Бялата с коса от сняг

                                                                                         

                                                               Бялата с коса от сняг

 

               Тъмна нощ в която единствено снежинките блестяха. Самотен мъж вървеше по планинския път. Отрицателната температура, караше краката му да бързат. Стъпките бяха възпрепятствани от натрупания сняг, който трудно показваше, къде се намираше пътя.

Нямаше време за бавене. Ако не стигнеше навреме не се знаеше какво ще стане. Всъщност Бялата с косата дебнеше наоколо и примамваше минаващите през балкана.

    Ако не бяха го забавили снимките, с които мъжът си изкарваше прехраната вече да беше се прибрал. Но пък в планината при валеж беше толкова красиво! Направо зашеметяващо. Вятърът, който духаше беше успял да нарисува великолепни картини. Не бяха за изпускане. Всичко изглеждаше призрачно. А някъде там наблизо го дебнеше, почти беше сигурен, Бялата с косата… Да, но виж ти! Изоставена хижа с натрупани по нея от вятъра, който беше рисувал, снежинки. Изглеждаше като лунен пейзаж подплатен със сняг, който не спираше устрема си…

И ето, че сега, когато нямаше възможност да снима повече в тъмнината, мъжът, чието име никой не узна бързаше надолу към долината, където беше оставил джипа си.

     Лошото понякога пристига неочаквано. Внезапна мъгла и вятър, който караше снежинките да образуват преспи направи невъзможен да се вижда пътят. В тъмнината мъжът се отклони от посоката, която трябваше да следва. Страничен път намериха краката му. Той се втурна по него и окончателно се изгуби. По негови сметки трябваше вече да е слязъл при джипа си. Вместо това цял час вече как се влачеше сред натрупани преспи от сняг. Светлина в тунела не се виждаше.

    Изведнъж мъжът се отпусна под една ела за почивка.

„Ще поседя само пет минути за да помисля, дали да не се върна, обратно“ – мина мисъл в него и взел решението си се мушна под отрупаните със сняг клони на елата.

Минаха пет минути. После още пет… Половин час!

Нямаше сили да тръгне. Всъщност се загледа в снимките, които по рано през деня беше направил. На една от тях видя фигура. Не беше я забелязал докато правеше снимката. Да но сега я забеляза. Стройна жена облечена в бяло с коса от сняг. Удивително красива!

„Как така съм я пропуснал? И откъде на къде на две хиляди надморска височина ще има жена и то сама?!“ – замисли се мъжът.

Ами трябваше да се върне обратно. Може би жената се нуждаеше от помощ, а той беше наблизо…!

Не, не беше наблизо. Но краката му се отлепиха и поеха обратно. Започна изкачването нагоре, където триста дяволи играеха вече леденото си вятърно хоро.

     Измъкна се от мястото, където беше объркал пътя и пое нагоре. Бързаше. Трябваше да спаси жената с коса от сняг.

Вече беше близо. Тогава я видя.  Сама, но усмихваща се. Приканваща го. Като, че ли дочу думите ѝ:

–         Ела, откога те чакам! Побързай нямаш време. Дванадесетият час вече бие за теб.

   Мъжът чието име никой не узна, не разбра какво му говореше жената. Но макар и премръзнал до мозъка на костите си той се втурна да я вземе в прегръдките си.  И някъде там горе близо до нея на върха видя, че Бялата с косите е разтворила ръце за него. Усмихнат мъжът побърза да отвърне на прегръдката. Когато я докосна ледът в нея се разтопи и го обгърна. Мъжът чието име никой не узна започваше да се превръща в къс от замръзналия връх. Бялата смърт го връхлетя внезапно. Нямаше сили да и се  противопостави. Нали успя да прегърне ледената кралица, жената с коси от сняг, която отвърна на прегръдката му. Беше му достатъчно.

Ами снимките?

Може би напролет щяха да намерят тялото му и фотоапарата. Може, би! Но влагата със сигурност щеше да е успяла да изтрие труда на замръзналия фотограф. Може би една единствена снимка, която ще е невидима за очите на хората щеше да оцелее от разрухата. Винаги оцеляваше!

На нея усмихната Бялата с коса от сняг, усмихната и канеща. Невнимателния пътник замръкнал в планината си оставаше завинаги нейна плячка.

Не тръгвайте сами нагоре! Там някъде близо до върха Ви чака тя! Толкова прегръдки, чувства и  ледени пръсти, които Ви обгръщат с любов. Бавно почти неуловимо, но винаги докрай!

А напролет, когато Ви намерят ще сте поредният неизвестен, който е имал късмета да срещне и прегърне Бялата с коса от сняг.

В.Софин   18.12.2024год.