Бялата с коса от сняг

                                                                                         

                                                               Бялата с коса от сняг

 

               Тъмна нощ в която единствено снежинките блестяха. Самотен мъж вървеше по планинския път. Отрицателната температура, караше краката му да бързат. Стъпките бяха възпрепятствани от натрупания сняг, който трудно показваше, къде се намираше пътя.

Нямаше време за бавене. Ако не стигнеше навреме не се знаеше какво ще стане. Всъщност Бялата с косата дебнеше наоколо и примамваше минаващите през балкана.

    Ако не бяха го забавили снимките, с които мъжът си изкарваше прехраната вече да беше се прибрал. Но пък в планината при валеж беше толкова красиво! Направо зашеметяващо. Вятърът, който духаше беше успял да нарисува великолепни картини. Не бяха за изпускане. Всичко изглеждаше призрачно. А някъде там наблизо го дебнеше, почти беше сигурен, Бялата с косата… Да, но виж ти! Изоставена хижа с натрупани по нея от вятъра, който беше рисувал, снежинки. Изглеждаше като лунен пейзаж подплатен със сняг, който не спираше устрема си…

И ето, че сега, когато нямаше възможност да снима повече в тъмнината, мъжът, чието име никой не узна бързаше надолу към долината, където беше оставил джипа си.

     Лошото понякога пристига неочаквано. Внезапна мъгла и вятър, който караше снежинките да образуват преспи направи невъзможен да се вижда пътят. В тъмнината мъжът се отклони от посоката, която трябваше да следва. Страничен път намериха краката му. Той се втурна по него и окончателно се изгуби. По негови сметки трябваше вече да е слязъл при джипа си. Вместо това цял час вече как се влачеше сред натрупани преспи от сняг. Светлина в тунела не се виждаше.

    Изведнъж мъжът се отпусна под една ела за почивка.

„Ще поседя само пет минути за да помисля, дали да не се върна, обратно“ – мина мисъл в него и взел решението си се мушна под отрупаните със сняг клони на елата.

Минаха пет минути. После още пет… Половин час!

Нямаше сили да тръгне. Всъщност се загледа в снимките, които по рано през деня беше направил. На една от тях видя фигура. Не беше я забелязал докато правеше снимката. Да но сега я забеляза. Стройна жена облечена в бяло с коса от сняг. Удивително красива!

„Как така съм я пропуснал? И откъде на къде на две хиляди надморска височина ще има жена и то сама?!“ – замисли се мъжът.

Ами трябваше да се върне обратно. Може би жената се нуждаеше от помощ, а той беше наблизо…!

Не, не беше наблизо. Но краката му се отлепиха и поеха обратно. Започна изкачването нагоре, където триста дяволи играеха вече леденото си вятърно хоро.

     Измъкна се от мястото, където беше объркал пътя и пое нагоре. Бързаше. Трябваше да спаси жената с коса от сняг.

Вече беше близо. Тогава я видя.  Сама, но усмихваща се. Приканваща го. Като, че ли дочу думите ѝ:

–         Ела, откога те чакам! Побързай нямаш време. Дванадесетият час вече бие за теб.

   Мъжът чието име никой не узна, не разбра какво му говореше жената. Но макар и премръзнал до мозъка на костите си той се втурна да я вземе в прегръдките си.  И някъде там горе близо до нея на върха видя, че Бялата с косите е разтворила ръце за него. Усмихнат мъжът побърза да отвърне на прегръдката. Когато я докосна ледът в нея се разтопи и го обгърна. Мъжът чието име никой не узна започваше да се превръща в къс от замръзналия връх. Бялата смърт го връхлетя внезапно. Нямаше сили да и се  противопостави. Нали успя да прегърне ледената кралица, жената с коси от сняг, която отвърна на прегръдката му. Беше му достатъчно.

Ами снимките?

Може би напролет щяха да намерят тялото му и фотоапарата. Може, би! Но влагата със сигурност щеше да е успяла да изтрие труда на замръзналия фотограф. Може би една единствена снимка, която ще е невидима за очите на хората щеше да оцелее от разрухата. Винаги оцеляваше!

На нея усмихната Бялата с коса от сняг, усмихната и канеща. Невнимателния пътник замръкнал в планината си оставаше завинаги нейна плячка.

Не тръгвайте сами нагоре! Там някъде близо до върха Ви чака тя! Толкова прегръдки, чувства и  ледени пръсти, които Ви обгръщат с любов. Бавно почти неуловимо, но винаги докрай!

А напролет, когато Ви намерят ще сте поредният неизвестен, който е имал късмета да срещне и прегърне Бялата с коса от сняг.

