маршрута и много скоро вляво се сблъскваме с табелата, която съобщава на очите ни, че пред нас е град Разлог.

И ето ни вече там...

...........................

Следва продължение

В.Софин 

Осъществен труден диалог

                                     АКО НЕ Е ИСТИНА, НЕ Е И ЛЪЖА!

     Двама мъже, а нищо да са били и жени, изобщо не се понасяли. Да, но работата им била свързана. След като не искали да се видят и чуят, използвали диалогът си с трети:

-Дончо!

-Да!

-Я виж! Иди питай Генчо да каже, колко пари ще са необходими за утрешната сделка?

Послушно момче бил Дончо. Припкал до съседното бунгало и докладвал уставно, исканото.

Веднъж обаче му писнало. Когато го изпратили при Цончо вместо нареденото, казал:

-Знаеш ли какво? Генчо иска да те види на четири очи и да ти каже нещо лично!

-Хайде бе –усъмнил се Цончо. –Аз не искам да го видя, че той ли!?

-Не знам, но той настоява...

-Кажи му, че не може! –отвърнал Цончо и се замислил.

Послушно момче бил Дончо. Припнал при Генчо и вместо да даде чакания отговор, казал:

-Виж какво! Цончо не даде отговор, защото иска да те пита нещо, ама  каза ... лично да отидеш!

-Хайде бе –не повярвал и Генчо.

Но пустото му любопитство. Изникнало внезапно в душите на двамата, неприязнени един към друг, колеги.

Едновременно излезли от бунгалата си и се срещнали  по средата, където ги чакал Дончо, с наострени уши.

-Кажи бе! –вдигнал тон Генчо.

-А ти... Що, че ми кажеш! –извисил глас и Цончо.

-Нищо! Нали ти щеше да казваш!?

-Аз! Нищо! –слисал се Цончо.

-Тогава... –озадачили се двамата и този път четири чифта очи едновременно се вперили за обяснение в Дончо, който не трепнал, а изплюл бързо камъчето на недоволството, събирано отдавна:

-Диалог! Току що успях на живо да предизвикам разговор между двама колеги забравили, какво значи да ползваш език. Все пак той е нужен понякога... ако не за друго, поне да се чуе истинския, а не казаният силом, предаден от друг измислен, диалог...

В.Софин  

Тя идваше...!

Тя идваше с повея на вятър,

в зората пурпурна блестеше.

Вълнуваше гърдите на приятел -

в сърцето, Любовта не спеше!

Тя идваше с писъкът крайбрежен.

На пясъка разстилаше вълните.

Спираше за кратък отдих, нежен –

Любовта, която никога не спеше!

Тя идваше предизвикана от спомен.

Мислите преследваше сред нощ.

Събуждаше сълзите в час удобен –

Любовта хлипаше, останала без глас!

Тя идваше... и идва сутрин рано...

Не угаснала сред лавата в мечтите!

Любовта разпръсната в звездите -

идва единствено и само 

със обич във сърце, избрано!

В.Софин  

Трима души на почивка без да се смята колата!

        Нямаше как! Просто трябваше да отбележа, че при почивка най-работещ е не човека, а неговият личен автомобил.

      Трима... Да точно трима! Милата, синът и вечно търсещият приключения под всяко паднало листо и клон, моя милост- неразбрания човек.

 Мисията... Боже! Не мисията , а почивката беше започнала в личния автомобил на сина ми и естествено завърши на връщане там.

Но по-реда на нещата.

Едно не е като две и три не е като четири...

Все пак!

Посоката - Дупница, Благоевград и Предела. Почивка на Предела, където шосето дели двете планини Рила и Пирин. Гледаме и се удивляваме. Вляво Рила, вдясно Пирин. Красота от облаци и сняг, който отказва да се топи,защото е едва началото на Април.

Стигаме предназначението си в средата на нищото. Нищо, защото няма превоз до  почивния дом, ако не е  осъществен с личен транспорт.

"Енерго" - Предела. Не бих споменал за пътя, който извираше там от дупки на толкова места, че и пеш да бяхме тръгнали все щяхме да се удавим в някоя от тях.

