В аптеката за
илачи
Понякога преди
да излезем навън и се смесим с тълпата ни хрумва, че е необходимо да си напишем
бележка за това, което ще напазаруваме.
В един такъв ден,
при това неделен, на Койчо му притрябвали… А бе можело и без излизане, но човек да се смеси с тълпата отвън направо си е
вълнуващо.
Та нашия скромен Койчо, решава, че котката му се нуждае от
храна. Докато излиза, се сеща за вестника и капучиното, което пътьом щял да
изпие. В последния момент му светва лампата и за „Омникс“. Лекарство без, което
натежалите му години не биха могли да минат.
Докато продавачката
в магазинчето за вестници и цигари прави на Койчо капучиното, той разговаря със
случайно срещнат приятел на същото място, който пък си поръчва кафе.
–
Ще ми дадете ли пари за кафето, господине? – обръща
се продавачката към познатия на Койчо, който в бързината да си вземе кафето,
забравил, че го има и плащането.
–
Ще дам! Ако искаш може да дам и нещо лично… Но
това е друга тема – усмихва се Койчовия приятел и намига с око за по сигурно,
че го разбират.
По нататък не става ясно нищо, защото нашия
Койчо бърза да излезе навън докато отпива от картонената чаша, глътка топло
капучино.
Аха и за малко да отмине аптеката. Добре,
че вратата зее отворена и вътре Койчовите очи съглеждат един, единствен клиент.
„Съвсем удобно“ – мисли си Койчо и се вмъква
на „Опашката“ вътре.
„Опашка“, защото клиентът влязъл малко преди
Койчо държи бележка с написани в нея строги инструкции.
До ушите му стигат реплики:
– Дайте от това! А от другото витамин „С“
на хапчета, нямате ли?
–
Свършиха хапчетата, но имаме ампули… -отвръща
безпристрастно, аптекарят.
–
Ами в малка разфасовка имате ли го?
–
Сега ще проверя… -отвръща аптекарят и се втурва
бързешком да изпълни исканото.
–
Много е малко като количество. В по -голямо
нямате ли? -мърмори недоволен клиентът и се взира в бележката, за да не изпусне
някое от записаните там, илачи.
След като му дават нужното, той се чуди още
какво да вземе. Койчо, който наблюдава безучастно ставащото отпива от
капучиното и си мисли: „Какъв театър само. Не би го изиграл по-добре и артист.“
Естествено клиентът невъобразимо спокоен,
продължил да измъчва Койчовите уши с лекарства, които никой не би си помислил,
че съществуват поне като имена. Едното било свършило. От чужбина го внасяли.
Друго имало заместител.
Кутийките пред клиента се трупали, а „опашката“
всъщност тапата, която направил все още си стояла здраво запушена.
Нейсе! Гледай какъв късмет! Внезапно влизат
двама нови клиенти.
Изтрезнял като в изтрезвител, клиентът с
многото поръчки внезапно прозрира, че е време да се омита от аптеката. Плаща в
брой стои двадесет и два леви и двадесет и една стотинки и излиза навън.
Ред е на Койчо. Гледа и се пули. За по
сигурно отпива глътка от вече изстиналото капучино и сваля очилата си.
–
За вас, какво господине? – събужда го топлия
глас на аптекаря.
Койчо не носи бележка или рецепта. Сеща се
само за простатата, която алармира точно в тоя момент.
-
Абе нещо беше, ама какво…? -отвръща Койчо и
гледа с късогледите си очи в аптекаря.
Той явно с опит се досеща:
–
Може би става дума за „Омникс“, господине.
–
Вярно, бе! – въздъхва облекчен, Койчо – Моля ви,
дайте ми една опаковка.
И миг след това, платил лекарството Койчо
излиза на улицата. Вече е успял дори да се вмъкне в зоомагазина за котешка
храна. Добре, че тук няма „опашка“. Взима консерви за котката Люси и бърза към вкъщи,
където вече от час го чака приятел на, когото е обещал неделния вестник.
В.Софин 3.12.2023год.