В.Софин   18.12.2024год.

 

Блясъка на праг

                                                                           

Блясъка на праг

Търсех любовта навред.

Мъчех душата си нещастна.

Създавах през деня куплет.

Стих за любимата прекрасна.

 

Търсех думи от печал обзет

за любов обвързваща и ясна.

Сърце, което да люби ме безчет

с душа привлекателна и страстна.

 

Пристигна от небето бляскав знак

Стих от мен безкрайно откровен.

Съдбовен стих за блясъка на праг -

сияещ с любов в морето уловен!

В. Софин На Ива 18.12.2024год.

Зовът на вълните

                                                                                

Зовът на вълните

Все още през деня дочувам

как шепне морето за любов.

Вълните му, дето ги сънувам

нощем връхлитат ме със зов!

 

Сутрин будят ме във свят суров,

където няма ги зелените очи.

Очите дето гледат ме с любов

с блясък, в който обич им личи!

 

Морето тихо шепне за любов.

Вълните му  дето ги сънувам

нощем връхлитат ме със зов,

който кани ме да те целувам!

В. Софин 17.12.2024год. на Ива

Преди коледните празници - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                         

                                 Преди коледните празници

     С нетърпение очаквам коледните празници! Мама каза да не се радвам толкова много. Дядо Коледа щял да раздава подаръци само на послушните деца.  На тия, дето си изяждали докрай, супата.

Ами като не ми се яде!

Мама каза, че трябвало за да пораста. Пък мен ми е добре така. Глезят ме. Най-много баба, тате и дядо…

Мама е строга. Все казва, това не прави, лошо е, онова не го чупи, трябва ми здраво.

       Друго си е като строша чаша или чинията със супата. Тогава ме наказват да стоя зад вратата и да се срамувам.

Това пък защо?

Ами те са виновни като ме дават супа, която не обичам. Виж друго е сладолед и бонбони… много бонбони…

Да, но мама казва, че ще остана без зъбки. То и баба е без зъбки, но си има нови. Тате им казва, изкуствени.

Сега, когато дойде Коледата освен подаръци най-много ще искам мама да ме вземе на ръце. Аз ще я държа та да не падне. Мама каза, че това са глупости.

Вчера, когато ми сипа в чинията супа, тя ми каза:

–Софи хайде да се състезаваме.  Който първи си изяде супата ще си хапе и торта…

Мисля си че не е честно, мама да ме лъже. Пък и не искам да я изпреварвам. Тя е една такава… добра майка!

Мама каза, че хитрувам.

Нали ходя на детска градина и вече не плача. Доли исках да нося куклите там та да ги успиваме с приятелките, но мама не дава.

Щели да ми ги вземат. Това пък защо? Нали са си мои куклите?!

Всеки трябвало вкъщи да си пази играчките. Не ми стана ясно. Кой ще ги окраде мамо? Но тя каза, че в детската градина имало достатъчно играчки и игри, с които да се забавляваме. Пък аз исках с моите кукли…

Щях да им давам от моята супа и те щяха да са щастливи, че са ме преварили  в яденето.

Мама се засмя камо чу какви ги говорех, но тя се смее на всичко. Най-много на това, че бърборя. Според нея трябвало повече с децата да говоря в детската градина отколкото самичка.

Че какво да им говоря на момчетата. Все гледат да дръпнат  косите на някое от момичетата. Не са възпитани. То май като се замисля и приятелките ми не са. Бъркат си в носа, кашлят, кихат, а пък аз се стеснявам… може ли да се вършат такива неща. А те ги правят. И дори щели да имат подаръци за Коледа. Много, много подаръци, казах на мама, а тя:

–         Ами те са послушни деца и са заслужили. Ядат си супата и не ядосват майките си…

Друг път. Не вярвам да го правят. Пък защо ли като супите са все едни такива… гадни.

Мама каза, че не супите са гадни, а децата като мен били непослушни.

Замислих се. Дали пък да не рискувам и поне за Коледните празници да си изяждам докрай супата. Да си взема подаръците пък… Охо, цяла нова година пред мене после. Няма да яма супа. Ще мина само на торта, сладолед и шоколад!

А Вие, деца ще слушате ли за Коледа? Моя съвет е, слушайте! Иначе няма подаръци!

Весели празници!!!

В.Софин 17.12.2024год.

Ужасът на пътя

 

                                                                        

                                                            Ужасът на пътя

    Прекалено ранна утрин за теб. Не ти се става от леглото. Хубаво е да си почивка. Уви! Намръщения декемврийски ден озарен от луната наблюдава крачките ти. Може би ги брои? Нямаш отговор за времето навън. Но ето, че вървиш по пустите улици, зъзнеш. Единствено светлините на лампите озаряват лицето ти. Луната пък от време на време се скрива за да направи обстановката още по труда за понасяне.

