Никой не е вечен

                                                                                       

Никой не е вечен

     Живеех с мисълта, че съм вечна. Семейна, събрала всички емоции в една здрава спойка. Неподвижна, със запазено място, откъдето хвърлях погледи към вратата в очакване на гости.

А може би, не!... В очакване на живущите в къщата да ме забележат. Всеки влязъл в стаята, където бях, заела централно място хвърляше погледи към мен. Усещах се някак си специална. Какви ги приказвам! Бях шампионка по-събиране на погледи.

   Влизаше майката и щом ме зърнеше, усмивка като роза разцъфваше по лицето ѝ. Бащата унесен с мисълта за изхранване на семейството едва, когато пристъпеше към кревата, тогава виждах и неговата усмивка, която стапяше сърцето ми в умиление…

„Но, имах ли сърце!“ – питах се понякога аз и си отговарях нощем, самичка. Сигурно все пак имах нещо като сърце щом бях семейна и раздавах безплатно на живущите в къщата светли усмивки.

    Децата прекалено малки още или ангажирани с игри, изобщо не ме забелязваха. За тях просто бях въздух. Невидима прашинка, която не влизаше в очите им за да не се усетят раздразнени.

Виж, дядото щом влезеше през вратата в стаята име съзреше не само усмивката цъфваше на лицето му, но и мустакът трепваше от вълнение. Спираше се пред мен. Заставаше мирно като войник преди атака. Взираше се. Изпиваше ме цяла с поглед. Оня поглед, с когото някога явно беше спечелил сърцето на бабата.

За момент унесен в спомени дори засукваше мустака си, сякаш тепърва ме откриваше.

Интересът на бабата, негова жена в добро и зло, която също живееше под покрива на тоя дом, също не беше подправен. Но нейната реакция, беше съвсем друга.

Спираше се за момент при мен. Първо се усмихваше. После няколко сълзи се отронваха безмълвно от очите ѝ, бавно капка по капка долу върху дъските на пода.

Но мина време. Всъщност безкомпромисно времето изтече.

Нямаше ги вече дядото и бабата. Някъде се бяха запилели. Не влизаха в стаята. Липсваше ми младежкият им дух.

Доскоро малки, децата израснаха и се превърнаха във възрастни хора. Родителите им остаряха. Все по-рядко те хвърляха погледите си към мен.

Напълно забравена. Не бях интересна. Дори шампионка не бях вече…

Семейна реликва, събрала всички емоции в едно цяло.

Всъщност бях остаряла някогашна вече поизбеляла от времето, снимка.

Синът на стария баща взе нещата в ръцете си. Смъкна ме от стената над леглото, където бях закачена. Скъса ме без жал, и без дори да ме погледне, поне за последно за да видя очите му; без дори да се взре в образите в нея, на дядо му и баба му като млади, които вече времето беше размило, ме изхвърли в кофата за боклук.

В.Софин

4.05.2024год.