Забравеното гробище

                                                                                    

Забравеното гробище

    Полумрак. Сенките се гонят с листа падащи от дърветата наоколо. Стълби с наклон надолу. Тишина, която стъпките не отразяват.

Двама мъже. Единият възрастен с побелели от времето коси. Другият млад сякаш вчера научил за фокуса с бръсненето на брадата.

   Полумрак, който пълзи по паметници и кръстове. Много кръстове с надписи, които вече не личат. Гробище, което пази тайни. Съхранило спомени за отдавна минали времена. Годините са категорични. Едва личат, но връщат времето на деветнадесетия век, когато българите са били под османско робство. Пътят не се е съобразил с паметта на хората, които лежат тук. Техните очи надзъртат току под подметките на двамата мъже, които не подозират през какво минават. Изведнъж погледите отстрани се удвояват. Дори утрояват, зловещо… Но още е тихо и листата, които вече са опадали през късната есен скриват сълзите, бликащи под тях.

   На някои от дърветата висят мартеници. Червено и бяло хванати в ръка. Висят закачени тук от пролетта. Каменните кръстове отстрани са обрасли с мъх, и на някои дори не личат имената. Имена, които днес не значат нищо за никого. Може би! Но ако човек разрови мъха би открил тайни, от които косата ще му настръхне.

    Двамата мъже мълчаливо газеха след полумрака сред рояка от очи и невидими сълзи, скрити под есенните, паднали листа.

Възрастният спря и с пръсти обзети от любопитство почисти килнатия каменен кръст паднал точно на пътя през, който минаваха двамата. Път, от който нямаше връщане! Може би те не осъзнаваха ставащото. Но, който вече надникваше в душите им.

Прочел надписа на кръста, възрастния мъж се ужаси. Малко дете, едва тригодишно. 1853 -1856г. „ След кратко боледуване си отиде Звездичката в живота ни! Угасна огънчето от зениците ѝ!“ Името на детето така и не успяха да прочетат, защото беше изтрито милостиво от времето.

   Ужасени и двамата от видяното изпаднали в паника хукнаха да бягат извън пътя сред паметници, мъх и кръстове на хора отишли си от тоя грешен свят още през деветнадесетия век.

Уж за по кратко бяха решили да минат именно от тук. Но без да знаят, дори без да подозират за пипалата, които щяха да ги хванат. Пипала от които нямаше да има измъкване. Повя хлад. Отнякъде заби камбана, която смути още повече бягащите мъже. Падаха, ставаха. Вече бяха целите в шума и сълзи…. Сълзите на хора, които са живели в добро и зло. Очите им ги преследваха. Може би, те не го осъзнаваха. Но вече бяха прокълнати. Бяха осъдени вечно да бягат. Вечно да се лутат в полумрака на времето, което не прощаваше грешките. Тяхната беше, че бяха минали напряко. А, пътят точно тук през гробището, където почиваха душите на хората беше забранен за живите.

Нощта изтече. Вятърът появил се неочаквано в гората на заранта, в забравеното гробище засвири в короните на дърветата, които подеха погребалната си песен. Тази нощ нови две души се бяха присъединили към историята. История, която остана неразгадана от живите.

   Двамата мъже вече ги нямаше. Сякаш никога не бяха  съществували. Гората ревниво пазеше историите на гробището, които така и никога, никой не разкри отново.

В.Софин  7.05.2024год.