  Стигаш до разклона на улицата и завиваш в желаната от теб, посока. Може да си закусил рано днес?! Или пък пил чаша чай с коняк?! Но в мига, когато зърваш… А всъщност не е ли всичко това измама за очите ти?

      Напротив! Зърваш грамадна фигура пред себе си. Изглежда сякаш… А би ли трябвало да прилича на ужасия? Точно така! Пред теб се движи или по-скоро се поклаща и потропва по асфалта с ботуши неизвестна фигура на човек приличащ на убиец. Забавяш стъпките си леко загрижен за особата си.

Човекът пред теб е облечен с работна мантия на шарки или рокля; с рамене на борец и клатушкаща се фигура на моряк видял какво ли не. Върви страхотията пред теб и нещо си говори. Достатъчно високо на глас за да може и ти да чуеш, казаното. За момент мислиш, че сънуваш. Напротив! Твоите глухи стъпки нечути от човека пред теб, продължават пътя си. И той е в посоката на фигурата. Може пък и стара жена да е? Няма нищо страшно за теб! Окуражаваш се ти.

Въпреки това ситниш напред изтръпнал от ужас. Ужаса върви пред теб, клати се и мърмори… Да сега го чу! Точно така! Не, истина е… Гласът пред теб пронизва тишината на улицата и ушите ти улавят:

–         Смъртта идва! Идва смърт-т- та!

И веднага след това:

–         Голям-ма работа! Много важно!

Замисляш се, че това е илюзия, но след няколко стъпки напред отново чуваш същото. То просто пробива тъпанчетата на ушите ти, ръчка вътре и ти… Защо пък да не се върна? Но обратен път няма! Длъжен си! Обещал си! Тялото ти не принадлежи! То е на фирмата за която работиш. Ако не отидеш изхвръкваш от нея. После иди търси работа, че и платена при това, добре.

Стискаш зъби, намаляваш крачките си и гледаш с надежда напред.

Грамадната фигура облечена гротескно с огромни ботуши тракащи по асфалта продължава също пред теб.

Стигате и двамата, разклона на друга улица.

Тутакси въздъхваш облекчено. Ужасът пред теб завива вдясно, а ти си вдясно.

Благодариш на Бога и се молиш, че си се отървал. Бързаш, нямаш време. Автобусът на спирката едва ли ще те чака да се отървеш от паниката обзела те на пътя.

Вече си там! Гледаш часовника си. Цели пет минути, които със сигурност ще минат като часове за теб!...

Вдигаш поглед с надежда. Мислиш, че идва автобуса и облекчението. Напротив! Минава джип. Молиш се да не те забележи и отмине. Напротив! Джипът заковава спирачки пред теб. Вратата се отваря гостоприемно. Гласът вътре, мил и подканящ:

– Моля, заповядайте! Ще ви взема, защо да стоите и зъзнете на студа отвън!

Надзърташ за момент с намерение да откажеш поканата и в теб се впиват очи дошли сякаш от ада. Кръвясали, уста излязла от комиксите, която те моли… И тъкмо да откажеш, очите ти фиксират ботушите, и роклята , с която е облечено съществото. Човек може би? Или ужаса, който те съпроводи от вкъщи по пътя донякъде?

Сякаш за да разбереш истината изведнъж чуваш“

– Идва смъртта! Смърт-т-а идва!... Голяма работа! Качвай се!

В миг коленете ти се подкосяват. Искаш да извикаш, но нямаш сили за това. Луната  горе те наблюдава и дори се, чувства весела. Може би, защото е цяла. Тъмните облаци бягат от нея.

     Сякаш магнит държи краката ти заковани, а гласът останал без език. И в тоя момент вратата на джипа се затваря и пътникът в нея ускорява скоростта. Не знаеш, но точно в тоя момент е пристигнал автобусът ти, който те кара на работа.

Твоят спасител! Месия!

Внезапно чуваш грубия глас на шофьора, който ти изглежда като лебедова песен с това, което преди малко преживя:

–         Хайде бе, Страхиле! Времето, няма тебе да чака!

Това създава порив на краката ти. Те панически скачат вътре заедно с тялото ти и се наместват на първата седалка.

Лицето ти, тебеширено  вече не се вижда от другите пътници. Шофьорът е изгасил срама ти, заедно с осветлението в купето. Всъщност ужаса, който се чете в очите ти.

Дано си късметлия! Дано устата ти не се разприказва сама! Защо ли?