Стигаме читави, но и гладни, защото пустият му автомобил на сина ми не спря по пътя за една скара, която заведение предлагаше, но само ако се рискуваше слизането, което ние така и не сторихме.

Уви!

Посреща ни доволната усмивка на... Не на пазача, а на един приятел с който се запознаваме на прага без да ни захапе с друго освен с усмивката си... Оказва се кучето Мечо, което спи точно на мястото откъдето се вдига бариерата за влизане, а не нахълтване взлом и без разрешение.

Вече сме вътре. Хубаво, ама резервацията ни се оказва за следващата седмица. Докато се чудим и почесваме, сервитьорът взима решение.

    Настаняваме се. Аз и милата в стая с тераса за пушене и синът в самостоятелна, ако не се сята вътре в нея телевизорът, който така и не престана през цялото време, да  смущава почивката с реклами.

      Докато чакаме обяда, правим разходка в близката гора, която се оказва пометена , но не и сломена докрай от някакво природно бедствие дошло неусетно и неусетно заминало...

Посрещнати радушно в почивния дом, настанени като сякаш сме в рая, решаваме да подготвим колата за утрешния пробег.

   След обилна закуска рано сутринта тръгваме за град Банско, който отстои, на шестнайсет километра от почивния дом.

   Намираме място близо до центъра и нашето априлско приключение започна.

Напъпили лалета, все още не в пълния си блясък, теменужки и паметници спират погледа ни. Къщата музей на поета Никола Вапцаров, читалището и водоскока с пеперудата са едни от първите впечатления, които съзираме. 5.10.1912год -също спира погледа ни с паметник, който казва, че "Банско помни Героите", които са дали живота си за свободата на България по време на балканската война.

    Преди да влезем в храма "Света Троица", правя снимки на безброй мартеници закачени на разцъфнало в розово, декоративно дръвче. Не забравям себе си и Паисий, чийто паметник е издигнат величествено в центъра на град Банско.

 В двора на храма "Света Троица" ни посреща освен часовниковата кула камбанария и бюста паметник на поета Пейо Яворов, който смущава с откровение, днешните българи отричащи миналото с надпис: „Братя хвърляйте фесовете - от днес сте вече свободни българи!“

    Влизаме за да се помолим и запалим свещи за здраве. Все пак именно днес се оказва неделя.

Богослужението вътре още не бе свършило. Всеки стиснал свещичка слушаше с трепет в душата проповедта на попа от амвона.

Излизаме. Наблизо се намира и родната къща, днес музей на Неофит Рилски, която също плаче за посещение. Нашият общ избор обаче се оказва, нагоре по търговската улица извеждаща към хотелите и към Пирин планина, която се крие в една от първите си пролетни мъгли. На места видимо прозира и сняг.

Хотели! Какво говоря!? Хотели много, туристи малко! Свършило е ски празненството и почнала пролетта. Пред един хотел, любопитна котка спира поглед с муцуна в мен. Снимам впечатлен. Галя рижото по нея и отминавам с усмивка. Все пак бях забелязан! Имаше си хас да не съм доволен.

Какво пък... нищо лошо!  Тримата гледаме и се удивляваме, докато колата на сина, заслужено си почива.

Изморен от гледките, запечатал не една и две снимки, на хотели, паметници, цветя и заведения, влизаме в местна пицария за обяд, където ни посреща усмивката на сервитьорка добре запозната с капризите на клиенти като нас.

Доволни от обслужването тръгваме покрай храма и центъра с Паисий взимайки си довиждане с Банско и Пирин планина, която ни се усмихваше наблизо.

Време е за почивния дом.

Пристигаме следобед и се хващаме за следобедното кафе.

.............---------............
Следва продължение!
В.Софин

Въздържание

    От татко бях научил, че трябва да се обуздават чувствата.

Опитах!

Веднъж, дваж, триж!

Да ама като ме ядоса милата, като ми тропна с крак... Не издържах! Едва  видял надписа... Още не помирисал алкохола, хлътнах вътре в кръчмата.

Бях устоял... Бях успял да издържа три вечери без пиене.

Редно беше да се черпя за въздържание от чувства. Не за друго, а за да обуздая мислите си които крещяха, че трябва да свърша и работата, която милата ми осигури за утрешния ден!

В.Софин