Ужасът на пътя

 

                                                                        

                                                            Ужасът на пътя

    Прекалено ранна утрин за теб. Не ти се става от леглото. Хубаво е да си почивка. Уви! Намръщения декемврийски ден озарен от луната наблюдава крачките ти. Може би ги брои? Нямаш отговор за времето навън. Но ето, че вървиш по пустите улици, зъзнеш. Единствено светлините на лампите озаряват лицето ти. Луната пък от време на време се скрива за да направи обстановката още по труда за понасяне.

  Стигаш до разклона на улицата и завиваш в желаната от теб, посока. Може да си закусил рано днес?! Или пък пил чаша чай с коняк?! Но в мига, когато зърваш… А всъщност не е ли всичко това измама за очите ти?

      Напротив! Зърваш грамадна фигура пред себе си. Изглежда сякаш… А би ли трябвало да прилича на ужасия? Точно така! Пред теб се движи или по-скоро се поклаща и потропва по асфалта с ботуши неизвестна фигура на човек приличащ на убиец. Забавяш стъпките си леко загрижен за особата си.

Човекът пред теб е облечен с работна мантия на шарки или рокля; с рамене на борец и клатушкаща се фигура на моряк видял какво ли не. Върви страхотията пред теб и нещо си говори. Достатъчно високо на глас за да може и ти да чуеш, казаното. За момент мислиш, че сънуваш. Напротив! Твоите глухи стъпки нечути от човека пред теб, продължават пътя си. И той е в посоката на фигурата. Може пък и стара жена да е? Няма нищо страшно за теб! Окуражаваш се ти.

Въпреки това ситниш напред изтръпнал от ужас. Ужаса върви пред теб, клати се и мърмори… Да сега го чу! Точно така! Не, истина е… Гласът пред теб пронизва тишината на улицата и ушите ти улавят:

–         Смъртта идва! Идва смърт-т- та!

И веднага след това:

–         Голям-ма работа! Много важно!

Замисляш се, че това е илюзия, но след няколко стъпки напред отново чуваш същото. То просто пробива тъпанчетата на ушите ти, ръчка вътре и ти… Защо пък да не се върна? Но обратен път няма! Длъжен си! Обещал си! Тялото ти не принадлежи! То е на фирмата за която работиш. Ако не отидеш изхвръкваш от нея. После иди търси работа, че и платена при това, добре.

Стискаш зъби, намаляваш крачките си и гледаш с надежда напред.

Грамадната фигура облечена гротескно с огромни ботуши тракащи по асфалта продължава също пред теб.

Стигате и двамата, разклона на друга улица.

Тутакси въздъхваш облекчено. Ужасът пред теб завива вдясно, а ти си вдясно.

Благодариш на Бога и се молиш, че си се отървал. Бързаш, нямаш време. Автобусът на спирката едва ли ще те чака да се отървеш от паниката обзела те на пътя.

Вече си там! Гледаш часовника си. Цели пет минути, които със сигурност ще минат като часове за теб!...

Вдигаш поглед с надежда. Мислиш, че идва автобуса и облекчението. Напротив! Минава джип. Молиш се да не те забележи и отмине. Напротив! Джипът заковава спирачки пред теб. Вратата се отваря гостоприемно. Гласът вътре, мил и подканящ:

– Моля, заповядайте! Ще ви взема, защо да стоите и зъзнете на студа отвън!

Надзърташ за момент с намерение да откажеш поканата и в теб се впиват очи дошли сякаш от ада. Кръвясали, уста излязла от комиксите, която те моли… И тъкмо да откажеш, очите ти фиксират ботушите, и роклята , с която е облечено съществото. Човек може би? Или ужаса, който те съпроводи от вкъщи по пътя донякъде?

Сякаш за да разбереш истината изведнъж чуваш“

– Идва смъртта! Смърт-т-а идва!... Голяма работа! Качвай се!

В миг коленете ти се подкосяват. Искаш да извикаш, но нямаш сили за това. Луната  горе те наблюдава и дори се, чувства весела. Може би, защото е цяла. Тъмните облаци бягат от нея.

     Сякаш магнит държи краката ти заковани, а гласът останал без език. И в тоя момент вратата на джипа се затваря и пътникът в нея ускорява скоростта. Не знаеш, но точно в тоя момент е пристигнал автобусът ти, който те кара на работа.

Твоят спасител! Месия!

Внезапно чуваш грубия глас на шофьора, който ти изглежда като лебедова песен с това, което преди малко преживя:

–         Хайде бе, Страхиле! Времето, няма тебе да чака!

Това създава порив на краката ти. Те панически скачат вътре заедно с тялото ти и се наместват на първата седалка.

Лицето ти, тебеширено  вече не се вижда от другите пътници. Шофьорът е изгасил срама ти, заедно с осветлението в купето. Всъщност ужаса, който се чете в очите ти.

Дано си късметлия! Дано устата ти не се разприказва сама! Защо ли?

Ами много просто. От Страхил може и с прякора, „Бъзльо“ да се сдобиеш.

Едно знаеш! Друг път, каквото и да става ще се върнеш. Ще вземеш болнични и ще прекараш деня вкъщи. Так където няма да има Ужас по пътя ти! А единствено мърморещия глас на недоволство от жена ти:

–         Страхиле, изпускаш надницата, днес!

В. Софин 17.12.2024год.