Ами много просто. От Страхил може и с прякора, „Бъзльо“ да се сдобиеш.

Едно знаеш! Друг път, каквото и да става ще се върнеш. Ще вземеш болнични и ще прекараш деня вкъщи. Так където няма да има Ужас по пътя ти! А единствено мърморещия глас на недоволство от жена ти:

–         Страхиле, изпускаш надницата, днес!

В. Софин 17.12.2024год.

 

 

Очите, които живеят в мрака

                                                                                             

                                                                   Очите, които живеят в мрака           

          Съвсем случайно докато береше в гората гъби мъжът намери пещерата. Истината беше, че тя го откри. Ако не се беше спънал едва ли щеше да падне. Под него земята изведнъж се срути и мъжът пропадна. Нямаше време за реакция от негова страна. Оказа се в неизвестна за хората пещера. Тъмнината вътре го караше да тръпне от студ макар, че лятото отвън беше дошло с топлина, която не бе съвсем нормална за сезона.

 Мракът пълзеше с пипалата си наоколо. Обвиваше с ледени ръце раменете на мъжа и дори проникваше в душата му. Докато падаше вътре беше успял да извика уплашено и ехото от дълбините на пещерата бе отвърнало с неистов рев. Езикът на Геро изведнъж се оказа вързан на фльонга. Само тежкото учестено дишане подсказваше, че още е жив.

За негов късмет в раницата, с която рядко се разделяше, когато излизаше за гъби и на разходка в близките планини имаше фенерче.

        Опипом Геро го намери. Едва натисна бутона. Светна. Пред него блеснаха очи, които сякаш идваха от отвъдното. Изплашен Геро угаси светлината. Отново всичко потъна в мрак. Страхът бавно проникна в костите на Геро. Пропълзя до шията му и го стисна. Започна да се задъхва.    Липсваше му глътката свеж въздух. В пещерата миришеше тежко. Сякаш в нея имаше нещо. Нали Геро беше видял Очи и не искаше те, и за миг да надникнат пак в ирисите му.

Нещо изсумтя в тъмното и сякаш се придвижи към него.

      Геро отстъпваше бавно назад  в очакване на спасение, което нямаше откъде да пристигне и го измъкне от тежкото предположение, че е плячка.

Потта, която започваше да се стича по лицето му се оказваше достатъчно ледена за да го лиши от мислите.
Разбираше само, че някой го дебнеше. Не беше страхлив, но ако…. Ами ако пещерата бе бърлога на звяр?

Гърбът му целият в под опря в стената зад него. Нямаше измъкване. Откъдето беше пропаднал тънък сноп надежда - светлина се промъкваше и езикът ѝ закован стоеше неподвижен на пода на пещерата. Само на някакви си два метра и половина над Геро Слънцето си играеше на свобода, а той с гръб опрян до студената стена търсеше спасение от тъмницата.

Позволи си да събере кураж и натисне пак фенерчето. Снопът светлина обходи пред Геро пещерния под и се закова в Очите… Те стояха на същото място. Не мигаха, но погледът им недвусмислено говореше, че той беше плячката. Извика и пак угаси фенерчето. Ехото някъде откъм очите отговори с неистов рев. От страх Геро приклекна.

За какво му беше да идва в тая проклета гора. Можеше като всички нормални хора да си купи от пазара гъби. Но не… Геро трябваше сам да се лута в пущинака и да докаже, че е мъж, който не знае що е страх. Да, но именно долу в пещерата нещо го стисна за гушата. Почувства зловонието му. Устата му прокисна. Очите се оцъклиха. Още малко и щеше да получи удар.

 Е поне преди да умре да надникне пак в очите, които го плашеха…  

     Геро за трети път натисна бутона на фенерчето. Снопът светлина се закова в отсрещната страна, откъдето ужасните Очи го наблюдаваха.

–         Ти, кой си? – развърза се за миг езикът на Геро като че ли обзет от любопитство, но не и лишен от страх.

–         Кой си…? Кой си…? – върна ехото отговора, който проби черепа на Геро и пак го накара да угаси фенерчето. От толкова стискане горкото изплашено фенерче лепнеше в потните ръце на изплашения до смърт мъж.

Ами сега? Май нямаше измъкване. Като нищо щеше да си умре от страх в пещерата ако Очите не го хванеха първи и го задушеха.

Изведнъж някъде наблизо прозвуча глас, който обясняваше на някого:

–         Ами тука бях вчера. Намерих полянката и скалите. Има гъби… Ама какво е това тука, Иво? Кой е копал до скалите и къде са гъбите?

Свеж детски глас прозвуча спасително за Геро:

–         Виж, татко. Тук сякаш има пещера.

