А после?
Ами, следва продължението:
Отиваме вкупом на
обяд в ресторант -градина „Орбел“. Веднага след това успявам да направя няколко
запомнящи се снимки на парка. Две мечета, Козирог, скулптори и цъфнали акации хваща погледа на обектива
ми.
След обяда мисията ни продължава с град Хаджидимово и манастирът
там, „Св. Великомъченик Георги“. Необикновена, много красиво изградена църква с
високи украсени като крепост стени. Още преди да прекрачим портата очите ни
хващат на стената закачената Легенда, която ни впечатлява с историята си. Макар
и оскъдни сведенията за манастира все пак нещо е успяло да достигне и до нашето
време.
„Според преданието на това място е съществувал древен
манастир, който бил разрушен от османския завоевател при падането на България
под турско робство. Същата участ споходила и множество други храмове и манастири,
разположени в района на Неврокопското поле.
През последвалите
векове на тежки изпитания в народната памет се съхранил споменът, че хълмът,
обрасъл с храсти и дървета, е място на древна християнска светиня. След време
тази местност се превърнала в ниви на турски чифлик, в центъра на който островчето
от дървета и храсти усърдно пазели под короните си основите на храма и
чудотворната икона на ветия Божи угодник и великомъченик Георги.
1850- та е годината,
в който по Божий промисъл това безценно съкровище по чудесен начин се открило и
православните християни отново получили своята светиня. Както и в много други
случаи, засвидетелствани в житийната литература, и тук това станало по
застъпничеството на св. Георги. Великият
Божи угодник се явил в съня на един от местните благочестиви християни -дядо Атанас
Лазаров, и му наредил да отиде на описаното място , посочил му къде точно да
копае и му казал, че е дошло време неговата икона да бъде извадена от земята.
Първоначално дядо Атанас не обърнал внимание на своя сън. Не му обърнал внимание,
дори и след като сънят се повторил. Но когато за трети път сънувал същото,
старецът се престрашил и се отправил към споменатия хълм. Турчинът – собственик
на нивата, в това време бил там и орял с воловете си. Като видял стареца, който
започнал да копае, го изгонил и не му позволил да изпълни повелята на светеца.
Когато обаче се върнал при воловете, ги заварил да лежат на земята. Подканил ги
да станат, за да продължи работата си, но те не помръдвали и за голямо негово
учудване по никакъв начин не можел да ги накара да станат. Стопанинът им се
изплашил и тръгнал да търси помощ. На мястото се събрали много хора и разбрали
за случилото се с дядо Атанас по-рано през деня. Тогава по възрастните
потвърдили, че действително мястото, на което копаел старецът, е църковно място
/на турски въкъф/ Те дали съвет на турчина отново да го повика и да го остави
спокойно да продължи своето начинание. На следващия ден чудотворната икона на
св. Георги била намерена. Предполага се, че тя е рисувана през втората половина
на 17 век или началото на 18 век, като близо двеста години е преседяла под
земята, без да се повреди от влагата и процесите на гниене. Не е известна
годината на нейното изписване, нито авторът или произходът.
Собственикът на нивата приел откриването на чудотворната
икона за особено Божие знамение и решил да отстъпи имота си на българите.
Местните християни построили малък параклис на мястото, където била намерена
иконата. Желанието на всички било да се възстанови някогашния храм, но за целта
било необходимо разрешение от Цариград. Според първоначалното разрешение храмът
трябвало да бъде малък, нисък и вкопан в земята. Започнали строителните работи,
но се оказало, че твърдият терен не позволявал да се направи достатъчно дълбок
изкоп. Наложило се да искат ново разрешение, с което да молят храмът да бъде
по-висок и да е над земята. Впоследствие християните получили специален
султански ферман, който разрешавал храмът да има необходимата височина, но било
наложено друго ограничение – да бъде без прозорци. През 1864год. манастирският
храм бил завършен, а на следващата 1865г. бил осветен. Едва в началото на
двадесети век, след освобождението на България от турско робство, на църквата
били направени прозорци.
По-време на
балканските войни /1912г. – 1913г./ манастирът претърпява много поражения.
При дългогодишното игуменство –1945г. – 1996г./ на
свещеникомъченик Трифон Симидчиев се извършило цялостно обновяване на
манастирските сгради. На 29 юли 1979г. в църквата избухнал пожар, който
унищожил целия иконостас и всички икони. Храмът изгорял напълно от него останали само зидовете. Единствено иконата
на св. Георги по чудо оцеляла сред пламъците, след като Димитър Симидчиев /син
на отец Трифон/ в последния момент спасил иконата. След потушаването на пожара
с помощта на Неврокопска митрополия и дарения, само за осем месеца, църквата
била възстановена, и на 6 май 1980г. - осветена.
На мястото на изгорелия иконостас бил направен нов резбован
и отново били изографисани всички икони, които до днес украсяват храма.
През 1996год. под духовното ръководство на Неврокопският
митрополит Натанаил в светата обител се полага началото на настоящето монашеско
братство, а разширяването, благоустрояването и украсяването на храма и на
всички манастирски сгради продължава.
Чрез иконата на свети Георги и по неговите молитви Бог е
извършвал множество чудеса, които не спират и до днес.
Но по-голямото чудо, което Бог иска да се случи в живота на
всеки един от нас, е нашата лична промяна. Тя може да стане, когато се стараем
да живеем според истините на нашата православна вяра. Тогава с Божия помощ, ще
се преобразим не само ние самите, но и целият ни живот. Великото чудо на всепобеждаващата
християнска вяра всеки ден поражда множество по-малки чудеса. Да откликнем на
псалмопевеца: „Вкусете и ще видите колко
благ е Господ“ Пс. /ЗЗ,9/.“
Всъщност след като
прочитаме историята на манастира групата ни отива да запали свещи вън пред
храма на свети Георги. Влизаме и вътре в църквата, където освен молитви към Бога
някои от нас успяват да си вземат и спомени от посещението като магнити и богословски
книги.
Уникална архитектурна сграда с часовник и кръст на върха впечатлява
погледите ни в двора. Голямо дърво с бяла каменна чешма и разцъфнали лалета в
розово, бяло, и теменужки също спират очите ни.
А после, следва наблизо така наречения Зоопарк, където ни
срещат плахи очите на сърни, елени. Не липсват и зайчите. От птиците тук са
представени красиви пауни, пуйки. Малки кончета, пони, дива коза и малко
гересто петле…
Започва да вали дъжд. Това не пречи да снимам, но след като
сме влезли с благоверната срещу такса два лева в част от двора на Зоопарка.
Отнасяме красиви спомени от тука. Когато влизаме при тях виждаме сърните, елените и кончетата да се
хранят.
После, тръгваме с автобуса към къщи събрали емоции, които
продължават и вътре. Зазвучават македонски песни и Мария заедно с една друга
дама играят хоро по-средата между седалките…
Край на емоциите слага пристигането ни в Самоков, където
групата се разделя. Разделяме се и ние с Тошко, Надето и Мария, като си пожелаваме
нови приключения в неизследвани красиви места в България. И повярвайте ми, те не
липсват. Необходимо е само да тръгнем за да разберем как чувствата и
приятелствата се раждат там на пътя, който мами погледите с неувяхващата
пролетна красота на природата ширнала се пред погледа на приключението!
В.Софин