–         Внимавай Иво да не паднеш вътре! – чу се гласът на бащата.

Някъде от дълбините на мрака прозвуча зов за помощ.

Глух, молещ, но и предпазлив глас търсеше помощ.

–         Спасете ме, моля ви!

Това беше Геро, който още дишаше. Явно мракът не беше успял да го удуши докрай. Или може би, Очите не му бяха скочили още?!

  Месията, който извади Геро с помощта на въже от пещерата беше учуден от страха, който прочете в ирисите на нашия герой.

–         Какво става тука? – попита той.

Чу в отговор:

–         Очите долу… Има Очи и глас, който ме питаше, кой съм…

Любопитен достатъчно смел но не и безразсъден, месията върза въжето на най-близкия бор и като даде указания на сина си Иво да пази изплашения Геро се спусна в пещерата. Светна фенерчето и видя…

Очите, които го гледаха бяха неговите собствени. Стената  отсреща беше съставена сякаш от огромен диамант. Или необработена руда, чиито Очи с помощта на фенерчето блещукаха в мрака и палеха огледало, откъдето погледите хващаха страх. Но не и за месията, който просто се усмихна и отражението върна усмивката му.

Нищо страшно нямаше. Страшното беше, в ума на Геро, който в паниката си беше видял отражението на Очите и беше извикал. Пещерата със сигурност се оказваше голяма. Акустиката вътре връщаше ехото, което ревеше с гласа на изплашения…

Случват се такива неща. Мракът пълзи и те хваща неподготвен. Не ходете сами за гъби в гората! Вземете си другар. Може и куче.

Но не бъдете дори за миг сами. Там някъде в лоното на мрака Ви очакват, те… Очите, които могат да ви изкарат акъла!

В. Софин 12.12.2024год.

 

Бюрократи

 

                                                                            

                                                                         Бюрократи

Не зная още колко пъти

ще качвам стълби в институти,

където чакат ме мерките им люти!

Моите молби оголени, събути

обработени от чиновници надути

през изминалите няколко минути

едва ли бяха от някого дочути

за да решат проблемите ми, крути!!!

В. Софин 12.12.2024год.

И се започна!... От моя страна, ходене по мъките!

–         Тук подпишете! А сега идете на трета каса за печат. После елате пак за да дадем ход на делото, Ви. Но първо, консултирахте ли се с адвокат? Донесете от него документ, който да приложим…! А, после…

Прекъсвам служителката с думите:

–         Ама моля Ви се?

–         Тук молбите не помагат, господине! Нужни са енергични действия от Ваша страна.

–         Иначе…?

–         Иначе, няма да свършите нищо и печат няма да сложите дори.

–         И къде трябваше по-дяволите да отида първо? – вече съм изтрещял за годините си не помня, къде съм тръгнал и защо се боря.

–         Казах Ви ясно! При адвоката, първо…

–         А, ясно! – чувам, че устата ми да дава отговор, но краката ми не тръгват.

–         Господине освободете гишето! Не виждате ли колко хора чакат зад Вас?

–         Ами нали и аз чаках да ми дойде реда и сега, нищо…

–         Не е нищо, господине. Вървете при адвоката си!

–         Кой, адвокат госпожице…?

–         Вашия, бе… - изнервя се служителката от неразбирането ми и дори добавя:

–         Не съм госпожица, а госпожа за ваше сведение…

Сконфузен излизам от банката, където ми прибраха парите предварително за нещо, което още не бях свършил. Не бях отишъл при адвокат; не бях взел подписи, нямах и печати по-документите. Всъщност за кой ли път молех институциите, които не ми помагаха, а даваха указания. Виж при лекарите е друго. Дават рецепта и те изпращат при аптекаря, който те лекува с хапчета.

Ами сега накъде? Вече забравям! Годините ми пречат натежали от времето.

–         Извинете!  -опитвам се да съм любезен на друго гише, където търся пробив за моите проблеми. Удрям пак на камък. Не можело. Трябвало първо при нотариус. Така ми казаха и отново ме отпратиха. Ами сега?! Замислих се при кого да отида първо. Дали при адвокат, който първо ще трябва да платя за разговора с него, или при нотариус за да разбера, кога по-дяволите ще тръгне делото ми за развод… Стоп, стоп! Какъв развод, бе? Та нали не съм женен! Ами тогава? Защо ли бях тръгнал да търся помощ?

Не помня вече. Спомените ги няма. Отнети, смачкани като лист непотребна хартия и изхвърлени на бунището!

Върви, че вярвай на това, което не се случва в държава, която няма кой да управлява!

В. Софин 12.12.2024год.